Отдавна не беше си спомнял за Ружа. Но защо, като си спомни след толкова време за жена си, почувствува, че някъде наблизу в мислите му, в спомена му беше и Ангелика Милонас? И повече затова се обърна той сега с такива думи към войника, когото бе убил, повече затова потърси и оправдание. Почувствува той също, че някъде в мислите му, някъде по-далеко, беше и Мария Йорданова. Стоеше младата учителка някъде там, сдържана, със спокойно лице, с поглед, който всичко следи и забелязва. С нея би желал да си поговори Борис в тоя час, но тя стои някъде по-далеко, той не може да я види ясно, да я приближи към себе си. И като че ли се прибоява от нея, от нейната смирена строгост, от погледа й, който всичко вижда. Той призовава по-близу Ружа, селянката, сам се приближава към нея забързано и виновно. Спомня си я със скръб и обич, чувствува я съвсем близу в мислите си, но ето не може и нея да види по-ясно, да си спомни ясно чертите й, гласа и, думите й. Вече трета година, откакто не беше я виждал — оправдаваше се той пак, а знаеше, че бяха минали не три, а малко повече от две години и това не беше много време, за да избледнее толкова образът й в неговата памет. Клетата хубава, чиста селска душица! Предаде му се телом и духом, прие любовта му и се подчини на волята му, но не се отказа от своята селска руба, повехна, задуши се в градската къща на Лазар Глаушев. Любовта й към родното село, към родната планина не беше по-малка от любовта й към него, към Бориса (или това беше все същата любов), не беше по-малка и нейната селяшка гордост — за своята любов и за своята гордост тя даде живота си. „Руже, Руже! Детето ни расте, то ме гледа с твоите хубави очи. То е в ръцете на моята майка, на нея казва «мамо». Така иска моята майка, за да познава и то тая най-свидна дума. Но ти си мъртва, Руже, мъртва, Ти си вече прах и ето аз не мога да видя добре лицето ти, очите ти…“
Той би разказал на Мария Йорданова за Ружа, за своята селска девойка, но се боеше от младата учителка. Каква е всъщност вината му, има ли той някаква вина? Времето е безмилостно към човека. Още повече към мъртвия човек. Борис се обърна към Ангелика Милонас, потърси Ангелика в мислите си. По-леко му беше с нея, по-светло, по-радостно. Той подигна пак завесата на прозореца — къщата насреща тънеше в мрак. Ангелика спи. Ами утре той пак ще я види, ще чуе гласа й, ще й се порадва!
Борис Глаушев се улови като в някакво бягство. Сякаш искаше да се приюти при тия три жени в сегашната си мъка и безизходност. Както някога в детската си възраст при своята майка. Къде искаш да избягаш, да се скриеш, стой на мястото си! Това са твои лични скърби и радости, това с Ружа, с Ангелика, с Мария Йорданова, та също и това с убития аскер. Богдан Бобев също би го убил, без да трепне, без да се окайва и съди. Това е борба, в пазвата на Бобев имаше опасни книжа, ти извади револвер срещу щика на турчина, срещу дулото на пушката му. И ако трябва, пак ще извадиш оръжие, пак ще убиеш. Или отстрани се, не задръствай пътя на борбата! Не, не можеше да се отстрани Борис Глаушев, не можеше да търси други пътища. У Богдан Бобев беше всичко ясно. Борис си спомни как го водеше той в тъмнината през дворищата и градините, през вратичките и оградите, с бързи, твърди стъпки. Яснота, сигурност се виждаше и в разсъжденията на Стефан Кибаров дори и когато не можеш да приемеш нЯкои негови мисли. Кибаров разсъждава логично, една негова мисъл следва друга мисъл, едната е потвърждение на другата. Там е неговото място, в борбата, при тия мъже както преди при Милош Банков, при Кузман Велянов, при Гьоре Павлев. Близу до Бобев, рамо до рамо. В него има някаква здрава опора, той самият е здрава опора. Близу и до светлината в смелите думи на Кибаров. Стефан Кибаров умее всичко да разясни, да осмисли, той води някъде далеко, води надалеко. Борис като че ли едва сега стъпи на земята. Той започна бързо да се готви за сън и си мислеше: „Утре Бобев требва да свика другарите. Нека Венчев обясни пред тех това със сръбския консул. Пред Бобев и пред Кибаров. Ясно и просто, Да нема своеволия, да нема бъркотии в народните работи. Както в моите мисли, както в мене…“
Той духна ламбата и си легна в тъмното. И пак сякаш да избяга от себе си, ала дълго не можа да заспи.
