Джамбазович (и един турски офицер между тях), случваше се да влезе и селянин, а Джамбазович и него не оставяше без кафе, без чашка ракия. В книжарницата понякога влизаше и сам сръбският консул.
Като видя Евтим тая сутрин, че братовчедът му се задава откъм долния край на улицата, побърза да го пресрещне, както винаги, от преголямо послушание. И го поздрави, както му бе наредил още навремето Джамбазович:
— Помози бог, газда Пера.
Джамбазович му кимна изтежко, мълчаливо, спря се пред средната ролетка, извади, без да бърза, от джеба
на панталона си три еднакви ключа, вързани на ремъка му с халка и дебела верижка. Отключи една след друга трите ролетки и се дръпна, за да може Евтим да ги дигне. Навиха се високо горе с трясък и трите ролетки. Лъснаха широко стъклените витрини на книжарницата. Наредени бяха там всякакви канцеларски и ученически вещи от дърво и стъкло, от никел и месинг. Туктам се бе наслоил прашец — витрините отдавна не бяха отваряни. Не ставаше и нужда — нека се вижда само добрата уредба на книжарницата, богатството й. Това се виждаше и вътре, по широките и многобройни рафтове край стените, по новите виенски столове за почтените гости. Книжарят седна зад масата си в ъгъла, слугата се зае да почисти и отдалеко личеше неговото старание, но работата не му спореше. Тромав човек беше Евтим, непохватен. Джамбазович го попоглеждаше изпод високо извитите си вежди, бърчеше лице от досада:
— Ха по-бързо, Евтиме… — Сетне попита без нужда и пак от нетърпение: — Готово ли е сичко?
— Готово е, газда Пера — изправи се позадъхан от големите си усилия слугата с нечист парцал в ръце. И отново пое дъх: — Нели още снощи…
Джамбазович помръдна с провесените си черни мустаки — добре, добре, стига! Още предната вечер те заедно бяха приготвили шест големи пакета с всякакви тетрадки, учебници, разни други хартии, моливи, писалки, стъкла с мастило. Слугата не можа да довърши приказката си.
Всекидневният уличен шум вече хлуеше през разтворената врата и пълнеше книжарницата — гласове и говор, кашлица в хладното ноемврийско утро, разбъркано трополене на стъпки по каменния калдъръм, по тесните тротоари. И отеднаж — звънък тропот на кола с железни шини и синджири, чаткане на подковани копита, продран глас:
— Прррр, стооой, пусто!
Пред вратата на книжарницата спря бричка с чергило и два коня. От седалката й скочи млад мъж в бозо-во шаячно облекло, на калдъръма тропнаха тежките му подковани обуща. Коларят не се помръдна, стиснал поводите, с камшик в другата ръка, скрил врат между рамената си, навирил застрашително рошави мустаки. Не ще си остави той колата и добичетата току-тъй на тая
многолюдна улица, но и страхът му изглеждаше преголям. Младият човек влезе в книжарницата. Джамбазович се приподигна да го посрещне, придръпна стол, седнаха близу един срещу друг. Джамбазович кимна към слугата си:
— Поръчай две кафета. Виж там и за арабаджията. И постой там с него…
Евтим размаха ръце накъм вратата. Книжарят каза на ранния си гост:
— Ще почакаме малко. Той не закъснява.
Само след няколко минути в книжарницата влезе сръбският консул. Сега той изглеждаше по-друг — не такъв, какъвто беше преди известно време в жилището на Симеон Венчев. Двамата мъже в книжарницата станаха прави, да го посрещнат, Джамбазович посегна да му подаде стол. Консулът нито поздрави, нито свали полуцилиндъра си и седна до масата на книжаря някак по господарски, със строги очи, със замръзнало лице. Разкопча пардесюто си, извади голям кожен портфейл и попита, загледан някъде встрани:
— Как подредихте колата?
Младият мъж, който все още не се решаваше да седне, отговори бързо и чинно:
— Покрихме ги със сено и сега…
— Сега ще сложим отгоре пакетите с учебниците, тетрадките… — прекъсна го Джамбазович, който едващо бе поседнал на мястото си зад масата, но пак стана: — Евтиме…
— Не бързай — махна му с ръка консулът.
