не мога иначе.)
— Аз имам баба. Ние спим в една стая. Тя си счупи ногата и се движи много трудно. В леглото е денем и нощем. Казах й за вас и винаги й казвам, когато ви видя. Ние с нея за всичко си говорим. Сами сме в нашата стая. Тя сега сама ми каза: „Да не се е разболел, щом не си го видела тая сутрин, чужд човек е той, кой ще го погледне, ако е болен“. (Да знаеш само колко е добра моята мила бабичка! Тя е майка на баща ми. Аз й нося храна, тя не може да слиза долу, и как ще оставя бабичката си без най-хубавото от храната ни, тя е стара и болна. Баба казва: „Само ти, Ангелика, милееш още за мене. Аз вече никому не съм нужна.“ Как да не е никому нужна такава добра бабичка! Тя сама м е пита: „Биде ли днес твоя българин? Ами много ли е хубав твоят българин?“ Да, бабичко. Много е хубав. Ето, виж колко е хубав! Но баба ме може да се покаже на прозореца, да те погледне, както аз те виждам и не мога да ти се нагледам.)
Такива бяха думите им — прости, обикновени думи. И повече говореше Ангелика, бързаше да каже нещо повече, за да го задържи по-дълго близу до себе си, макар и Борис да не бързаше, да не чувствуваше как минава времето. Още по-много бяха мислите им, ала не се реши нито единият, нито другият да спомене поне в мислите си една от най-хубавите думи в човешкия език, във всички езици. Тя беше в мислите им, но не я споменаха. Тя е най-силната дума, най-богатата, тя значи и живот, и смърт, значи и подвиг, и позор, който я носи в сърцето си, може да се отрече от себе си заради другия. После те замълчаха — не стигаха думите им или пък се уплашиха да не кажат нещо повече. И докато се ослушваха в мислите си, двамата млади люде мълчаха. Мълчанието им беше по-продължително, те обаче не усещаха времето, защото бяха близу един срещу друг и се гледаха.
Горе, по стария дъсчен под на чардака над прохода, се чуха стъпки, заскърца и дървената стълба. Ангелика Милонас откъсна поглед от погледа на Глаушев и избърза нататък. На стълбата стоеше Фотина, щастливо усмихната. Тя се престори, че нищо не е видяла, нищо не е забелязала, но не се въздържа докрай и попита:
— Нели бързаше, учителе…
— Спрехме се за малко с Ангелика. Тъкмо идваше при тебе.
— Ела, Ангелике, ела, щерко.
Борис не усети как стигна до училището. Тъкмо бяха пуснали учениците за първото междучасие. По широкия училищен двор се разнасяше звънка младежка врява. Наизлезли бяха и мнозина от учителите в това ведро ноемврийско утро и всички там, по двора, търсеха късното, топло слънце, по-далеко от влажните студени сенки на училищната сграда и високите стени, що ограждаха училищния двор. Около Дяконов се бе струпала дружина гимназисти — двата горни класа на мъжката гимназия учеха в същата сграда. Дяконов пак димеше с цигара и говореше нещо оживено, момчетата го слушаха умълчани, проточили тънки вратове от високите яки на шаячните си куртки. Малко по-нататък Борис Глаушев настигна Кибаров, който пристъпваше бавно, извил ръце отзад, и леко приведен, внимателно слушаше Симеона Венчев, който, цял извърнат към него, говореше нещо бързо и на всяка дума махаше отсечено с ръка. Тъкмо Борис ги отминаваше, и чу зад себе си гласа на Венчев:
— Глаушев… — Без да го дочака да спре, Венчев продължи: — Ето и Глаушев знае.
— Да. Знам.
Спряха се и тримата. Все така приведен и загледан пред себе си, Кибаров каза:
— Въпросът е важен и доста сложен. Ние не ще се откажем най-сетне от една безкористна помощ, и от помощта на сърбите също. Но това да бъде помощ на сръбския народ, който не ще иска нищо срещу това, помощ братска. Не обаче помощ на сръбските правителства, на сръбския крал. Ние знаем каква би била тая кралска помощ, знаем какви са техните кроежи по отношение на Македония. Като кроежите на всички балкански правителства и разни там крале. Да, да.
— Венчев — рече Борис, — ти требва пред целия, окръжен комитет. Ще отнесем въпроса и до Централния комитет. Ние не можем сами да го решаваме. И не така в разговори по училищния двор. Или ти…
— Чух… Ти още снощи — прекъсна го сърдито Венчев. — Ас Бобев не може и да се говори. Скарахме се. Дума не дава да се продума.
