съседното село Кономлади, че в тия и тия къщи в селото им квартирува четата на българския войвода Митре Влаха. Подлеците мислили, че само по тоя начин ще привлекат аскера в селото си. И наистина това съобщение било протелеграфирано в Костур и Лерин и от всички страни се насочил аскер към Статица…
Тук поручикът отново млъкна и наведе очи. Той продължи със затруднено дишане, с пресекнал глас, ала и с нарастващ гняв:
— Началникът пристигнал в Статица с четата си през нощта на дванайсети октомври, след като пътувал осем часа под пороен дъжд. Тук нашите прекарали остатъка от нощта и другия ден. Излизането било опасно. Могло е да бъдат забелязани от български селяни, селото има осемдесет къщи и почти всички са български. Началникът чакал да се стъмни, пък и дъждът продължавал. Към четири часа по шосето, което минава през Статица, пристига аскер към сто и двайсет души. Началникът заповядва нашите да се крият. Войската отива към центъра на селото, но после се връща и почва да разбива с приклади и секири вратата на една от квартирите на нашите. На тридесет метра от нея била и квартирата на Мелас. През цялото време нашите не предприемат нищо, понеже имали заповед от началника да не стрелят срещу аскера и дори когато са заставени, да стрелят във въздуха. Така направили и осемте души четници, които били в нападнатата квартира. Тогава войниците оставят вратата, заемат позиции насреща и започват силна стрелба. По останалите квартири не става нищо, турците нищо не предприемат. Щом се стъмва, началникът изпраща по другите квартири заповеди какво да се прави, но… пратеникът му не намерил никого. Нашите… обладани от паника, са се пръснали из близката гора. Като вижда Мелас, че е така мизерно изоставен, решава да се притече на помощ на нападнатите с малкото си хора и им заповядва да излязат. И тук обаче… той се оказва нещастен. Нито един от четниците, които са били с него, не се решава да излезе от квартирата. Възмутен, той излиза сам и стреля срещу турците. Турците го забелязват в тъмнината, стрелят и го раняват. Той бил принуден да се върне при хората си, но… те и сега не проявяват никаква смелост. Измъчван от раната си — въздъхна поручикът, но продължи със засилен
глас, — началникът подобно на старите арматоли1 помолил да му отсекат главата, за да не падне жив в ръцете на турците, но., . те и това не направили. И Павлос Мелас се е застрелял сам с пистолета си.
Поручикът млъкна. Мълчаха един дълъг миг и тримата мъже с наведени очи.
— Слава на героя — продума консулът с издрезгавял глас.
— Той беше… поду бог! И умря като полубог! — дигна ръка вторият от двамата офицери. Той дори се изправи на нозе от прекомерно вълнение. — Павлос Мелас, безстрашният андартски началник и войник на Гърция, даде живота си за нея, за славата на елинизма, за нашата велика идея!
Другите двама мълчаха, загледани пред себе си. Седна на мястото си и той. Консулът рече:
— По-нататък, поручик…
Поручикът трепна — може би се откъсна от повлекли го мисли или пък искаше да покаже колко дълбоко бе засегнат от трагичната смърт на героя, сетне той наново дигна поглед към своя началник:
— След героичната смърт на Мелас петимата негови другари в квартирата му, подпомогнати от настъпилата гъста тъмнина, преоблечени, излезли един по един от къщата, като изоставили тялото на началника. Докато става всичко това, осмината наши в отсрещната къща продължавали стрелбата с турците и чакали помощ отвън, но напразно. Така минала нощта. Сутринта те всички са се предали на турците.
Консулът отеднаж се изтръгна от своята сдържаност, разпери и двете си ръце:
— Но как така турците! … Не са ли разбрали най-сетне, че това не са български комити, а наши хора?
