това време стоеше изпънат като същ аскерин с лъскавите си копчета, но и той тръгваше след двамата мъже, щом отминеха те на други пет-шест стъпки. Подреждаше се цяло шествие, минувачите по улиците се извръщаха или дори се поспираха да погледат, но никой не забелязваше че то завършваше всъщност с дрипавия селяк. Щом консулът излизаше от консулството и тръгваше низ града с людете си, селякът също тръгваше след тях и ги следваше отдалеко. Това обаче не продължи много време.
Една сутрин, веднага, щом се показа селянинът на площада пред консулството, гавазинът му направи знак с тоягата си да се приближи. Селякът бързо дотича. Гавазинът побутна малката вратичка пред него:
— Влез да поработиш нещо там в градината. Те ще ти кажат там вътре.
Селякът влезе и, виждаше се, с някакво нетърпение. Гавазинът дръпна вратичката, затвори я след него. В двора на консулството го посрещна един от вътрешните пазачи и му каза нещо на гръцки. Селянинът не го разбра и разговорът им продължи със знаци. Заведе го той най-напред в готварницата на консулството — една ниска тухлена постройка към задната част на главната, сграда. Готвачът и помощникът му бяха започнали вече всекидневната си работа. От голямата зидана пещ лъхаше горещина, широката желязна плоча отгоре й беше силно нажежена, по многобройните колелета бяха наслагани лъснати тенджери, в един голям тиган цвърчаха шумно тестени късчета, които бързо бухваха в кипящото масло и щом ставаха златистокафяви, готвачът ги събираше с една разлата, надупчена лъжица и ги слагаше в широко блюдо. Селякът въртеше очи с широко разтворени ноздри, докато пазачът му направи знак да седне до една маса, а помощникът на готвача сложи пред него обилно ядене. Пазачът търпеливо го почака да се нахрани, после все така със знаци и недоизречени думи го изведе в градината и му нареди да прекопае голяма част от нея.
Копа селянинът до пладне и прекопа широко място. Пазачът се навърташе все около него. На обед селякът яде пак в готварницата, дадоха му тоя път и една голяма чаша вино. Като го посрещаха и гощаваха така, той се поотпусна, откъсна си на няколко пъти от провесените гранки на дървесата едри късни ябълки и круши, да разхлади гърлото си, опита се да разгледа по-нашироко градината и двора, въпреки че при всяко негово мръдване на една или на друга страна пазачът отеднаж изникваше насреща.
Като прекопа селянинът посоченото му място, пазачът го поведе към най-отдалечения край на градината, който беше цял затулен от високо израснали бъзови храсти, и там му нареди да изкопае една дупка, широка две на две крачки и дълбока до човешки бой. Селякът опита с копачката колебливо-толкава дупка за няколко часа, колкото оставаха до стъмване… Пък и беше вече уморен.
— Защо не каза по-рано… — притъкми се той да се откаже, макар да знаеше, че гъркът няма да разбере приказката му. Пръстта беше влажна и мека, селянинът се примири най-сетне: — Пък докъдето стигна… И утре е ден.
Когато почна да се здрачава между сенчестите храсталаци на градината, копачът бе стигнал вече докъм рамената си в дупката. Пръстта беше все така мека, копането вървеше бързо, но селякът бе работил през целия ден и му ставаше все по-трудно, колкото влизаше по-надълбоко. Започна да го обхваща и някакъв смътен страх, като се виждаше така потънал. Пазачът беше през всичкото време някъде наблизу и селянинът пак се опита да влезе в разговор с него, колкото да се изкаже, без да очаква ясен отговор:
— Стига вече, а? Да дойда утре да довърша. Гъркът само пристисна устни, приподигна рамена.
Селякът продължи:
— А защо ли ви е такава дупка… Бунар ли ще правите, вар ли ще гасите, боклука ли ще събирате в нея? Дявол ви знай …
Пазачът и тоя път нищо не отговори, нито би могъл да отговори. За дупката знаеше сигурно само господин консулът.
