се пробуди в него за няколко минути и не стигна до мислите му, за да го приеме или отхвърли. Така то остана в него като жива топлина, като неизяснен копнеж. И той се помъчи да го задържи в себе си поне още малко и тук, в стаята си, докато чувствуваше как бързо оживяваха в него предишните му мисли, тревоги и болки.
Сега си спомни той, бързаше да си припомни, по-ясно, по-добре и по-иначе, колко пъти бе виждал Ангелика Милонас, припомни си по-ясно и двусмислените подмятания на хазайката за момичето, дяволития блясък в очите й, нескриваното й желание да им устройва срещи, радостта й, когато ги виждаше заедно.
Той видя Ангелика скоро след като я завари на разговор с хазайката в мрачния проход под къщата, те бяха пак там и двете. Тоя път девойката беше по-разговорлива, но скоро си отиде. И което Борис забеляза или не можа сам да забележи, Фотина побърза по своему да му разясни:
— И тя е учена като тебе. В гимназията учи неколко години, но после се поразболе и я спреха. Идва с мене да си поприказва, комшии сме, пред очите ми е израснала, но с тебе разговорът й е по-друг. Пък и нели сте млади люде… — попримижа Фотина, да подсети за това, което не се решаваше да доизкаже. — Ако е гъркиня, а ти българин, радва ти се, като те види, аха! Нели и аз съм гъркиня, пък се омъжих за българин. Тя и по-добре говори от мене на български, с децата е израснала тука, на улицата, а те са повекето българчета в нашата махала. Двама братя има, те ще й се карат, ако узнаят, че се среща с тебе, но тя е хитра, Ангелика, пък и кой ще отиде да им казва! На младите не бива да се пречи, на младите човек требва само да се радва…
Глаушев я остави долу, в прохода — не би спряла Фотина още дълго. Забелязал бе и той, доколкото имаше следи от гръцко произношение в българския говор на Ангелика Милонас, това придаваше на говора й особена прелест. Той я срещна още няколко пъти ту в прохода, където се застояваха с хазайката, ту горе, на чардака, и все някак на пътя му, когато се връщаше вкъщи. Завари ги двете и в стаята си. Ангелика силно се изчерви:
— Прощавайте… Тетка Фотина поиска да ми покаже как е наредила стаята ви.
Когато си отиде тя, хазайката се опита на свой ред да се извини:
— Ами се ме разпитва как съм наредила стаята. Виждам, иска й се да погледне. Те са богати, у них е по-добре наредено. Тя мене открай време си ме обича, тука у нас, като в своя къща, а сега, хехе, още по- често ме търси…
Борис не се ловеше на подмятанията й, търсеше тя развлечение за себе си или радости, които бе загубила.
Всичко това премина пред погледа му като внезапно изгряла светлина, която пак угасва в мрака и мракът остава още по-черен. Глаушев побърза да запали ламбата, огледа стаята, като да търсеше нещо с очи, но не посмея да погледне в ъгъла зад вратата — свързан беше тоя ъгъл със спомена му за убития турчин. А оттам започна нестройното хоро на мислите му.
Минало бе доста време от убийството, но споменът за това убийство бе останал в него като скрита болка, която оживяваше, дълбаеше го често, особено когато останеше сам с мислите си или тук, в своята стая, където убитият войник бе застанал сякаш на стража в ъгъла, стоеше там невидимата му сянка (както и в спомените на Бориса), невидим, мълчалив обвинител. Към нея, невидимата, бяха насочени всичките му мисли за убийството, когато се измъчваше от разкаяние или оплакваше убития. Глаушев сам ковеше доводи срещу себе си с ожесточение срещу самия себе, възбуденото му въображение създаваше живи образи на убития, трогателни картини от неговия живот и като правеше така престъплението си още по-осъдително — сам се измъчваше и с това, което измисляше. Сега като че ли изеднаж блесна пред него самата истина и спрял се сред стаята, прошепна бързо, задъхано:
— От страх го убих.-И гласно повтори:-От страх!