Поручикът побърза, увлечен от неговата възбуда:
— Нашите са викали, че не са комити, давали сигнали със свирки, някои хвърлили и пушките си през прозорците… да покажат, че… Тъпи турци! Техните офицери после съжалявали, че вместо омразния Митре Влаха са убили нашия благороден Микис Зезас
— Мръсни и подли турчуля! — изръмжа консулът. — Трудно се върши с тях работа. Мелас писа писмо на ле
---
1 Арматол — въоръжен мъж, оръженосец, боец, сердар.
ринския каймакамин, че ние се борим срещу българските злодеи и защитаваме нашите братя от българските орди. Това е впрочем и решение на нашия комитет в Атина, такова е и нареждането на нашето правителство. Ние не искаме да закачаме турците, но ето сражението в Неред, сега този страшен удар с Мелас.
— Да, страшен! — подигна рязко глава поручикът. — Българите тържествуват. Разправят, че Мелас се е скрил в една плевня и там умрял от раната си, изоставен от своите другари. Едва се намерили неколцина от тях да отсекат главата му и да я отнесат. Ние трябва жестоко да отмъстим за героя, за мъченика! Да изпълним неговия завет и нашата най-голяма задача: българин да не остане!1 — тръсна юмрук поручикът.
— У него имаше и много пари. Държавни — забеляза консулът.
— Турският куршум пробил кемера му и когато Мелас се разпасал след раняването му, изсипали се лири.
— Това са държавни пари — повтори консулът.- За заплати, възнаграждения. Парите са по-добро оръжие и срещу турците. Дали са прибрани намерените
у Мелас?
— Кой ще посмее да ги заграби? — закани се другият офицер. — Щом са ги видели у него, пък и всички знаем, че у Мелас имаше пари.
VIII
Консулът изви едрата си глава към тъмния прозорец и каза, като да беше сам в стаята:
— Има нещо недобро… нездраво в цялата наша работа. Ние не можем и досега да използуваме добре поражението на българите след въстанието им. Подгонени са, притиснати са от всички страни и уж разногласия между тях, но… имам сведения, че патриаршеските села усилено преминават към Българската екзархия. Напущат, отказват се от нашата патриаршия. Само до юли миналата година са преминали седемдесет и едно село към екзархията. В Леринско, Костурско, Преспанско,
---
1Вулгарос на ми мини! (Българин да не остане!) Това е било девиз на гръцките андарти в Македония.
Солунско, Серско … И най-много от нашите райони. — Той рязко се извърна от прозореца и спря строг поглед върху единия офицер, после върху другия: — Това е голям неуспех за нашето дело. Как ще си го обясните, господа?
— Пипаме меко — отговори веднага поручикът. — Въпреки въстанието и така нататък българите са силни. Трябва да ги уловим с желязна ръка. Четите ни са малко. Трябва да доведем още хора и добре да ги подбираме. Хора, които са готови да мрат.
— Нека Павлос Мелас ни служи за пример — намеси се пак другият офицер.
— Да — кимна поручикът, без да го погледне, и продължи, като да не бяха го прекъсвали: — На тукашните хора не може да се разчита. Да дойдат повече хора от свободна Гърция. Да обхванем здраво всички райони и където ударим, да се запомни. Да внушим страх и трепет. Преминали към екзархията… камък върху камък да не остане от такива села! Ние сме отмъстители! Ние сме войници и защитници на православната вяра срещу подлите схизматици1…
— Да, да — прекъсна го консулът съчувствено, ала и нетърпеливо. Поручикът и сам се сепна в своите буйни възгласи. Консулът продължи: — Всичко това е ясно. И сега, в скръбта си поради трагичния край на Мелас, поради някои наши временни неуспехи да не бъдем песимисти. Да се държим здраво. Тук в О. и в други градове. Ще им вземем силата и по селата. Но трябва да стегнем редовете си по-добре. Да изясним по-добре отношенията си с турците. Те не ни вярват, не им вярваме и ние, но срещу българите можем да бъдем заедно. Имаме и друг съюзник. Съюзник и съперник, който засега не е много опасен: сърбите. Сърбия.
