Богдан Бобев отново излезе на открито и продължи да тича пак направо през градините, докато се озоваха и двамата на някаква полянка, оградена с разкривени върби. Не се чуваха вече и изстрели. Месечината се бе откъснала от далечния хоризонт едва чупната, но ясно очертана. Хладната й светлина се разливаше навред, по земята бяха налягали дълги черни сенки, лунният блясък се набираше край тях като течно сребро, та изглеждаше още по-силен. къде да се скрие човек в тая светлина?
Богдан Бобев се спря в сянката на върбите, спря се до него и Борис. Не можеха и да продумат от умора. Най-после Бобев промълви, хрипливо поемайки дъх едва ли не след всяка дума:
— Само за минутка… ще продължим нагоре…
---
1 Дурунуз кератлар!- Стойте, негодници!
Да не би да дотича насам деврие откъм града… А ти, какво, уби го, а? Поставили го да дебне край извора.
Борис Глаушев едва сега забеляза нагана в ръката си и побърза да го скрие в пазвата. Той бягаше след другаря си, чу и ясния му шепот дума по дума, прибра грижливо и забравения в ръката револвер, но мислите му и като че ли цялата му душа остана там, при извора.
Богдан Бобев го доведе чак до неговата улица — там, където се отклоняваше тя от голямата улица по теченето на реката. Разделиха се. Борис стигна бързо до новото си жилище, отключи портата и се прибра в стаята си, без да го усетят хазаите му. Той не запали ламба, по-добре му беше в тъмнината, пък и светлееше в стаята on месечината вън. Седна на леглото си, опипа с длани хладната покривка и току въздъхна издълбоко, с пресекване, като да изхлипа, от преголяма умора, телесна и душевна.
Сянката на турския войник не се махваше отпред очите му, като онова черно петно, когато сме гледали в слънцето. Стоеше турчинът залитнал към него с пушката си, дългият нож блестеше на току-що показалата се луна, но Борис едва сега забеляза две черни дупки на лицето му — не бяха очите, не бяха на мястото на очите, очите не се виждаха, а двете дупки се чернееха на лицето му разтворени като очи. Където и да обърнеше поглед, накъдето и да извърнеше глава, сянката на турчина заставаше пред него и го гледаше с двете черни дупки. Иначе Борис Глаушев събра една след друга мислите си, събра и душата си, виждаше се сам в своята стая и далеко от всяка опасност. Турците бяха загубили следите им, а по-късно, докато минаваха те двамата през града, срещнаха само неколцина закъснели минувачи. Никои ве го забеляза и по страничната, рано заспала улица, докато се прибра в жилището си. Сега той не се боеше от турци, от врагове някакви, боеше се от своите собствени мисли и от тия две черни дупки по белеещото се пред погледа му лице.
Не за пръв път дигаше оръжие срещу живи люде и може би не за пръв път убиваше. На позициите в Дебрища през време на въстанието бе стрелял с пушка по аскера. Просто и ясно беше всичко: водеше се безпощадна борба с турците, а турците пазеха с оръжие и сила своята държава, своето господство. Борбата беше безмилостна и Борис Глаушев не можеше да стои вън от нея, не можеше да измисли друг, по-човечен начин за борба. Нямаше друг начин. Турците определяха начина, робството и насилието създаваха убийци. Но защо беше така, защо не можеше да се намери начин за разбирателство, за помирение между хора? Не можеше да се намери такъв начин, едните бяха над другите. Най-сетне и това беше ясно, мъчително ясно. Ала мъката не спираше дотук, мъката продължаваше още по-голяма нататък. Дали не би могъл той да избегне тая вечер убийството, дали не бе избързал, и то не с един, а с два изстрела? Той и нищо не помисли във фаталния миг, ръката му сама посегна към револвера в пазвата. Да бе насочил само револвера срещу турчина, да го бе накарал с револвера в ръка да хвърли пушката си, да се махне от извора, докато те с Бобев се отдалечат! Мъката не спираше и дотук. Борис виждаше все по-ясно убития войник — беше много млад, не можеше да бъде стар, щом беше войник, а той бе го убил, прекъснал бе младия му живот. Той го виждаше ясно, виждаше сякаш и целия му живот, като някаква светла, пъстра ивица, и там някъде, в някое анадолско село, го чакаше майка му или младата му жена… Как би могъл да заспи с тия мисли?
Но имаше в него и друга една сила, с по-дълбок извор, която се противеше на разяждащата го жал и по-иначе насочваше постъпките му. Той се съблече и се мушна под завивката. Колко ли време бе минало? Той чу в тишината цъкането на часовника в левия джеб на жилетката си, както беше метната върху близкия стол, но не можеше да го види в тъмнината, не искаше да пали и ламбата. Някъде из къщата тихо, предпазливо хлопна врата — станал бе, види се, някой от хазаите. И като че ли тъкмо по тоя незначителен повод отприщиха се в главата му нови мисли. (Не бяха ли и те за същото?) Та за пръв път ли ставаше така? Така става винаги с човека, с човешките мисли, с човешките болки — на мястото на едни идват други. Не по волята на човека, те си имат своя воля. Убитият е пак тук наблизу, ето в тъмния ъгъл до вратата, тук, в сърцето, е и болката поради човешките безумия, тук са и същите тъжни мисли, усеща ги Борис, тежат като олово, парят като огън, ала вече друг поток тече през неговия ум. И кое ли време е сега, дано да се свърши по-скоро тая проклета нощ!…
Много нови впечатления се натрупаха в него за тия само няколко часа, откакто беше в О. Нови люде, нов град, ново жилище. Бобев, Кибаров, Венчев… В паметта му оживяха образите им, както бяха насядали те на срещата тая вечер, Борис чуваше гласовете им, така различни един от друг, чуваше всяка тяхна дума в разгорещената им разпра. Толкова различни бяха те един от друг. И защо бяха така различни людете за едно и също нещо? В едно и също общо дело! В него самия сега бяха всички техни мисли, всяка тяхна дума. И тия на Венчев, и тия на Кибаров, колкото и да бяха противни едни на други. Но именно през тях трябва да се намери най-ясната мисъл, най-вярната дума. Или може би няма такава ясна човешка мисъл, толкова вярна човешка дума. Може би няма еднаединствена, пълна, ясна истина за нещата… Както и с убийството, което извърши той тая вечер… Как трябваше да бъде всъщност и можеше ли да бъде иначе?…
Богдан Бобев каза за сърбоманите в Преспа: „И чукнете некого от тех там…“ У него, у Бобев, изглежда, всичко беше ясно. Той не се замисли нито за миг, а изрече една смъртна присъда. Изглежда, той винаги решаваше по тоя начин, щом решаваше така и за един човешки живот. Кибаров също отиваше докрай без колебание, решително и без никакво примирение: щом вече сме се отделили от нашите сънародници в България, разделя ни една държавна граница, ние трябва да вървим докрай по своя път и без никакви отклонения. Да, докрай и без отклонения, доколкото имаме вече свой път и своя цел — иначе това с нашата автономия ще бъде само една игра, ще бъде лъжа. Но защо е нужно да надхвърляме тая цел, да насаждаме ново някакво, отделно и общо съзнание? Кибаров би казал: всички жители на Македония и Одринско ще имат еднаква съдба, те ще бъдат едно политическо цяло и защо да нямат и едно общо политическо съзнание? Да, логично. Но само донякъде, само до общата цел. Автономията е само един изход, един политически модус. Националното съзнание иде от общия произход, от общото минало, от общия език, от общия дух и от всичко онова, което те свързва толкова здраво с твоите сънародници, където и да са те, с каквито и прегради да си разделен от тях. Ще се скъсат ли всички тия връзки и могат ли да се скъсат? Не, не могат. Националното съзнание значи и чувство за сигурност, значи обща опора. Ще се отделят ли от своите сънародници всички македонци¦ гърци, власи, турци? Сега са с оръжие едни срещу други, а как ще стигнат до едно общо съзнание? Борис би желал да застане до Кибаров; напомняше му Кибаров най-напред за Милош Банков, който умря в солунския зандан с глава на коляното му; Банков говореше със същите думи, със същата последователност и искреност. Кибаров беше последователен, искрен и спрямо Венчев. Народното дело трябва да се пази от властолюбци. Но ето как избира ръководители Йордан Пиперката и, после, този, който има качества да се наложи сам, може наистина да има качества и да води. Избрани ли бяха от някого Даме, Гоце? Самата борба ги изведе пред всички. Но делото трябва да бъде пазено от властолюбци, трябва… То трябва да бъде дело на общата народна воля. Борис беше по-близу до Кибаров, но насреща се изправяха и толкова неразрешени въпроси! Ето за Бобев беше всичко лесно, беше всичко просто.
Самото име на Богдан Бобев предизвикваше успокоение. И преди малко, докато бягаха двамата, той нито еднаж не се подвоуми накъде да тръгне. Като влязоха вече в града и волею-неволею трябваше да тръгнат по-спокойно, Бобев, усетил негли състоянието му, започна разговор за о-ските евреи: за несметните богатства на едни от тях и за чудовищната сиромашия на други. Той го доведе до самата негова улица и когато вече се разделяха, това намери да му каже:
— Е, ти утре започваш училище… Хайде на добър ти час!
Мислите на Борис Глаушев потекоха пак по нова посока. Още на другата сутрин трябваше да почне занятия в училището; учебната година бе започнала, когато получи новото си назначение. Спомни си за