Страхливостта на Дяконов тая вечер го бе погнусила. Чул бе той и всяка дума на страхливеца за човешкия страх. Съживил се бе като че ли и неговият страх. Той си мислеше, че се бе родил с него. Страхът му беше в него преди всичките му спомени, беше едва ли не във всичките му мисли и чувства. Сега виждаше това по-ясно от всеки друг път. Колко пъти бе го наричал грижа, тревога, усърдие, предвидливост, та дори благоразумие и мъдрост, та дори и любов. Наричал го бе дори храброст… Ужасяващите го видения през детската му възраст, сънищата му, пълни с чудовищни преживелици и случки, но колко пъти като че ли те, сънищата, бяха истинският му живот. През детските си години, а то не беше много отдавна, той бе си ги мислил за свой истински живот. Със страх беше пропита и неговата обич към майка му. Колко много се бе страхувал да не би тя да се разболее, да не би да умре, да не би да изчезне някак, да я загуби, непрестанно бе треперил да не й се случи нещо лошо. И после, по-нататък… в целия му живот и най-вече откакто бе влязъл в народната борба, все тоя мъчителен страх. Или пък това беше вътре в него една упорита, непримирима борба със страха. Бързо, мигновено се изнизаха в паметта му случки, преживелици, срещи. И ония мигове, когато някой би помислил, че той проявява пълно, геройско безстрашие. Когато трябваше да чака самата смърт, когато трябваше да застава срещу самата смърт. Тогава, в тия мигове и в тия безкрайни дни и нощи, това не винаги беше горда, възвисяваща, освобождаваща, радостна храброст, а много по-често жестока борба със страха, крайно напрежение да се устои срещу страха и колко пъти е бил нужен само още един миг, за да се превърне неговата твърдост и храброст в крушение. Така беше при раняването му в четата на Гьоре Павлев, пък и още когато заяви, че ще постъпи в тая чета; така беше и в окопа през време на въстанието, когато нахлу аскерът, и после, Докато го съдеха в Битоля, а въжето на бесилката висеше над главата му… Ами чак и тая вечер, когато се прибираше в тъмнината… Също и в решението му, в упоритостта му да не носи оръжие. В целия му живот… това непрекъснато, яростно съпротивение срещу страха, преживените поражения пред страха, които бе успявал да скрива пред другите и не винаги бе успявал да скрива. Ами това най-сетне, което успяваше да скрие от другите, никога не можеше да скрие от себе си!…
Той уби турчина от страх. Когато напуснаха оная нощ къщата и бързаха да излязат вън от града, Богдан Бобев бе му казал наистина, че носи опасни книжа, които в никой случай не бива да попаднат в ръцете на турците, ала когато Борис извади револвера срещу внезапно изскочилия войник, нито помисли за тия книжа, а натисна спусъка. Не бе помислил ни за опасните книжа, ни за това, че биха могли с Бобев да се отърват от аскера по друг някакъв начин. Той бе извършил едно кърваво престъпление, отнел бе един човешки живот само от страх. От същия този страх, който беше и в неговите скърби и терзания, в гнева му, в омразата му към самия себе, в тая ожесточена борба със самия себе, в това изтощително настървение, с което се ровеше в себе си, във всеки свой помисъл, съдеше се сам себе, ловеше всеки свой трепет. Тоя страх с име и без име, с лъжливи имена, но навсякъде все същият, все същата верига за душата, тъмнина за мислите, за най-смелите мисли. Какъв е човекът с тоя страх в сърцето, какъв е животът му? Какъв човек е той самият, Борис Глаушев, какъв е животът му, целият му досегашен живот? И какъв би бил животът му без страх, мислите му, сърцето му без страх, без тоя остър, студен железен шип в сърцето, който се забива дълбоко при всеки негов удар?… За него оставаше утехата, удовлетворението, насладата от всяка победа над страха. И една мисъл, че много пъти в страха му беше може би и неговата съвест. В страха от грешки, от всяка лъжа.
Мярна му се пред погледа Дяконов със своето дръзко лице, със своето уплашено лице. Борис Глаушев извърна глава. Не, неговият страх не беше като жалката уплаха на Дяконов. Не беше. Той винаги се бе изправял срещу своя страх, винаги бе тръгвал срещу него, борил се бе и бе го надвивал. Глаушев рязко се обърна и пристъпи досам ъгъла зад вратата. Посегна с ръка — нямаше нищо в ъгъла, светлината на ламбата проникваше и дотук. Той проговори с нечути думи към невидимия мъртвец: „Аз те убих от страх. Страхът ми тоя път излезе по-силен от мене. Помрачи разсъдъка ми, вледени сърцето ми. Можех да те спра с думи, да се уловя с две ръце за пушката ти, ние бехме двама срещу тебе. И колко много още може да се направи, преди да се посегне върху живота на човека. Даже и с риск човек да загуби собствения си живот. Аз те убих. Такава е омразата ни, враждата ни и моят страх в нея. Но ти си вече мъртъв. Да знам, че негде имаш майка или може би жена, деца, бих ги помолил да ми простят. Защото аз те убих най-напред от страх…“ Той се върна отново към другия край на стаята, но невидимата сянка остана пак там, в ъгъла зад вратата. Той не можа да я прогони, да я умилостиви. Ала оттам, откъм другия край на стаята, където бе застанал сега, той пак се обърна към вратата: „Такива като тебе убиха моята жена, убиха майката на детето ми. Тя беше невинна, тя е бранила живота си, своята женска чест, своята любов. Такива като тебе я убиха. Такава е нашата омраза, нашата човешка омраза…“ Борис Глаушев търсеше оправдания.