Слугата се показа на вратата, Джамбазович му направи знак да остане вън. Консулът извади от портфейла си две сгънати хартии, разгъна ги една след друга.
— Това за турците, ако се опитат да претърсват колата. Разрешение от каймакамина да превозите училищните материали. А това за нашия човек. — Той подаде двете хартии на младия мъж и стана. — Ясно е, нали? Щом се върнеш, веднага ще ми се обадиш. И… внимателно!
Той си излезе. Джамбазович отново повика слугата. Приготвените пакети пренесоха в колата, младият мъж зае мястото си на седалката. Начумереният, угрижен колар подкара конете.
XV
Бричката излезе от града и се насочи по пътя за Преспа. Вече на стъмване влезе в тоя град и двамата пътници останаха да нощуват в един хан. Рано на другата сутрин те продължиха пътя си по северозападна посока от Преспа, по едно разбито, проядено от есенните води шосе. Към пладне или може би малко по- късно те стигнаха до някакъв крайпътен хан и спряха там. Ханът беше празен в тия късни ноемврийски дни, когато селските люде бързат да довършат каквото има за довършване низ полето, преди за започнат зимните веявици.Дори и ханджията излезе отнякъде едва след като двамата пътници бяха седнали край една разкривена масичка в ниската, мрачна механа. Той ги огледа с неспокойни, бдителни очи, погледна и през отворената врата вън, дето бяха спрели те колата, да види как са пристигнали. Мълчаливо го наблюдаваше от своя страна и по-младият от пътниците, сетне попита:
— Е, ханджи, какво ще ни дадеш да похапнем? Идем чак от О.
Ханджията се обърна към него, погледна го още един миг и не отговори веднага, а той самият попита: — Носите ли ми много здраве от пашата в О.?
— Носиме ти и от пашата, и от валията.
Сега ханджията пристъпи, подпря се с две ръце на масата им и пак попита с попритихнал глас:
— А друг некой праща ли ми много здраве?
— Сам консулът.
Това бяха уговорени думи. Ханджията се ухили, та ушите му като да се навириха от двете страни на ниско нахлупената капа, той придръпна дървен стол без облегало и седна:
— Е, нема да ви оставя гладни… такива гости… Днеска не съм готвил, но за вас ще се намери.
Младият човек не показа радост от тая интимност на ханджията и рече намусен:
— За ядене… остави. Немаме време. — Сетне попита: — Знаеш ли къде е Йосиф?
— Къде е, не знам. Той ли ще ти каже? Но вие ще идете до Дупки. Там ще попитате за Мишко. Мишко ще ви оправи по-нататък. Така е наредено. Гледайте само до Дупки. Дупки е веке, кажиречи, половината наше.
Сега, малко по-нагоре оттука, на кръстопътя, е кулата с петима заптии вътре. заптиите — нищо. Поя ги аз тука с ракия секой ден. Кажете там на онбашията от мене много здраве, от ханджията кажете, негови люде сме.
— За него лесно.
— За него лесно, ама… Гледайте само да не ви срещне Дойчин. Се насам се навърта от некое време с целата си чета. Дебне нашите. И през две български села ще требва да минете. Нема друг път за Дупки. Там гледайте…
— Ти не бой се.
— Е, харно. Харно — повтори ханджията и стана.
Пътниците извадиха своя храна, ханджията им донесе една оканица с кисело вино. Лицето на коларя стана още по-начумерено. Той и не яде много. Като станаха да продължат пътя си, ханджията попридръпна младия мъж за лакътя, приведе се към ухото му:
— Кажи там, в О., от два месеца нищо не съм получавал. Нели секой месец…
— Наредено е и това. На връщане ще оправим и твоята работа — отвърна пътникът, без да го погледне. Сетне, отправяйки се към вратата, добави: — Ти само работата си гледай.
— О, нели виждаш… — щръкнаха пак ушите на ханджията. — Готов съм и главата си да дам. Ха со