XIII
Борис стана от леглото, както всяка сутрин, но не бързаше — имаше свободен час. В главата му шумяха гласове и звуци, които бе чувал в неспокойните си сънища през нощта, гъмжаха в ума му все същите мисли, разбъркани, откъслечни, в него беше все още нощната тъмнина и всичките му тревоги. Спусна се към един от прозорците, приподигна завесата. Балконът насреща беше празен, само вратата му зееше леко открехната. Той се загледа нататък Ангелика вероятно бе излизала вече там и може би пак ще се покаже. Борис негли се смути от това свое нетърпение и се отдръпна навътре в стаята. Щом се обръсна и облече, пристъпи пак към същия прозорец и го отвори широко, както би направил всеки, който иска стаята му да бъде добре проветрена. Ноемврийското небе над покривите и кумините насреща тоя път беше гъстосиньо, пронизано надълбоко от светлината на слънцето, което не се виждаше от прозореца на Глаушев. Хубав ден! И Борис отново сведе към балкона очи, пълни със слънчев блясък и небесна синева. На балкона пак нямаше никого. Какво най-сетне? Да не би момичето да му е обещало среща… Той извади часовника от жилетката си — имаше още Доста време. Ала докато се повъртя без нужда низ стаята, вече не се реши да погледне насреща. И какво чакаше още?… Той сложи пред огледалото аления си фес, погледна за миг невеселото си лице, леко побледняло от неспокойния, уморителен сън, и бързо излезе от стаята, изтича по скърцащата стълба надолу. Някъде зад него се чу гласът на Фотина, хазайката му:
— Нема ли да закусиш, учителе?
— Не, не… бързам…
Тъкмо да излезе на улицата, и току пред него, в светлата рамка на отворената порта неочаквано се изправи Ангелика, забързана и тя, та едващо не се сблъскаха. Борис, без да се замисля, леко я улови за ръката и я придръпна по-навътре в мрачния проход под къщата.
Тя се усмихна едва забележимо на неговата волност и остави ръката си в ръката му, каквато беше малка и нежна ръката й, но сега изстинала. Големите й очи бяха широко отворени, виждаха се двата кръга на черните й зеници, тя разглеждаше лицето му с уплашен, питащ поглед и с видима жажда в погледа си или това беше някакво голямо нетърпение.
— Добър ден, Ангелика… Какво има?
— Не сте болен, нели? — попита тя леко задъхана, а гърдите й се вълнуваха още по-силно. — Тая нощ ламбата ви светеше до късно, ето и късно излизате…
— Не, не съм болен. Имах работа и… много се радвам, че ви виждам, Ангелика.
Тя свенливо изтегли ръката си, която сега изеднаж се бе стоплила. По страните й се разнесе лека, нежна и може би малко влажна руменина, изчезна и уплахата в погледа й, но двете черни зеници останаха втренчени, блеснали от жажда, повтарящи настойчиво все един и същ въпрос, нетърпелив, неясен.
Те бяха започнали и продължиха двоен разговор — за това, което изричаха с думи, и за това, което оставаше в мислите им, което не се решаваха да си кажат. Мислите бяха по-смели от думите, по-искрени, бързата дума обаче изпреварваше и най-смелата, но скрита мисъл, бързаше да я прикрие още повече. Погледът все пак издаваше скритите мисли, издаваше ги и лицето, неволното движение на ръката.
— Помислих, че… Рекох да попитам тетка Фотина. Вие сте самичък тука, между чужди… (Преди още да усетя, че погледът ми те търси и върви подир тебе,
аз знаех кога излизаш сутрин и кога се връщаш вечер, кога светят прозорците ти и кога са тъмни. Стоя на балкона, при цветята си, и ти нищо не забелязваш, а сега, когато на балкона няма цветя, назъртам през открехнатата врата, през пролуките между завесите, ти ще помислиш, че вятърът ги помръдва едвам. Аз съм като крадец, който дебне, и сама не знам как станах крадец на сянката ти, защото, когато ти изчезваш, погледът ми гони твоята сянка.)
— Не съм вече между чужди. Имам приятели, другари в работата, ето… и моите хазаи, ами и вие също, Ангелика. Ще се намери кой да ми подаде лекарство или чаша топло млеко. (Не съм вече между чужди в тоя град, мило, хубаво девойче. Ами ти защо си изтичала уплашена да питаш тетка Фотина и толкова ли голема може да бъде уплахата за един съсед, който е може би болен? Ти и сама се залъгваш в твоята загриженост за съседа. За пръв път ли виждаш да свети ламбата ми до късно? Но аз нема да ти разяснявам твоята заблуда, защото ще се уплашиш от постъпката си и нема да идваш при тетка Фотина. Нема вече и цветя на балкона ти, да излизаш да ги поливаш и наглеждаш, затворени са и прозорците на стаята ти поради есенните дъждове и ветрове, а как ще те виждам, ако се скриеш вкъщи? Виждам те всеки ден, търся те веднага щом се събудя, копнея и да се поспра с тебе, да чуя гласа ти. Не, нема да ти кажа нищо сега, ти ще си по-смела в своята заблуда и аз ще те виждам Всеки ден, както досега. Ами аз не мога иначе! Виждам, че
