така премислих аз, господин консуле. Само ме е страх да не ме хванат. Вие требва да ме пазите, а другото е лесно.
— Ние ще те пазим, но и ти си отваряй очите. Поручикът седна отново и промърмори на гръцки!
— Мина му страхът изглежда…
Обади се и другият офицер — той все като ехо:
— Изглежда, добре го подхвана господин консулът.
Зарче мигаше добродушно, укротен, примирен, сякаш разбираше думите на двамата офицери и ги одобряваше. Той се реши сега и да ги погледне, весело някак и съучастнически. Ето, ставаме дружина… Поручикът строго поприсви вежди.
— Да започнем работа още сега — рече консулът и угаси цигарата си в пепелника. И тъй, небрежно, добави: — И още тая вечер ще си излезеш оттук с три лири в джеба. Ще ги получиш в предплата. — Той се изправи на стола си, сложи длани на писалището пред себе и като се загледа мълчаливо в лицето на Зарче, попита изтихо: — Кажи ми сега, кой те прати да следиш консулството?
Зарче пак попримига, като в последно колебание, сетне бързо отговори:
— Кибаров, Кибаров ме изпрати. Учителят Кибаров, Дето ходи с капела.
Консулът продължаваше да го гледа, но мина сянка по лицето му. После той се усмихна криво, само с устни, приподигна рамена:
— Хм… Ти ме лъжеш. Искаш лесно да се изплъзнеш. Учителят Кибаров не се занимава с такива работи, макар че е във вашия комитет. Изпратил те е или Бобев, или Венчев. Никой друг. Ти си прост и глупав човек. Не знаеш дори и да лъжеш. Върви по дяволите! — добави консулът на гръцки.
Поручикът стана отново, побърза да стане и друтият офицер. Без да разбират разговора между консула и Зарче, схванаха смисъла му по лицата им, по сърдития глас на своя началник.
„Сега веке съвсем…“ — помисли Зарче и лицето му рязко се промени, показа се там и отчаянието му от новата грешка, и страхът му, и цялото негово безсилие.
Консулът извърна поглед навъсен и каза пак на
гръцки:
— В дупката.
Офицерите сграбчиха Зарчето от двете му страни, изведоха го от стаята. Вън чакаха двамата пазачи. Запалиха фенер. Четиримата гърци обградиха Зарчето от всички страни. Бързите разбъркани стъпки прокънтяха през празното преддверие, по дървената стълба надолу. Зарчето вървеше между четиримата мъже и нито помисли да се спре да се противи. Нямаше никакви мисли в ума му, отворила се бе там тъмна празнина, по-голяма от главата му. Изпълнила го бе някаква непоносима студенина и той, вървейки, цял трепереше. Изведоха го на двора, минаха и петимата през градината, чак до дъното й, спряха се пред дълбоката дупка между бъзовия храсталак. Тоя с фенера остана малко по-назад. В сгъстилата се тъмнина светна блед пламък, чу се изстрел. Зарчето хлътна в черната дупка. Двамата офицери се върнаха към консулството. Един-единствен изстрел в градината на гръцкото консулство, сред гръцките махали — кой ли ще дойде да търси и проверява? Тук беше във всяко отношение по-сигурно за подобни работи. Така мислеше поне господин консулът.
Двамата пазачи сложиха фенера по-близу до дупката и взеха да хвърлят с лопати в нея прясната пръст. На дъното й лежеше Зарчето, присвит надве. Изпочупените бъзови клонки издаваха гъст, сладникав мирис.
IX
Борис Глаушев и Мария Йорданова бяха дежурни по училищния двор през време на междучасията. Момчетата играеха пред мъжкото училище, момичетата — пред женското насреща. Дежурните учители следяха да не се смесват, пазеха момичетата от лудориите на момчетата. Такива бяха нарежданията на училищното настоятелство. Децата и не се смесваха, но понякога някое по-любопитно момиче надаваше оглушителен писък, подгонено от момчета; или дружина момчета, улисани в гоненица, нахлуваха в женската територия.
Двамата колеги разговаряха на няколко пъти, а после и тръгнаха заедно по… ничия земя между двете територии. И на тая дружна разходка в училищния двор би се разлютил някой от по-старите настоятели, но младите вече и не слушаха много старите. Мария Йорданова приказваше свободно с колегата си и дори повече от него, ала в държането й се долавяше някаква непреодолима отдалеченост. Тя гледаше пред себе си, час по час ще погледне към шумната, креслива навалица на ученичките — не забравяше дълга си и през време на разговора, стъпките й бяха отмерени и твърди, ръцете й — прибрани. Говореше за желанието си да следва в Софийския университет, за упорството на родителите си, които не искали да я пратят — сама девойка в далечния град. Глаушев я попоглеждаше съчувствено — това беше и негова мечта, но той и се радваше на нейните умни и трезви мисли, на тихия й глас, на спретнатата й външност, от която лъхаше чистота и свежест. Лицето й беше с правилни, малко строги черти, може би поради високото й чело и рязко очертаните устни, плътно пристиснати, когато се спираше да чуе отговора му и винаги търпеливо, докрай. Усмихваше се леко и повече с очите си, които, едва засенчени от доста дебелите, тъмни вежди, заблестяваха издълбоко. Кестенявата, гладка коса, види се, скоро мита, беше леко изпръхнала, колкото и да се бе мъчила девойката да я издърпа назад и да я стисне в големия, тежък кок; грижливо бе прибрана тя и отдире, по тънкия врат, който едвам се подаваше над високата яка, с малка трапчинка и бяла, излеко златиста кожа. Златист, чезнещ вече загар имаше и по лицето й — младата учителка бе прекарала лятото някъде на открито.
Заслушан в гласа на учителката и като я попоглеждаше все по-често, Глаушев неусетно започна да я сравнява с Ангелика Милонас — девойката от балкона срещу неговия прозорец. Предния ден той я бе заварил в мрачния проход под горния кат на квартирата му, спряла се бе с Фотина. Той бързаше по някаква работа към къщи, пък и валеше дъжд, та хлътна изеднаж в отворената порта. Двете жени се сепнаха изненадани, в следващия миг Фотина се разкикоти пресилено:
— Их, даскале… как ни уплаши! Заприказвали се бехме… — Тя хвърли бърз поглед към момичето, сетне към него, с лукаво премрежени очи: — Това е Ангелика. Насреща живее, може да си я виждал. Чака тука дъждът да престане…
Борис Глаушев не сваляше очи от момичето. За пръв път го виждаше така отблизу и му беше любопитно да го гледа в здрача на прохода. Като насън, като в приказка или в някакъв неземен свят. Ангелика също го гледаше и той видя как се поразшириха очите й, втренчени и блестящи, как се появи бавно по възмургавото й лице едвам доловима бледност, като да я озари далечна светлина. Хазайката продължи:
— Ами запознайте се… Съседи сте. Ангелика Милонас се казва тя. Чиста гъркиня, като мене.
Девойката кимна леко с глава, без да се промени изразът на лицето й, само бледността му изчезна и бързо се надигна по него руменина, която изглеждаше по-гъста по възмургавата, чиста кожа. Не се промени и погледът на девойчето, остана все така напрегнат и лъчист. Млъкна и Фотина, хазайката, смирено наведе очи, като да беше пред някакъв обред.
— По майка и аз имам малко гръцка кръв — наруши общото мълчание Борис и се сети, че бе казвал вече това на хазайката си. Очите на момичето заблестяха радостно и по-дружелюбно. Той би искал да постои още с младата си съседка, да я погледа още и още, но каза:
— Прощавайте… дотичах по работа…
Тая сутрин той видя отново Ангелика Милонас на балкона й. Показа се и той на своя прозорец:
— Добро утро, госпожице.
— Добро утро, господине…
Гласът й беше малко глух или може би далечен, като идеше откъм другата страна на улицата. И странно му напомняше премилия глас на неговата майка.
Гласът на Мария Йорданова беше също тих, но ясен.
След вчерашния вече есенен дъжд небето тая сутрин наново се бе изяснило. И беше като необятна синя стряха, светнала над позагасналото слънчево огнище. Слънцето огряваше голяма част от училищния двор. Укротеният слънчев блясък привличаше в тия хладни утринни часове с милващата си топлина, във въздуха се носеше тиха нега и ясно доловим мирис на есенни цветя, който навяваше смътна тъга. Пристъпвайки рамо до рамо с учителката, Борис Глаушев усети как се изпълни сърцето му с разнежващо чувство на близост,
