Дяконов не го слушаше.
В кръчмата бяха влезли и други трима посетители. Седнали бяха през една маса. Дяконов ги попоглеждаше с изблещени, уплашени очи, с пребледняло лице, долната му устна влажно святкаше, отпусната, трепереща. Той посегна за нова цигара, но пак прибра табакерата си, огледа се, като да търсеше къде да се скрие. Глаушев го гледаше слисан. Проследи погледа му. Уплашили го бяха тримата нови посетители. Гледаха го предизвикателно, мърмореха, ръмжаха враждебно срещу него, замахваха с ръка, тупаха с юмрук по масата. Между тях беше Коте, а и другите двама бяха от людете, които се навъртаха около Симеон Венчев.
— Какво има, господин Дяконов… — попита тихо Борис.
— За мене са дошли тия — прошепна пресекливо Дяконов. — Карах се с… главатаря им… Закани ми се… От няколко дни ме следят.
— Не се безпокойте — рече все така тихо Борис и не можеше да се начуди на преголемия страх на Дяконов.
Ала в същото време откъм масата на тримата болетя една недоядена чушка и плесна Дяконова по лицето. Дяконов подскочи, като да го удари камък, но остана там, на стола си, с отпуснати ръце върху масата. Глаушев рязко се извърна:
— Що значи това? Коте! Вие ли?…
— Гледай си работата, даскале… — изръмжа Коте и дигна очи към тавана.
— Как! — скочи Борис.
Тримата не се и помръднаха. В кръчмата настана тишина. Един от пиячите благоразумно се измъкна през вратата. Борис пристъпи, приведе се към тримата, изсъска през зъби:
— Скандали по кръчмите, а? Срамота!
Те н тримата мълчаха, загледани разсеяно в чашите си.
В същия миг току зад гърба на Бориса мина Дяконов, забързан накъм вратата. Борис хвърли на масата, дето бяха седели, една сребърна пара и го последва. Зад гърба му се чу сподавен смях.
Настигна го на улицата. Бледността по лицето на Дяконов не беше изчезнала.
— Казах му, че е кокошкар. А той: „Ще ти изпратя неколцина от моите орли, да ти пооскубят пауновата перушина.“ Птичи… диалог. — И по лицето на Дяконов премина жалка усмивка.
Борис мълчеше. После рече бързо:
— Да отидем при Венчев. Веднага. Да поговорим. Не може така. Ставаме за смех.
Дяконов се ослуша в думите му, но каза:
— Не, не… Иди ти сам. Аз… — И се обърна към него вече съвсем променен, спря се. — Ти да не помисли, че се уплаших? Не! — дигна пръст. — Не. Страхът е най-тежката верига за свободния човек. Аз не го познавам. Не знам що е страх.
Глаушев го остави на улицата. Беше вече тъмно.
XI
Народът, който идваше по работата си в О. от съседните градове и села, нощуваше по ханищата. По- богатите търговци, учителите, свещениците отсядаха в единствения български хотел „Вардар“. В широкия ресторант на хотела се събираха и тукашните по-будни
люде, хранеха се, пиеха по чашка вечер, бистреха политиката. По-простите люде се плашеха от големите, зеленикави огледала в ресторанта, от белите покривки по масите, от зелената чоха на голямата билярдна маса в единия му ъгъл, дето даскалите и наконтените по-млади търговчета играеха като деца с топки и дълги тояжки в ръцете си.
Борис Глаушев влезе най-напред там. Ресторантът беше силно осветлен от две висящи ламби с ослепително бели пламъчета, ниско под тях и нашироко до ъглите чак се белееха неподвижни пластове тютюнев дим. По масите бяха насядали много мъже, двамата келнери шетаха непрестанно с бели кърпи, метнати на ръката. Чуваше се глуха, сдържана врява, остро почукване с нож по чинията. Борис кимна тук и там, махнаха му познати да седне на тяхната маса, но той бързо излезе. Симеон Венчев не беше в ресторанта.
Глаушев се запъти към квартирата му. Венчев живееше в една от най-хубавите български къщи на централната улица, дето бяха почнали напоследък да си строят жилища и по-забогатели българи в съседство с богати власи, гърци, евреи. По няколко мраморни стъпала, изкусно издялани, но доста тесни, Борис влезе в широко антре. Насреща беше двукрилата, цяла от цветни стъкла врата за долния кат, дето живееха стопаните, а вдясно — дървена стълба за горния кат, дето бяха двете стаи, които заемаше Симеон Венчев. Богатите собственици му ги бяха дали не толкова за да печелят от него (на същия кат имаше и други няколко стаи, които стояха празни), колкото от суета, че у тях живееше един от първите учители на българската гимназия, за когото се знаеше също, че е между първите и в Организацията.
Празното място срещу стълбата в преддверието беше заето от няколко широки качета с още непрецъфтели зокуми и един анемичен лимон с бледи, лъскави листа — прибрани бяха тия чуждоземски дръвчета на закрито за през зимата. В светлината на газената ламба изглеждаха като огрени от далечно, бледо слънце. Там, до зокумите, седеше на дървен стол млад мъж и отегчено пушеше цигара. Щом влезе Глаушев, той скочи и му препречи път към стълбата. Борис позна върху него един от многобройните и не твърде износени костюми на Венчев.
— Тук ли е господин Венчев?
— Казано ми е да не пущам никого.
— Требва да го видя. Иди му кажи.
Момъкът приподигна рамена, погледна без нужда цигарата си. В същия миг горе се чуха гласове и стъпки. Той каза:
— Слизат…
Борис остана да почака. Но какво е това? Горе се чу звучен, подмилкващ се тенор:
— Довигьеня, господине Венчеве… Надам се, све че бити добро…
Чу се гласът на Симеон Венчев:
— И аз се надам… Сбогом, господин Недич.
По стълбата се зададе около четиридесетгодишен нисък, закръглен, светлорус господин: той слизаше пъргаво с късите си нозе и все още държеше в двете си ръце кафяв полуцилиндър. Сръбският консул в О. След него слизаше друг един господин, сложил вече шапката си. Показа се и Венчев, който се спря изненадан на едно от горните стъпала:
— Какво има, Глаушев? Не те очаквах…
— Искам да те видя за малко. Прощавай, ако идвам не навреме — не се сдържа Борис.
Венчев веднага се съвзе от изненадата си:
— Ела, ела. Качвай се. Не бързам.
Консулът мина край Борис и леко му кимна, слагайки капелата си. Борис не се помръдна и като почака да излязат, бавно се изкачи по стълбата. Венчев го въведе в една от стаите си, която беше силно осветена и наредена доста богато, като гостна, а в отсрещния ъгъл се виждаше и писалище. Миришеше на тютюнев дим, който се бе наслоил гъсто накъм затворените прозорци, на кръгла полирана масичка се виждаха чашки и висока бутилка гръцки коняк.
— Да не би да си дошъл да ме следиш? — рече не съвсем на шега Венчев. Сетне добави някак твърде небрежно: — Това беше сръбският консул.
— Знам го.
— Така ли? — промърмори без всякаква почуда Венчев и като че ли отеднаж се сети: — Все пак миналата година сърбите проявиха доброжелателство за Дамета, даже, може да се каже, и великодушие.
Предната година поради прекомерна доверчивост Даме Груев бе попаднал в ръцете на сръбска въоръжена чета — първата по тия краища на Македония.
— Те можеха да го убият — продължи Венчев. — Можеха да го замъкнат в Сърбия, да се гаврят с него, с Организацията, с всички нас.
— Да, но куражът им не стигна. Та не знаеш ли? Каза им се, че ако не го освободят час по-скоро,