— Да, да — продължи мисълта си Кибаров. — Ще свикаме комитета. Целия. В пълния му състав. Това съвсем не е лична работа.
Борис отмина. Пресрещна го Мария Йорданова, под ръка с друга една от учителките, която се бе притиснала дружески към нея.
— Влязохте в двора със… сияющо лице, а сега какво, кой ви е разсърдил?
— Познайте, щом четете по лицата на хората.
— Помислих си… требва да му се е случило нещо хубаво.
— Да, случи ми се нещо много хубаво. Невидима светлина отново озари лицето на Борис
Глаушев, изстинало след късата среща с Кибаров и Венчев. Другата учителка гледаше лакомо младия човек, тя се притисна още по-силно към Йорданова и пресилено
се засмя.
XIV
Някъде по другите чаршии занаятчиите вече чукаха и режеха, но широката търговска улица беше още тиха. Тук бяха големите търговски магазини и тежките търговци започваха работа много по-късно. Не бързаха и купувачите. Не ще се втурне човек още в зори да купува плат за дрехи или готов френски костюм, или нови виенски столове, невестинско рухо за щерката, нито ще се затичат рано-рано дребните препродавачи и тия от махленските дюкянчета, нито предпазливите базиргЯни и комисионери, които идваха в О. от съседните по-малки градове и селища. На занаятчията времето никога не му стига, а големият търговец може за половин час да спечели сто лири чисто злато.
На тая най-голяма търговска улица беше и сръбската книжарница. Търговските магазини нямаха фирми над вратите си — знаеше ги целият град, по стоките им или по името на собственика. Само на книжарницата бе сложена фирма по цяла1а й дължина с големи бели букви върху синьо боядисана ламарина: „Сръпска народна кньижара“. Който мине, не може да не я забележи още отдалеко. Всяка сутрин, още с първите минувачи, пред вратата на книжарницата заставаше слугата й Евтим. От голямо усърдие той идваше на работа много преди господаря си, книжаря Пера Джамбазович. Стоеше пред спуснатите железни ролетки и чакаше. Не се решаваше да седне на прашното каменно стъпало пред вратата и само го попоглеждаше, когато му дотягаше да стои прав. Джамбазович бе му казвал много пъти да се държи чисто. Купил му бе готов френски костюм, нов фес с пискюл, високи обуща с копчета. Костюмът беше ушит добре, по европейски, но ръчищата на Евтима стърчаха навън много по-дълги от ръкавите; такива бяха и нозете му, та се виждаха изпод крачолите на панталона всичките копчета на кондурите му, чак и шарените вълнени чорапи, небрежно пристегнати с връзките на платнените му гащи. Джамбазович се караше и за пискюла на феса му — все повече се полюляваше отпред, пред очите му, не можеше да свикне слугата да го държи отзад, както беше прилично. Те с Джамбазович бяха втори братовчеди, но Евтим беше от сиромах по сиромах, с шест деца, и те всичките женски. Не умееше и да се потруди Евтим, нямаше нито занаят, нито нива или градина край града, не знаеше къде да намери залък хляб, все се бавеше, все закъсняваше, все не сполучваше. Така беше и с децата му — колкото и да се трудеше той за мъжко, все женски му се раждаха.
Братовчедът Джамбазович го извади от най-дълбоката тиня. Отсече му плата за три минца на месец — злато усети ръката му. Намести и две от децата, по-големичките, да се учат в сръбското училище; там и ги хранеха за обед, даваха им книги, даваха им по някоя дрешка, обуща за зимата. Евтим предаде цялата своя сиромашка душа на благодетеля си. Няма да поседне и на стъпалото, щом така иска газда Пера Джамбазович, братовчедът му. Може да престои и цяла нощ пред спуснатите ролетки на книжарницата. Това е неговата работа — да бъде слуга и верен човек. Това искаше от него Джамбазович, а работата в книжарницата беше никаква. Не стъпваше купувач, макар рафтовете да бяха пълни със стока от пода до тавана. Идваха да вземат накуп от сръбското училище. Идваха и от консулството. Пращаха и по някои села. На големи пакети. Тогава се разтичваше Евтим, но колко беше то — един или два пъти в месеца, та понякога и през два-три месеца. Много повече работа имаше слугата с кафетата, чаевете, ракията, гръцкия коняк. В книжарницата всеки ден идваха учителите от сръбското училище, други дваматрима приятели на
