също така сладостно тъжно като аромата на късните цветя, който се носеше в прозрачния въздух. И отеднаж почувствува нужда да сподели с тая млада жена скритите свои мисли, мъчителните мисли, с които се бореше, откакто бе убил турчина през оная нощ до извора край града. Бяха минали двайсетина дни, а мислите му бяха все там и още по-заплетени, без каквото и да е решение, без изход. Той промени разговора:
— Какви са тия знайни и незнайни сили, които ни карат, принуждават ни да вършим едно или друго против нашата воля? Да вършим и най-дребни неща против волята си в своя всекидневен живот, но и неща важни, съдбоносни, които никога не бихме извършили със свободната си воля. — Той би искал да й разкаже за турчина, но побърза да прекъсне своята изповед: — Често мисля върху това… за тия непобедими подбуди в самите нас, в другите хора и навсякъде около нас, в целия ни живот.
Йорданова извърна към него лице и позабави стъпките си. Тя каза колебливо:
— За това ли, че не мога да замина, колкото и да искам…
— Ами… и за това. Да, нежеланието на родителите ви иде от един дълбоко залегнал предразсъдък в нашия живот, че млада жена не бива да живее сама в такъв далечен град?,. Виждате ли, и тоя остарел предразсъдък е една от тия тъмни, често и опасни сили в живота ни.
Младата жена рече, без да погледне другаря си:
— Не, не. Всичко зависи от човека най-напред. Каквото си направи сам, а после може би и съдбата на всеки човек…
— Аз не вервам, че има некъде некой, който предварително начертава пътя на нашия живот. Вие говорите за човека, но не забравяте и съдбата. Боите се, куражът ви не достига да я отречете. Но както и да е, ние не по наша воля редим живота си.
Току зад тях се чу дебел, малко дрезгав глас:
— Искам да ви кажа, че дочух разговора ви. — С тях се изравни Дяконов. В ръката му димеше цигара. Той продължи: — Заинтересува ме разговорът ви. Искам да се намеся, с ваше позволение.
— Моля… — извърна се към него Борис.
— Без да ме молите, щом сам се натрапвам. Много рядко се случва човек да чуе интересен разговор. Хората приказват прекалено много, но най-често празни приказки. Какво ти, Глаушев: тайнствени, незнайни, непобедими сили… И вие, госпожице, съдбата… Това е страх, примирение, фатализъм. А истинският човешки живот е стремление към пълно освобождение. Човек трябва да подчинява всяко нещо на волята си, всяко нещо да подрежда по своя воля, за да бъде свободен. Това е най-ценното благо за човека — да бъде свободен.
— Страх ли казвате? — промълви Борис. Дяконов се закашля хрипливо и ядно захвърли недопушената цигара. После изви ръце назад и отвърна:
— Страхът е най-голям наш враг.
— Но човек се ражда със страх в себе си, страхът е в него, както всички негови чувства.
— Ти, изглежда, много си мислил за човешкия страх.
— Не — побърза да отвърне Борис. — Аз съм изпитвал страх, даже и много силен страх. Това е — завърши отеднаж той и млъкна, сега още повече уплашен да не би да се разкрие премного пред чуждия човек.
Дяконов го погледна весело изпод свъсените си гъсти вежди и както внезапно се присъедини към тях двамата, внезапно се обърна и продължи разходката си в противоположна посока. Йорданова се поизвърна след него, а Борис пристъпваше привел глава и сякаш не забеляза отдалечаването на Дяконов. Някак отдалеч дойде до слуха му и тихият глас на Йорданова:
— Интересен човек… Чух, че дошъл от България. Какво преподава?
Желанието на Глаушев да поговори с някого, ето с Йорданова, за скритите си тревоги остана незадоволено, не можеше и да бъде задоволено. Той се улови за нейния въпрос:
— Да, особен. Преподава в гимназията, горните класове. История и география. Още първите дни се скара с директора, с Венчев. С Кибаров постоянно спорят. Учениците са луди по него. Отклонява се от урока и им говори неща, които ги увличат. Разяснява историческите събития по свой начин. Учениците го слушат захласнати. Мене ми се чини, че много обича силните думи.
