— Бех дошъл за Дяконов — рече той с нескрита досада. — Изпратил си хора… видех ги с очите си. Искаха да го бият в една кръчма. Ще станем за подигравка. Той е учител в нашата гимназия, участвувал…
— За него ли си дошъл? — прекъсна го рязко Венчев. — Той заслужава куршум, не само бой. Анархист, сатанист, нихилист и… и без всекакъв морал.
— Не говоря за морала му. Нито за вашите лични разпри… но така ли, по кръчмите, и как ли ще го тълкуват хората? Дошъл е от България, участвувал във въстанието…
— Той ли ти каза, че е участвувал? Лъже, мръсникът му! Той е избегал от България поради некаква женска история. Мъжът на жената искал да го застреля.
Глаушев махна с ръка и бързо излезе.
XII
Борис Глаушев се отправи за квартирата си. Не искаше да среща вече никого, боеше се от всякакви срещи. Отказа се и от вечеря. Усещаше блудкава преситеност в празния си стомах, засъхналата му уста горчеше. Само това бе останало от изпитата ракия. Изчезнала бе бързо шеметната унесеност, чувството, че се откъсваш от земята, дръзката устременост на мислите, бялото, лъжливо сияние, което се излъчваше от предметите. Изчезнала бе цялата лъжлива възбуда. Останала бе само тая блудкавост и някакво чувство на виновност. Но това не беше само от ракията. Това беше и от циничната проповед на Дяконов, от неговата жалка уплаха, от срещата в квартирата на Венчев, от внезапно обладало го омерзение, от непрестанната мъчителна тревога, която сега бе оживяла с още по-голяма сила.
Беше още в първите часове на нощта, но тия по-странични улици глъхнеха безлюдни в студената, враждебна тъмнина на ноемврийската нощ, бързите самотни стъпки на Глаушев се чуваха надалеч, с някакъв застрашителен, издайнически шум. Окръжният комитет бе наредил на всички по-известни работници на Организацията, пък и на всички по-видни българи в града да не се движат нощем сами и без оръжие. Битката между гърци и българи продължаваше с още по-голямо ожесточение. Двете враждебни организации се дебнеха непрестанно, познаваха се взаимно, всяка познаваше най-дейните работници на другата, начините й на действие; караниците, сбиванията, убийствата не спираха — изпълняваха се заповеди и присъди, често ставаха опасни срещи, взаимната омраза подтикваше и едните, и другите към разпри, побоища, към кръвопролития и без решения, без заповеди и присъди. В града силите бяха едва ли не равни, при все че гърците и власите гърко-мани бяха значително по-малко от българите, но бяха добре организирани, бяха единни. На тяхна страна бяха и турците — турската власт подклаждаше умело това взаимоунищожително разделение между гяурите, като покровителствуваше по-слабите, по- малобройните.
Борис Глаушев не носеше оръжие. След убийството на аскера той се боеше да сложи револвер в пазвата си. В страха си да не се случи пак подобно нещо залъгваше се с успокоителни мисли — той беше още нов в О., не би предизвикал никого, би съумял и да избегне всяка опасна среща. Изпитваше и омерзение към тая кървава разпра с гърците, по-силно от гнева му към тях, по-силно и от всяко опасение за делото на Организацията. Ала все пак, в това мъртвило по улицата и в нощната тъмнина, която изглеждаше още по-злокобна при потайното мъждукане на редките улични фенери, при плътно затворените порти и осветените прозорци тук и там, уплашено опулени в тъмнината, сърцето биеше бързо, очите дебнеха всяка сянка, ушите долавяха всеки шум. Смешен, безразсъден детски страх от тъмнината, от който и досега не беше се освободило напълно сърцето му, но това беше и един досущ основателен страх за живота. Все пак Борис не носеше оръжие и стъпките му отекваха твърдо, равномерно по пустата улица. Така и се спря той да отключи портата на квартирата си — без да бърза, без да се оглежда, макар че тук би го дебнал враг да го дочака с най-голяма сигурност.
И ето пак, както всяка вечер напоследък, когато се връщаше дори и много по-късно, дори след полунощ подир някоя среща с другари от Организацията, вратата на балкона зад него, на другата страна на улицата, тихо, едва чуто скръцна. Той очакваше тоя шум; толкова тих, а нахлу буйно в него. Ангелика е пак там, в сянката под широката стряха над балкона. Тоя път Борис се обърна. Досега се бе самозалъгвал и бе искал да си внуши, че това е случайно, момичето излиза по някаква работа или да подиша свеж нощен въздух край своите саксии. Пък и не би желал да зяпа по чуждите балкони, да заговаря момичето нощем. Така си бе мислил, но винаги се бе ослушвал дали ще се чуе пак познатото поскръцване, дали ще усети невидимото присъствие на Ангелика Милонас, дали ще го посрещне тя пак така мълчаливо от своя балкон… Но сега той се обърна към нея. Портата зад него остана отворена, както я бе побутнал.
