доста израсналия, нечист нокът на показалеца си, — а всички други са срещу мене. И ги виждам ясно. Ясно. Познавам ги. И не се оставям да ме повлекат с тълпата си.
— Не… Човек требва да бъде с другите хора. Никой не може да живее сам.
— Това е пак по кибаровски. Той ти е тебе учителят. Кибаров и подобните на него искат да превърнат човечеството на едно огромно стадо. Дервиши на марксизма. Наследници на йезуитите. Умеят да увличат такива като тебе.
— Учител? Всеки може да поучи другия. Имах аз един учител преди и бих желал да бъда като него. Чист, достоен човек. Умре в солунския затвор. И вие: защо сте взели участие във въстанието, борили сте се за тоя народ с оръжие? Защо сте дошли и сега тук, в Турско, в тоя пъкъл?
— За самата борба. И ето какво ще ти кажа още: аз също обичам хората, но по своему. И ги обичам повече от Кибаров, с по-истинска обич. Аз искам те да бъдат свободни. Мразя човека в неговата дребнавост, в неговото нищожество и филистерство, обичам го в неговото величие. Мразя еснафщината и тълпата, обичам свободния човешки дух.
Той млъкна, загледан към вратата на кръчмата. Там се бе спрял един стар турчин. Подпря турчинът на вратата отвън малка стълба, сложи до нея тенекиен съд и влезе в кръчмата. Разнесе се миризма на газ. Турчинът спря пред тезгяха и кръчмаринът му подаде тенекиен стодрамник, пълен с ракия:
— Пувели, Джафер ага! Газяй за фенерите, ракий-да за тебе.
— Хелбете — отвърна глухо турчинът. — Фенерът без газяй не свети ки!
Турчинът изпи стодрамника на един дъх. Хвърли на тезгяха една медна монета и бавно, с агаларско самочувствие, излезе от кръчмата. Дяконов го проследи до вратата и рече:
— Турчин и влах… говорят помежду си на български. Езикът на робите се е наложил на всички. — После той сърдито се върна към прекъснатите си мисли: — Искам хората да се освободят от господари и повелители. Ето и този мухльо… Ага! Господар! Пали и гаси уличните фенери. Султанът седи горе, на златен трон. Искам човечеството да се освободи от управници, учители и какви ли не доброжелатели. От мръсни спекуланти с най-големите човешки идеи. От закони, учения, вери. От тъмни предразсъдъци и заблуди. От морал и гадна еснафщина. Какво ме гледаш… не вярваш на очите си? Защо не пиеш? Чашата ти стои пълна. Боиш се от грях.
Той дигна собствената си чаша и пи жадно. Борис не бързаше да отговори; гледаше го как пие. После каза:
— Не мога. Противно ми ей… Главата ми шуми, разбъркват се мислите ми и като че ли земята изчезва под мене.
— Невинна душица си ти. Новак. Чиста душица Мене алкохолът ме прави бог. И не ме напива. Аз съм по-силен от него. Човекбог. Аз ще изпия и твоята чаша. — Той притегли към себе си неговата чаша и докато си свиваше нова цигара, продължи: — Слушай по-нататък: свободният, силният човек вижда всичко ясно. Без предразсъдъци и заблуди. Без празни, въображаеми идеали, религии и убеждения. Всичко това сковава човека. Обикновеният човек е животно, както всички други животни. Само по-друг чешит. С малко ум и въображение. В него са и всички други животни: вол, куче, лисица, чакал, змия, паяк. А има и такива… виждаш го човек, пък е свиня или змия, или просто червей. Това са низшите, множеството, сганта. Аз съм човекбог. Свободен човек. Най-съвършеното творение на природата и неин господар. — Той наведе очи, като да се поколеба или пък търсеше нещо в паметта си, и така продължи,
с наведени очи: — Но и в мене понякога вие чакал, грухти свиня, пълзи червей… и всякакви други гадини, не съм се освободил и аз напълно. Ти — дигна той втренчен, напрегнат поглед — разбираш ли какво ти приказвам?
— Може би е от ракията, но… Всичко ми изглежда разбъркано. Някои ваши мисли ме поразяват, изглеждат ми съвсем верни, други обаче… не, не мога да ги приема. Или може би не ги разбирам.
— Да. Не ги разбираш. Нямаш ясен поглед. Движиш се в някакъв въображаем свят. Не истинския. Твой свят, лъжлив. И хората виждаш в лъжлива светлина. Не с истинския им образ. Претоварен си с какви ли не скрупули.
— Вие не можете да ме познавате толкова добре. Ние се знаем отскоро. Откакто сме тук, в О.
