притворени очи, с жълти торбички под очите, дебелата му долна устна беше отпусната, час по час от нея протичаше лъскава лига и се наслояваше по масата. Пред него, между двете му ръце, между двете бели, меки, безсилни лапи, стоеше водна чаша и в нея се белееше недопита мастика. Докато сядаха с Дяконов на другата страна на кръчмата, Борис Глаушев на няколко пъти погледна турчина с погнуса.
— Не го гледай — рече Дяконов. — Не е за гледане. По-интересно е какво става вътре в него, в душата му, ако не е заспал. Сега той е или всемогъщ повелител със златен венец на главата, или собственик на безчетни богатства, владетел на всички земни блага, или неотразим и ненаситен любовник, мечтател, който лети през розови облаци, който върши всякакви чудеса с едно замахване на пръста си. И какво ли не още. В един миг постига всичко, каквото пожелае, за което жадува душата му. Ако искаш да знаеш, тъкмо в това е притегателната сила на алкохола. Сила жадувана и примамлива за всяка човешка душица.
— Аз не знам… Не пия, никога не съм се напивал.
— А не мечтаеш ли? Силното питие бързо осъществява всяка човешка мечта. Виж го оня: пие мастика с водна чаша! Трябва да е много жаден. Или трябва да е загубил нещо много ценно. Може би чифлиците на баща си. Те, турците, не страдат често от любов. Взимат си в харема колкото си искат женй И тоя тъкмо в чашата намира каквото е загубил, каквото му липсва.
Кръчмарят донесе гроздова ракия и в една малка чиния късни, дребни чушки, печени и накиснати в оцет. После притича до тезгяха с късите си бързи нозе, върна се с една черна, мазна бутилка и взе да я върти над чинията, да излива върху чушките струйка златист, зеленикав зехтин.
— Чист елбасански — похвали се той.
Дяконов се усмихна с единия край на въздебелите си устни:
— Е, харно. Жив да си. Ио да ти направи тебе мезе филибелийски кръчмар, може да е и той влах като тебе, сам ще изпиеш всичката си ракия. Няма да оставиш за нас. — Наздраве! — дигна чашката си Дяконов. — Като не си свикнал, даскалче, пий по мъничко, докато свикнеш.
В очите на Бориса се появиха сълзи от глътката ракия, която изпи с усилие. И побърза да скрие смущението си:
— И тук се разправя за зеленчуците горе, за големото плодородие на земята…
— Да, знам, че и това влиза в мечтите на тукашните хора за свободна България. Вие турски роби и неволници. Непоправими мечтатели. Облажавате тия горе и за техните чушки. Но гледайте да наредите Македонията някак по-добре. Чушките земята ги ражда. Над земята селякът се поти. Наздраве, млади момко!
Отпи пак и Борис от чашката си. И наново погледна пияния турчин насреща.
Дяконов запали нова цигара и каза глухо, с омекнал глас:
— Недей пи, ако не ти се пие.
— Да не би да ми се сърдите, че не мога да пия като вас — каза Борис и цял се изчерви. Но веднага продължи нетърпеливо, настойчиво, върна се придирчиво към предишните думи на Дяконов: — Говорехте за свободата, но аз мисля, че човек може да бъде свободен само ако всички са свободни.
Дяконов опули срещу него очи, блеснали подигравателно:
— Я го гледай ти… философ! Мирише ми на Кибарова проповед. Срещаш ли се често с КиЗаров?
— Не, аз винаги мисля със собствения си ум. Или поне така ми се струва.
— Е, пийни, пийни, макар… — дигна чашата си Дяконов. — Ще се развърже езикът ти и мислите ти ще тръгнат като рояк пчели.
Той отпи от чашата си, после още един път и на третия път я изпи цяла. Взе чашата си и Борис, изпи я наеднаж до дъно. Дяконов се престори, че не забеляза момчешката му храброст. И поиска да му покаже, че го смята за равен:
— Аз съм може би с петнайсет години по-стар от тебе и повече съм видял. Ти не се осланяй прекалено на човешкия ум. Човешкият ум и така, и вака, както казват тук, и всякак. Според човека и умът му. Разни хора, разни умове.
— Требва да има само един здрав човешки разум, както има само една истина за всеко нещо.
— Ето, виждаш ли? Това е голяма заблуда. Да, има един-единствен разум, но това е моят разум. Еднаединствена истина, но това е моята истина.
Борис чувствуваше как пъпли огън по всичките му жили, нагоре, към главата. Цялото му тяло сладостно тръпнеше. Това ли е примамливата сила на алкохола? Край тях мина пияният турчин с тихи стъпки, с притворени очи, с провесени ръце и целият като скован. Борис го проследи с поглед, докато излезе на улицата като изправил се мъртвец на несигурните си нозе. През отворената врата на кръчмата, през мътните стъкла на широкия й прозорец надничаше навъсената ноемврийска вечер. И все пак някаква бяла светлина, едвам доловимо сияние се излъчваше от всеки предмет наоколо, дори и от минувачите вън и Борис виждаше всичко по-ясно. И това ли е от магията на алкохола? Той едва сега чу гласа на Дяконов, който преди още бе започнал да говори:
— … Аз идвам оттам и ще ти кажа: България, за която мечтаете вие, турските роби, е умряла заедно с Левски. На неговото бесило. Народът там получи свободата си даром, с руска кръв, и в тая леснотия изчезнаха всичките му мечти и стремления. Стамболов беше другар на Ботев, но после стана властник и тиранин. Виждаш ли? Бай Ганьо се запретна да прави държава по свой вкус и с белгийска конституция. Е, който прогледа — пази боже сляпо до прогледа. Народът смени само господарите си, сега той си има княз, свои паши и каймаками, войска, жандари. А те са както всички други паши и жандари. Те ще изпратят един ден войската насам, но не за вас, братята роби, а за себе си. Държавата им да стане по-широка. И народа не ще седна аз да го възпявам, както го възпяват и славославят разни кибаровци. Какъвто е народът, такива са и управниците му, и професорите му, и…
— Не, не, не — потрепера цял на стола си Глаушев, дигна, разтърси стиснати юмруци. — Това не може да бъде верно! Това е… Аз не съм ходил там… И баща ми се върна от България разтъжен, но не може, не може да бъде така, както казвате вие. Не може да нема вече там хора, които още помнят и Левски, и Ботев, и всички народни мечти и стремления. Малцина ли са идвали тук да мрат за брата роб! И никога тоя народ, и тук, и там, в България, не ще заспи отново, след като се е събудил еднаж.
— Блажени верующи. И тия, които идват тук… авантюристи. Тебе май ракията. … Не се горещи! Не си свикнал. Аз ще ти покажа тъмнината, ще ти покажа и светлината. Трябваше робското чернило в тоя народ да изгори в огън, да се измие с кръв Априлското въстание… няколко села там, с дървени топове. А руснаците по-добре да си бяха стояли там, в Русия.
— Ако требва да стане, и това ще стане… в кръв и огън. А какво беше въстанието преди две години, малко ли беше за народ като нашия?
— Безсмислица и, разбира се, тежко поражение. Готова, лесна плячка за съседите от север и от юг. Едните ще възстановят царството на Душана, другите — войници на Христа, защитници на православието. На роба е нужна победа, за да изправи глава, а той, нашият — нови поражения.
— Ами да. Ще има и победа. Но по какъв път според вас? Аз не мога да ви разбера добре. В какво вервате вие и в какво не вервате?
Дяконов направи знак на кръчмаря и едва след това попита:
— Ще пием ли още?
Борис Глаушев усещаше някаква противна, лепкава влага в устата си и дори се понамръщи, но бързо отвърна:
— Ще пием.
Почувствува желание да се противи на тоя човек, да му покаже своя сила, да отхвърли всички негови лъжливи мисли. И пръв посегна към ракията още щом
я сложи кръчмарят на масата. Дяконов скрито, изпод око проследи движенията му. Сви нова цигара, запали л и каза небрежно:
— Ако искаш да знаеш, и аз взех участие във въстанието. С една чета в Струмишко. Казвам го само на тебе.
— Ето, виждате ли? — съживи се отново Борис. — В това, че си спомняте за вашето участие, че се гордеете с него, в това е и смисълът на въстанието, неговото значение. Да, то беше грешка, но каква би била нашата досегашна борба без него? Господин Дяконов, защо се противите вие на всичко, всичко отричате и…
— Да, аз съм против всички и против всичко, за да бъда свободен. Аз съм тук — почука той на масата с
