раздялата с майка си, с баща си, с детето си, за това, с което го задържаше Преспа, и за това, с което го привличаше О.,, а ето как започна всичко… Сянката на убития войник беше още там, в най-тъмното до вратата! Пред очите му пак блесна дългият щик на аскера, в ушите му затрещяха изстрели, започваше всичко отначало и тая сянка вечно ли ще стои в ъгъла до вратата?…
Той скри несъзнателно ръце под завивката, притегли я върху рамената си… И като че ли в следващия миг скочи, но… в стаята беше вече светло.
Съмнало се е Минали бяха няколко часа в дълбок сън и както бе потънал изеднаж в него, така и се събуди Рипна от леглото, да се отдалечи още повече от нотните тъмнини и сенки, които и сами бяха изчезнали, да се отдалечи и от мислите, с които бе заспал. Погледна в ъгъла до вратата — нямаше там нищо. Той се зарадва при вида на празния ъгъл и с радостни очи огледа стаята Сега му изглеждаше по- приветлива. Както беше по нощница приседна на миндера до единия прозорец, понадигна завесата, да погледне вън. Дръпна се уплашен и се прикри зад завесата, да не могат да го видят отвън.
Ранното октомврийско слънце едващо бе огряло къщите на отсрещната страна на улицата. Огряло бе и балкона тъкмо срещу неговия прозорец. Целият балкон тежеше от саксии и цветя, пламнали ярко в слънчевата светлина. Той ги виждаше лист по лист, китка по китка — червени, жълти, сини и някак отдалеч благоуханни може би поради топлия слънчев блясък, но такова беше всичко през тоя ранен есенен месец — и самото му слънце, и въздухът му, и цветята му, та и лицата на людете, гласовете им, както ги виждаше и чуваше сега по улиците долу…
На балкона отсреща се показа и момичето.
То нито подозираше, че някой го наблюдава. Спря се на балкона за малко и беше като жив цвят между другите цветя там. Облечено беше в жълта дреха, изправило бе глава на тънък, възмургав врат, възмургаво беше и лицето му — тясно, може би още по-тясно между бухналата черна коса, — с ясно очертани вежди и необикновено големи очи, с прав нос и пълни устни, които се тъмнееха отдалеко. Борис виждаше чертите му на слънчевата светлина и по-ясно от всичко друго неговите големи очи, отворени спокойно, с блеснали тъмни зеници с гъсти, черни мигли, доста раздалечени едно от друго той виждаше по-ясно и устните му, едваедва отворени, жадни за утринния прохладен въздух. Момичето се приведе леко напред, да види през оградата дали не минава някой под балкона, и току подигна същото калайдисано гюмче, заблестя сребриста струя вода и се разсипа по цветята, потече през саксиите, през сандъчетата и чак долу, на улицата. Борис искаше да подвикне от своя прозорец: „Мама никога не полива цветята след изгрев или преди залез!“
Но как би сторил това с непознато момиче и ето дори още по нощница… Пък и момичето скоро след това изчезна от балкона, останаха там само цветята, само водните капки по тях и утринното слънце. Иззад вратата се чу гласът на хазаина. Борис откъсна неохотно поглед от слънчевия балкон, ослуша се.
— Наспа ли се, даскале? Хайде, ела да пием кафе. Фотина бе приготвила закуска, пиха кафе, ядоха
трендафилово сладко. Хазаинът нарочно бе позакъснял за чаршията.
Изчезна предишната нощ с всичките си сенки, тревоги и страхове. Животът започваше тая сутрин спокоен и дори радостен. Когато излезе на улицата, Глаушев подигна очи към балкона, но сега там, над цветята, бе пропълзяла сянката на съседната стряха, нямаше го и момичето. И само поради това някаква неясна тревога отново се надигна в гърдите му, ала в същия момент той чу наблизу звучен женски глас:
— Прощавайте, господине… Не знаете ли къде е тук училището, българското училище?
На няколко стъпки пред него се бе спряла млада жена, спретнато облечена, с висока, тантелена яка на блузата си, с опъната коса и свита на тила в голям, тежък кок. Наоколо нямаше друг човек и тя се бе обърнала към него, но в същото време от една порта се показа възрастна жена с метла в ръка и побърза да отговори, без да са я питали:
— Ами тука е училището… Ето, малко по-нагоре. Ще видиш голема порта в десно и влизай вътре. Там е училището, ще видиш.
Борис изчака подробното упътване и каза:
— Да вървим заедно, ако немате нищо против. Аз отивам също в училището.