Мария Йорданова искаше да ги върне към предишните му мисли:
— Вие казахте за страха… Да, човек наистина се ражда с него, той е в природата му.
— Дотолкова, че понякога страхът в нас говори с езика на нашия разум, с езика на нашата съвест — рече Глаушев, ала в същото време откъм широката врата на мъжкото училище се разнесе призивният звук на училищния звънец. Какъв разговор можеше да се води през едно училищно междучасие? Борис добави набързо: — И особено в нас, клетите турски роби. За страха искам да кажа, за робския ни страх. Довиждане, госпожице Йорданова.
— Довиждане — кимна учителката.
Тя беше доволна от късата разходка. Надникнала бе в мислите, в душата на Глаушев въпреки неговата недоизречена изповед и чувствуваше своята женска сила, своето спокойно, великодушно надмощие.
X
На излизане от училищния двор подир следобедните занятия Борис Глаушев настигна Дяконов и го отмина. Догони го басовият, дрезгав глас на Дяконов:
— Много бързаш, младо. Чакай, заедно ще вървим. Аз не обичам божите подобия, но ми се иска понякога да походя ето с такива като тебе, да поругая и да има кой да ме послуша.
Борис се поспря. Нямаше къде да бърза.
— Знаеш ли къде има хубава ракия? — попита Дяконов.
— Не мога да ви кажа. Аз…
— Тъй, тъй. Аз пък знам. Само мезетата не са хубави тук, по вас. Ракията си я бива. И я гълтат направо. Най-често с по някое зрънце вкиснат фасул.
Излязоха на улицата край реката. Тук, по двата бряга на реката, беше най-оживената чаршия на О. и още повече в тоя привечерен час. Турските агалари и арнаутските бегове, които се събираха в големия град и от по-далечни места, все с пълни кемери, бяха наизлезли на вечерната си разходка и ходеха като наперени пауни сред навалицата с натруфените си облекла. Провираха се край тях забързани люде — турци, българи, гърци; сиви, делнични, угрижени, ха дано сега, в последния час на деня, да стане работа, да падне някой грош повече, да се купи нещо по-евтино, че как ще се върне човек вкъщи с празни ръце? Вратите на всички продавачници и работилници са отворени — влезте, чакат ви вътре и чак на вратата, а тия по улиците все бързат нанякъде или пък се връткат насамнатам, докато хлътнат най-сетне в някоя врата. Пилее се време повече, понеже парите са малко и човек ги стиска със страх в ръцете си. Низ тълпата вървят с безшумни стъпки брадати евреи с кирливи фесове, нахлупени до ушите, с примижаващи очи, които всичко виждат. Ослепително пъстри цигански тайфи викат, махат с ръце и бързат през навалицата, сякаш някъде наблизу раздават безплатно топли сомуни, но изеднаж пак се връщат назад и пак бързат, махат с ръце, карат се оглушително. Високо горе тъмнее, по въздуха се носи невидим мрак, лицата на минувачите стават все по-бледи.
Двамата учители влязоха в една от многобройните кръчми по тая улица. Ниска дървена постройка с прихлупена широка стряха. Вътре бяха наслагани омазнени масички и около тях — разклатени дървени столове без облегала. Край едната стена се протягаше тесен дървен миндер, по цялата му дължина бяха също наслагани масички и столове. В дъното беше кръчмарският тезгях и самият кръчмар там, плешив, тунтарест влах, който веднага се ухили с цялото си кръгло и голо като мехур лице, щом видя двамата ранни гости:
— Пувели, пувели, гуспудин Дякун. Направиль съм ти мизе по твой кеф.
Дяконов не влизаше тук за пръв път.
Кръчмата беше празна. Само на горния край на миндера седеше немного млад турчин в европейско облекло, но без яка и връзка. Седеше облегнат с лакти на масата пред него, неподвижен, като да беше издялан от камък. Ръцете му — бели, пухкави малки ръце — лежаха като мъртви вещи върху потъмнялата от мазнини и разлети питиета маса. Бяло, дори жълто беше и лицето му, отдалеко се чернееше набола брада, мустаките му, провесени надолу, бяха полепнали и мокри. Също каменна маска беше и лицето му, с