Консулът гледаше повече пред себе си и като че ли нищо не виждаше, но забелязал бе той селяка на площада пред консулството при своите излизания в града. И няколко дни по-късно нареди на пазачите си да въведат селянина в градината, да го накарат да копае там през целия ден, да изкопае същата тази дупка, да се Държат те добре с него и добре да го хранят. Сега, привечер, консулът седеше зад писалището си, ала не в кабинета на долния кат на консулството, където посрещаше всичките си посетители, а в малкия кабинет на горния кат, до спалнята му. На две-три стъпки пред писалището седяха изпънати на столовете си двама от горделивите млади мъже, които се навъртаха в консулството. Седяха те със строг, почтителен израз на грижливо избръснатите си лица, а единият от тях беше и с обръснат, лъснал череп. Дигнал към тоя последния открит, настойчив поглед, консулът рече:
— Докладвайте, поручик! Най-напред за Мелас. Поручикът преглътна, но запази спокойствие, макар
това да му костваше големи усилия. И започна с твърд, надебелял глас, който все пак издаваше неговото вълнение:
— Получиха се и подробности. Славният андарт Микис Зезас1, благородният Павлос Мелас, началник на всички наши чети в Костурско и Битолско, наистина е намерил своята геройска смърт. Безстрашният воин и отмъстител на седемнайсети септември влиза с четата си в село Прекопана, хваща българския свещеник, също и българския учител, които са били страшилища за околността, и ги наказва със смърт. Попът не искал да умре лесно, та са му отсекли главата. През село Белкамен Павлос Мелас се насочва към село Неред, за да унищожи там други пет български чудовища. На деветнайсети септември цялата чета на Мелас е събрана в една къща и се готви да нападне кафенето на селския площад, където са петимата злодеи. В този момент нашите съгледали към сто и петдесет души аскер, пехота и кавалерия, които влизали в селото. Преди да успее да ги задържи началникът им, пет-шест души от четата му, неопитни и страхливи, спущат се да бягат към близката планина. Последват ги и другите. В къщата остават само Мелас и още един от другарите му. Когато малко по-късно и той стига в полите на планината, цялата чета се е разпръснала, а някои са се отдалечили твърде много. Турците са открили страшен огън по нашите…
Консулът се придръпна на стола си:
— Но как… Това за пръв път се случва!
— Да. За пръв път. Досега нашите благополучно се разминаваха с аскера. Врагът ни е общ, но…
---
1 Микис Зезас — андартски псевдоним на Павлос Мелас.
Докладът е съставен по гръцки източници.
Господин консул, аз мисля, че ние не бива да имаме пълна яра в турците.
— То се знае, но ние имаме споразумение с тях, макар и неподписано. Общият враг ни налага и обща дейност. Вие знаете, наши офицери предложиха да постъпят в турската армия за обща борба срещу българите.
— Да — продума с равен глас другият седнал срещу консула млад мъж. — И аз бях между тях.
Консулът мълчаливо му кимна и се обърна пак към първия:
— Продължавайте. Искам всичко да знам. Макар и със закъснение.
Строгото лице на поручика придоби някакъв тържествен израз, в гласа му сега се дочуваха дълбоки, плътни звуци:
— Началникът се оттегля на почивка в село Елеово. На осми октомври от Гърция пристигат нови четиридесет души наши хора. Една част от тях заминават за Воденско, а други остават с Мелас. Четата му нараства до шестдесет души и на десети октомври се връща пак в Неред, за да накаже ония петимата разбойници. Тук му съобщават, че в селото има българска чета. Седем души. Нашите обсаждат квартирата им, откриват огън. Стрелят и комитите отвътре. Къщата била много здрава и нашите се опитват да я запалят. Виждайки, че не се постига нищо, Мелас подир два часа заповядва да се дигне обсадата. Комитите хвърлят бомба, която ранява един от нашите борци.
Поручикът млъкна за малко и лицето му сега беше мрачно. Когато заговори отново, гласът му бе позатихнал, но звучеше скръбен и гневен в същото време:
— Между хората на Мелас е имало недостойни за нашата велика идея, недостойни да бъдат другари на такъв един герой. — Консулът подигна вежди, изблещи очи, но нищо не продума. Поручикът кимна рязко в отговор на изблещения му поглед и продължи с още позатихнал глас: — Да. Едни се оплаквали, че са болни, други, че са им били скъсани цървулите… Началникът изпраща болните в Белкамен и с тридесет и пет души се отправя за село Статица. Тук, в това проклето село, Павлос Мелас намери своята смърт. Нашите били разпределени вквартири. Подли българи от това село накарали кмета да съобщи с писмо до аскера в
