Организацията ще унищожи до крак целата тая банда и всички сърбомани по Македония с жените и децата им.
— Е, да… — смотолеви Венчев, сетне гласът му пак се изясни: — Немаше нужда от такива закани. Друг ветър духа сега откъм Сърбия. След като ходи там Сарафов…
— Да. Друг ветър — възрази нетърпеливо Борис. — Сега по Македония шетат вече неколко сръбски чети. Това е наистина друг ветър.
— Глаушев… Не мога да те позная. Станал си много лют. Седни, седни да поприказваме.
Седнаха. Венчев посегна към бутилката.
— Аз… не ща, не пия.
— Добре де! Аз ще пия.
Венчев сръбна бавно от чашката, широко се усмихна:
— Наричали са те преди Милостивият.
— Наричаха ме. Аз… аз съм си същият. Само светът около мене ми изглежда по-друг. Не такъв, какъвто ми изглеждаше преди.
— Растеш. Поумняваш. Знаеш ли — остави Венчев чашката на масичката, — забелезал съм, че ти при нашите срещи с другарите от комитета винаги приемаш нещата твърде… буквално. А те, разните неща, никога не са точно такива, каквито изглеждат. Това налага и ние да бъдем малко по-по-гъвкави, по- съобразителни.
— По-практични.
— Да, именно: по-практични. Ето сега — побърза Венчев, — да речем, със сърбите. Сарафов е ходил там, говорено е, дали са, струва ми се, и пари… Разбира се, те изхождат от своите си интереси, но защо ние да не използуваме, като им внушим при това да се приближат към нас идейно? Ние имаме нужда и от оръжие.
и от пари, и от… Те са склонни, може да се каже, решени са вече да приемат автономията за Македония, ето и с консула им говорихме, а тоя господин, който беше с него, бивш сръбски офицер, е убеден автономиет, като нас. Македонец е, но се чувствува сърбин. Ние требва да признаем най-сетне, че в Македония има сърби, колкото и малко да са. Това е всичко. Утре, при свободна Македония, нема да има със Сърбия митническа граница и други там неколко незначителни отстъпки. Така ние наистина можем да си осигурим помощ и от техна страна. Нека има и техни чети, щом… но да бъдат безпрекословно подчинени на Вътрешната организация.
— Ясно ми е, господин Венчев — каза Глаушев с тъга, която се четеше и по лицето му; навел бе очи, срамуваше се да погледне събеседника си, срамуваше се за всяка негова дума.
— Нали? — бързаше Венчев и добави заговорнически, та и с далечна закана: — Но виж какво, Глаушев: аз имам пълна вера в тебе, зная те, ти обаче никому ни дума, особено на Бобев. Ще помислят, че искам да се налагам — махна той с ръка нехайно, да подцени също и грижата си за своята тайна.
— Всички вие ме поучавате… — потреперя гласът на Глаушев. — Най-млад съм и -тъй… Милостивият. — Той рязко се изправи на стола си и дигна потъмнял, влажен поглед, лицето му преди това още бе започнало да бледнее: — Слушайте сега какво ще ви кажа аз: ние сме българи, но воюваме жестоко с българския върховизъм, а ето сега вие и сарафовци искате да отворите вратите на Македония за сръбския върховизъм. Аз знам, че една от сръбските чети е влезла откъм Сърбия с благословията на Сарафов. И наши чети са я превели чак до Азот и Порече. После нейният войвода показал рогата си. Сега той прави, фабрикува по ония места сърби. С нож и с пълна чанта лири. В Македония нема сърби, има сърбомани. Ако ги признаем за сърби, ние сами ще вкараме вълка в кошарата. Това е отдавнашна цел на сръбската политика. Моят баща ми е разправял такова нещо: сръбският представител в Цариград преди години е станал голем приятел на султана. Абдул Хамид не е могъл без него и го е канил всеки ден в палата си. А сърбинът всеки ден: „Признай, твое султанско величество, сръбска народност в царството си.