Тръгнаха заедно, сподирени от продължителния поглед на услужливата съседка. Младата жена каза, сякаш да се извини:
— За пръв път идвам в тоя град. — Тя се усмихна, без да го погледне, и добави: — За пръв път ще влеза и в училище, но вече като учителка.
Така се запозна Борис Глаушев с учителката Мария Йорданова.
VII
Гръцкото консулство в О. беше в самия център на гръцките махали. Преди около шест месеца пристигна нов гръцки консул и той ходи цели два дни по града, докато намери тая сграда, в която консулството веднага се премести. Беше голяма, двукатна къща сред широк двор и градина, обградени с висока, здрава стена, с тежка дъбова порта и по-малка вратичка до нея. Собствениците й отстъпиха къщата си на консула не само поради завидно скъпия наем, но и от прегорещ патриотизъм на погърчени власи. Пред портата застана гавазин в разкошна арнаутска носия с широки ръкави и гъсто надиплена фустанела, с два револвера и кама с посребрена ръчка в кожения силях, с дълга, тежка сопа в ръката, за да пази той гостите на консулството и от двата едри песа, които често пускаха в двора. Пред вътрешната врата на консулството застанаха други двама пазачи, но те вече в гръцка, почти военна униформа, с лъскави копчета и с някакви знаци по високите твърди яки, липсваха само пагони на рамената им и кокарди на капите им. Пред консулството вън имаше неголям площад, съседите бяха изпитани гърци — новият консул за всичко бе помислил и най-много за това, консулството да бъде запазено добре от всички страни, да бъде една здрава крепост на елинизма в О. и в цялата тази част на Македония. Когато дойде за пръв път в О., консулът говореше из чаршията на горнобългарски, та някои го взеха за българин от България. Той наистина дойде от България, но беше чист грък и от самата столица на Гърция. Министърът му в Атина, преди да го изпрати в О., изпрати го за известно време на работа по гръцките консулства в България, да се обогатява с практика за работата си в Македония…
От няколко дни на малкия площад пред гръцкото консулство идваше един дрипав и мръсен селянин; идваше сутрин и сядаше до една стена към най-отдалечения край на площада, подпираше с гръб стената до късно. Бдителният гавазин забеляза, че той заговаряше минувачите, молеше ги да пренесе нещо, да нацепи дърва или да свърши друга някаква работа. Случи се на няколко пъти през тия дни и да го поведат със себе си някои от минувачите, селянинът подтичваше след тях
радостен, че ще изкара някоя парица или комат домашен хляб. През първите еднадве години след въстанието по улиците на О. се влачеха цели тълпи такива селяни от изгорелите села, гладни, голи, боси, търсеха подслон, залък хляб, топла дрешка. Търсеха каква да е работа, молеха се на минувачите, протягаха ръце, чукаха по портите, влизаха по дворищата. Децата им пищяха заедно с тях, а се случваше някое и да умре в ръцете на майка си, тя отнасяше мъртвото телце в някоя от църквите, или пък го слагаше край някоя стена на улицата, като не знаеше къде другаде да го сложи. Гавазинът пред консулството не се чудеше на тоя дрипльо, домъкнал се от някое далечно село, но защо все тук се върти, да грози улицата пред самото консулство? Арнаутинът на няколко пъти се накани да го прогони, пък го чуваше как се моли на минувачите и не се решаваше да дигне тоягата си срещу него.
В консулството често влизаха и излизаха люде, повечето тукашни гърци, но се мяркаха между тях и някакви чужди, непознати мъже, важни някакви, хубаво облечени, с нови дрехи, и може би бяха от другите европейски консулства в града, Селякът би могъл да изкара от тия чужденци някоя по-голяма пара, но не се решаваше да се приближи, а само ги следеше отдалеко, стъпка след стъпка. През тия дни излезе и сам консулът на няколко пъти. Най-напред излизаше пред портата единият от вътрешните пазачи, казваше нещо на гавазина, който тутакси загубваше спокойствие и търпение, трескаво опипваше силяха и оръжието си, опитваше сякаш тежестта на тоягата в ръката си, натискаше над очите арнаутската си капа. Скоро се появяваше и консулът, следван от някого между наперените чужденци. Той самият беше нисък, широкоплещест мъж, с едра, леко приведена глава и като че ли гледаше само пред себе си, й рядко ще се случи да хвърли наоколо бърз, остър поглед. Арнаутинът тръгваше пръв, развявайки фустанелата си, и горд като паун, вървеше напред, сякаш да отваря път с тоягата си, въртейки подозрителни очи на всички страни. Сетне тръгваше консулът заедно с чужденеца, на пет-шест стъпки след гавазина, а вътрешният пазач през