— Хм… Аз — млясна вкусно Дяконов и продължи, — аз имам верен поглед за всичко. За мене няма прегради и прикрития. А ти никак не можеш да се прикриваш. Искам да ме разбереш, правилно да ме оцениш. Да знаеш какъв човек си срещнал. Искам да те извадя от твоята бъркотия. Искам да прогледнеш. За какво да поговорим по-конкретно? За отечеството ли, за нашия народ? Посветил си им се, да им служиш. Чух, че си участвувал във въстанието. От бесило са те свалили. Отечеството е една фикция. Планини, поля,долини, реки… Намират се по цялата земя. И по-хубави от нашите. Швейцария е много по-красива от нашата Българийка. Ходил съм аз там. Учил съм там. Ходил съм и в Русия, и в Полша, и в Германия. Отечество… Глупости! Въображения! А твоят мил български народ е все още турски ратай! С ратайска душа. Не само тук, в Турско. Горе там, в княжеството, казах вече, само господарите се смениха. И дойдоха още по-лоши господари. Господари е ратайски души. Българско княжество. Българска държава. Държавата е най-жесток, ненаситен молох за своите граждани. Всяка държава. Да поговорим, ако искаш, за бога. Или за семейството. За всички тия… опори в човешкия живот. За тия тежки вериги в живота ни. Не! Да поговорим за любовта. Може би ще ме слушаш по-търпеливо.
Той млясна отново и по-звучно, надебелелият език пълнеше устата му. В кръчмата бяха влезли и други
неколцина пиячи, насядали бяха по масите наоколо и тихо си приказваха, надигайки час по час чаши, тенекиени стодрамници.
— Само по-тихо — рече Борис. — Не сме сами. Дяконов повиши глас:
— Никой не ме интересува. Нищи духом. Дошли са да се давят с ракия. — Той огледа притъмнялата кръчма, приведе се към Борис и продължи все пак по-изтихо, попримижа лукаво с око: — Нали те видях днес с онова девойче. Учителката. Виждал съм те и друг път.
Глаушев се изчерви:
— Нищо… Няма нищо между нас. Колеги сме. Разговаряли сме и друг път. По двора и…
Дяконов се придръпна назад, поклати глава наставнически, пое въздух издълбоко:
— Ти може би нищо, но тя е котка. Котенце хитро. Както всички жени. Е, ваша работа. За любовта искам да ти говоря и тъй, за пример… Ти може би нищо, но тя, даскаличката, е започнала вече своята игра. Може би за самата игра. Жените я обичат най-мно-го. Любовната игра е в природата им. А ти си такова едно момче! Но тя може да има и други намерения. По-сериозни, както казват. И сега — ето: ще играете, ще се лъжете, ще си говорите сладки медени, ще се кичите с пъстри пера, ще въздишате и така нататък. А работата е съвсем проста. Същността на тая игра е съвсем проста. Свалете пъстрите пера! И всякакви там илюзии. Затворете се в една стая и лягайте. Същността на любовта е половият нагон, половото задоволяване. Всичко друго е самоизмама. Залъгалки. Илюзии. Скрупули. Безполезни, ненужни усложнения. Така е и с целия ни живот, младо момче. Вериги, които сами си…
— Не! — плесна Борис с ръка върху масата. — Не. Така не може. Така не може да се… разясняват нещата. Човешкият живот. — Той се приведе на свой ред към Дяконов с широко разтворени очи: — Сега разбирам защо учениците ви лудеят по вас. Те, на техната възраст, обичат такава слободия и такова… освобождение от всекакви скрупули.
— Ти не си много по-стар от тях…
— Аз ли? Аз съм вече баща. Имам дете. Дяконов се ухили. През гъстите му, провесени мустаки се показаха ситни, немного здрави зъби, пожълтели от тютюна.
— Знаеш ли? Това никак не ме изненадва. Просто го очаквах. Баща, а? Татко…
— Да — възрази живо Глаушев. — И всичко друго е така у мене. Срещнах една девойка. Селянка. Обикнах я, обикна ме и тя. Оженихме се. Аз така, винаги, във всичко. Стремя се поне, но не винаги успевам. Е, много неща стават против волята на човека. И много често той самият се лъже. Но вие какво…
В кръчмата влязоха нови посетители. Кръчмаринът взе столче и запали газената ламба, която висеше на ниския таван; по тенекиения й абажур лениво се размърдаха мухи. Кръчмарят запали и друга ламба — на стената до тезгяха му. Заблестяха там бутилки, чаши, изгря като бледа месечина и кръглото лице на кръчмаря.
— Какво говорите за отечеството, за народа, за семейството… за човешката любов и… такива чудни… превратни… — продължаваше Борис Глаушев, но изеднаж млъкна.