Сянката на девойката едва се виждаше в тъмнината, но той я виждаше по-ясно в мислите си. Два от прозорците на горния кат, вляво от балкона, бяха осветени; там беше, види се, нейната стая. Други три прозореца, вдясно от балкона, бяха тъмни, едва се белееха в гъстия мрак спуснатите им завеси; там, изглежда, спяха други някои от домашните й или пък беше гостната стая, в която се влизаше само в празничен ден. Четирите прозорчета на долния кат, по две от двете страни на портата, бяха и сега затворени — като слепи очи, дълбоко в каменната стена, с гъсти железни решетки, с прашни стъкла, както ги бе виждал толкова пъти досега. Това бяха зимниците на къщата или складовете на стария Милонас — бащата на Ангелика, — който държеше някъде из чаршиите магазин за обущарски кожи и гьонове заедно с двамата си синове. Другите стаи и другите люде в тая къща бяха вероятно на отвъдната страна, откъм вътрешния й двор. Борис прекоси улицата и се спря под балкона, промълви:
— Добър вечер, Ангелика.
— Добър вечер, господине — пошушна в отговор девойката.
— И сега ли, нощно време, наглеждате цветята? —
попита той също съвсем тихо, както му бе показала Ангелика.
Тя се приведе през оградата на балкона и сега те бяха толкова близу един до друг в тъмнината, като че ли само да протегнат ръце, и ще се докоснат.
— Не. Те са още неколко… есенни, докато ги хване сланата некоя сутрин. Така си умират, сланата ги изгаря. Вие обичате ли цветя, господине?
— Обичам. И моята майка също. Зимно време тя ги крие по стаите.
— Да, които могат да живеят на затворено. Некои веднага умират без слънце. И е жално да ги гледаш как умират ден след ден.
— Вие за тех… като да са наистина живи.
— Ами да! Те са живи. Можеш да си говориш с тех като с живи люде. Казват ти кога са жадни, кога са болни, кога ги припича слънцето, кога не им стига слънце. И когато се разцъфтят, когато са най-хубави, те като да се засмиват, радват се и те сами, притеглят те да ги погледнеш, да се наведеш да ги помиришеш. — Както се бе навела през оградата, тя изеднаж се извърна назад, после пак се приведе още по-ниско към него и бързо прошепна: — Иде некой от нашите. Лека нощ, лека нощ…
Тя изчезна навътре, преди да успее Борис да отговори на поздрава й. Той прекоси отново улицата и влезе в открехнатата порта, тихо я затвори, завъртя големия ключ. Щом се качи в стаята си, пристъпи към един от прозорците, приподигна завесата. Тъмни бяха сега всички прозорци на отсрещната къща. Ангелика навярно се бе прибрала в стаята си, духнала бе ламбата, за да не я завари някой от домашните й още будна. Или може би и тя сега стоеше зад приподигнатата завеса в стаята си, чакаше да види как ще светнат неговите прозорци. Лека нощ, мило девойче, лека нощ…
За няколко минути Борис се бе озовал в друг свят, сякаш не на тая тъмна и пуста улица, а далеч от тревожния мрак в него самия, от угнетителните му мисли. Той виждаше девойката в тъмната сянка на балкона, както я бе виждал преди на светло, различаваше чертите на лицето й както ги бе запомнил, в нейния шепот чуваше пълния й глас. Къде намираше толкова хубави думи за цветята и — дали това не беше негова прибързана радост — струваше му се, че тя бързаше да каже повече такива думи, за да го задържи по-дълго под балкона. И му се струваше още, че тя искаше с тях да му каже и нещо друго, по-важно, нещо за себе си, също и за него самия, като говореше за живите цветя, които умират без слънце, сланата ги изгаря, когато говореше за тяхната жива радост, за тяхното желание да ги погледнеш. Във всички свои думи човек вплита и други свои желания, други свои мисли, най-вече тия, които крие от другите люде, не се решава да изкаже или пък търси да ги изкаже по-хубаво — ето, като говори за цветята и тяхната жива красота. Борис се радваше на късия нощен разговор с момичето, ала още повече се радваше на това, което