Българите са и твои, и наши врагове, ще ги разделим на две половини и лесно ще ги надвием. Те и помежду си ще се изядат.“ Султанът му е отговарял: „Прав си, приятелю. Българите ми създават най-големи грижи. Но вие немате ваш сръбски милет в моето царство. Ха де! Създайте ги; от мене имате изин. Ама тъй, вечер да ги сеете, сутрин да ги жънете. Направете ги барем докъм педесет-шейсет хиляди. И аз веднага ще ги призная. И всичко ще им призная.“ Така е започнало. И така върви оттогава. Сега остава още ние да помогнем. Нашата Вътрешна организация. Да сее и тя, а други да жънат. Кому каквото е нужно семе. На прилепския конгрес най-първи хора на организацията решиха да се води непримирима борба против чуждите пропаганди, които разединяват народа. Та и нужни ли са решения и… Вие, господин Венчев, искате да скриете от окръжния комитет що вършите със сръбския консул. Мене ме посветихте по принуждение, аз станах неволен свидетел. И ако е нещо добро, защо ще го криете?
— Сега пък ти мене ще поучаваш…
— Какво имам да ви поучавам? Вашата работа с консула е или недомислена, или нечиста. Имало сърби автономисти. Къде беха те досега? Къде беха през време на въстанието? Може да има некои… Те ги ловят със серкме, за да ни ги покажат. Консулът ви е довел един, да ви го покаже. Живо доказателство. Та ние не знаем ли какви са целите на съседните държави спрямо Македония? Сега ли ще ги откриваме?
Широкото лице на Венчев силно почервеня, той дръпна ръцете си, както ги бе сложил с разтреперани пръсти върху своите закръглени силни колена.
— Слушай, Глаушев, ти мене за предател ли ме мислиш?
— Не. Или, да кажа, немам основание и не мога да допусна. Вие искате по свой начин и лично вие да ръководите работите. И отивате прекалено далече. Тая организация има свой ред и свои закони. Вижте сърбите, гърците: правителството им командува, офицерите, учителите, поповете изпълняват. Сърбите са по-хитри, по-упорити и от гърците. Довели са ви да видите жив сръбски автономиет. А ние, а ние? Правителство, княз, върховисти един чешит, върховисти друг чешит, сарафисти, централисти, санданисти, социалисти, анархисти… и всеки по своему. Всеки против другите. Даже кърви се леят. Стара българска язва. Царства са пропадали. Вражди, разединение, междуособици. Защо? Защо? За големите неща в живота на българския народ, за опорите, за основата в неговия живот има еднаединствена истина. Нея требва да знаем, нея требва да приемем всички и всички да й служим.
Венчев помълча, после наново плъзна ръце към колената си и рече с разкривени устни, с подигравка или може би с презрение:
— Какъв наивник си ти! Да не кажа друга, по-силна дума. Сам виж: ти искаш да вкараш в един и същ път… княза и социалистите. Мислиш ли що говориш?
— То е друго. Съвсем друго. За княза и социалистите. Но ето, за пример: ние всички требва да пазим българското си име. Името, което ни свърза, нашето общо име. А сега аз говоря за Македония. Пътят към освобождението на Македония е и требва да бъде един-единствен за всички. И който не иска да помага, да стои настрана. Да не налага никому своите лични, собствени разбирания, своите идеи, своите кроежи. Не е ли ясно, че на князете и кралете около нас им е нужна Македония, а не нейното освобождение?
— Ти не разсъждаваш политически, разсъждаваш… даскалски.
Лицето на Глаушев се удължи сякаш, изпъна се, застина:
— Нека бъде даскалски. Но да бъде честно. И требва да ти кажа — обърна и той на „ти“, — че ако не уведомиш другарите от комитета що вършиш със сръбския консул, аз ни най-малко не съм задължен да пазя твоите тайни.
— Добре — рече примирително Венчев. — Не се горещи много. Аз не върша нищо осъдително, но искам да го върша умно. Бобев, Кибаров и разни други там могат само да попречат.
— Те са окръжният комитет. Какво би станало, ако всеки действува по свой ум, колкото и да се мисли за по-умен от другите? Нали за това говорим? Ти сам можеш ли да вършиш едно такова общо дело? И ако ти е нужна помощта на другите, техните сили, техната кръв, как нема да ти е нужен и техният ум? Нашето дело е народно.
— Добре, добре. Ще докладвам пред целия окръжен комитет. Но ти ще оставиш тая работа на мене.
Глаушев извади кърпа и обърса лицето си. Казал ли бе всичко, което трябваше да каже? Ще изпълни ли Венчев обещанието си? Ще видим. Той стана да си върви, в ума му гъмжаха недоизяснени, недоизказани мисли, още по-тъмна мъка разпъваше гърдите му и току се разбърза — да излезе по-скоро от тази стая, да остане по-скоро сам, с всички тия мисли, с мъката си. Едва на вратата се сети:
