Войводата стреля два пъти в гърдите му. Два пъти гракна едно след друго черният наган в ръката на войводата. Мишко разпери колебливо ръце, присви дългите си нозе и току се просна ничком на калната земя. Къде се бе дянало в тоя час жълтото свирепо куче? На отворената врата на къщата се показа селянка — Мишковата жена — и за един дълъг миг само по побелялото й лице можеше да се види нейният ужас, но после тя плесна, сключи ръце и нададе грозен вой. Селото замря. Лаеха кучета, но някъде далеко. Войводата прибра револвера си, метна манлихерата на рамо и излезе на улицата, следван от селския ръководител.
Дойчин взе трима от селската милиция и още същия ден тръгна с четата си по следите на Йосиф от Рапа. Щом районната чета напусна Дупки и се отдалечи, неколцина по-смели от сърбоманските къщи надигаха всякакви оръжия, та и трите пушки, които бяха останали в къщата на Мишко, запътиха се да преминат реката и да убият Алексо, селския организационен ръководител. Посрещнаха ги от другата страна с оръжие, не им дадоха да преминат реката. Тогава сърбоманите се нахвърлиха по българските къщи, които бяха на тяхната страна на селото, но не се стигна до кръвопролитие — страхът излезе по-силен от омразата и жаждата за мъст. Ами ако се върне Дойчин? Ами ако се върне Йосиф от Рапа? Надвиха може би и други чувства — това бяха люде от едно село, бяха в близки роднински връзки, имаше между тях и кръвни братя, които се бяха разделили в тая нова вражда. Затихнаха изстрелите, усмириха се и селските кучета. Само проточените стенания на жените, които оплакваха Мишко в къщата му, се чуваха до късно през нощта низ цялото село.
По същото време Дойчин беше далеко от Дупки. Още по-далеко беше Йосиф. Гониха се те повече от една седмица и Йосиф все успяваше да се отдалечи навреме, навреме да заличи следите си. Не беше и много трудно за него да се държи по-надалеко от своя враг в това
забравено и от бога място, между многобройните възли от голи, каменисти ридища, по малките, скрити долинки и бездънни пропасти, а най-вече по пръснатите тук селца, в които един и същ народ се бе разделил на две в кървава вражда. Дойчин бе взел по дваматрима въоръжени мъже и от други села, та дружината му бе нараснала до тридесет и пет души, но Йосиф не само от страх пред по-голямата му сила избягваше среща с него.
Йосиф от село Рапа като бивш български четник и местен човек искаше да използува докрай лъжата си, че и неговата чета, макар да я бе довел от Сърбия, е чета на Организацията. Така и най-верни организационни работници по тия места го приемаха като свой, даваха му храна, служеха му за куриери. Той разкриваше истинските си намерения само пред изпитани сърбомани, но те бяха още малко и пръснати по селата, неорганизирани. С голяма предпазливост и ловкост той набираше свои съмишленици и сред преданите на Организацията тукашни люде, сред колебливите, сред лековерните и най-вече по ония села, които имаха свои гурбетчии в Сърбия. Намерил бе някъде един софийски вестник, в който бе поместена патетична статия за братско единение и разбирателство между сърби и българи, и караше най-грамотния от четниците си, който минаваше за секретар на четата, да я чете и препрочита пред такива селяни, а после и сам я разясняваше на простите люде:
— Ето, виждате, това е български вестник. В София го печатат. Нема веке сърби, нема веке българи. Сички сме едно.
По тия места разпрата между българи и сърбомани беше по-стара, разгорила се бе голяма вражда, проляла се бе кръв, горили се бяха къщи, плевни, палили се бяха снопи по малките нивици низ долинки и голи ридища, дето се търсеше между камънаците всяка педя земица и с най-тежък труд се изтръгваше от нея по шепа ръж. От друга страна пък, минала бе и по тези места бурята на въстанието, макар и по- отдалеко. И през тия най-сиромашки села бяха се мъкнали пълчища аскер, още повече башибозук, грабили бяха и от голите и босите, палили бяха и убивали. Малко ли беше това, малко ли беше злото от турци и арнаути, да има мир и любов барем между християните, та и колко ли е разликата между сърби и българи, една вяра, кажиречи един език говорят, от един и същ корен са славянски. Така пред едни, дето такива думи можеха да хванат място, можеха да разколебаят, да размекнат, да приспят, да утешат лъжливо, а пред други Йосиф сочеше войводската си чанта, тупаше по нея с широката си твърда лапа:
— Пълна е с минцове. Сухо сръбско злато. Сърбия не жали парите си. За вас бре! Слободии да сте от турци. Свои братя християни. Нема като българската организация кожата ви да смъква за една пушка, а тя, Сърбия, ще ви даде пушки и сичко, що е нужно. И книги за децата ви без пари. Да се учат, да не бъдат прости и слепи като вас. Без пари бре! Сърбия не жали парите си, има тя пари. Нели вашите там отиват да си вадят хлеба, та и вас да хранят. Ето и аз, каквото вземам от вас за храна и за каквото и да е, с пари го плащам, с минцове. От никого нищо не съм взел без пари, както прави Дойчин. Че как ще храните вие цела чета, двайсет души гладници, млади, яки мъже? Ще ви изядати ушите, каквито сте… имотни, та просо и ръж ядете, с голи пети ходите зиме и лете, кръпка до кръпка…
Дрипавите селяци гледаха кожената му чанта, минцовете в шепата му, споглеждаха се, потриваха се, чешеха се под мишниците, дето са се наболи въшка до въшка, и все еднакви мисли, едни и същи мисли минаваха през чорлавите, въшливи глави на мнозина от тях:
„Е… наистина злато дрънчи в чантата му… свети в ръката му. Сухо злато. Сръбски лири. С една такава лира две врещи пшеница можеш да купиш на пазара в Прилеп или в Кичево. И какво ли не още можеш да купиш — сичко, що ти е нужно. И на чаушина можеш да дадеш некой грош, та да не те яде. Пара е, сила голема. За сека човешка нужда помага, и сила дава на човека. Дадоха и книги на децата, право е. И по некой аршин басма са давали по други села сръбските даскали, и градски обуща са давали… Требва да е по-богата Сърбия. И нашите гурбетчии повеке там отиват, по-лесно се печели там, людете там били по- широки. В чантата на Дойчина нема алтъни. Той нема и чанта, ходи като селяците и само оръжието, що е на него. Те, нашите, се гледат да вземат и малко дават. Само по некоя пушка некому, а те карат сам да си купуваш пушка и
комитски опинци. Ще изгребеш последната шепа брашно, хлеб да им замесиш. Никога пара нема да ти подаде. Ти, казва, сам сичко ще си нареждаш, та и турчина сам ще събориш. А виж що говори Йосиф!“
Йосиф от Рапа казваше и това на едни и други, но по-тайничко:
— Сърбия ще хване един ден мечката за ушите. Аскер има, топове има. Тя, ако искате да знайте, е по- близу до нас. Та може по-бързо да дойде.
Споглеждаха се селяците, оглеждаха се помежду си с гуреливи очи дрипи висят по тях, колената им треперят от глад, та и ушите им са клепнали като на бито куче. Колко е силата им… Те ли ще бият турчина! Що аскер мина по въстанието, пътищата почернеха, дни наред топове бучаха накъм Крушово, що страшна сила беше, а те колко ли са спрямо султанския аскер, колцина имат барем по една берданка? Виж, Сърбия може би по-лесно ще я свърши, щом… Колко ли християнски свет може да събере Дойчин, и то с тояги повечето, с коси, с какво друго? И не казва барем за България, ами ние, казва, сами, други не ни требват. А виж що говори Йосиф от Рапа!…
И все повече селяци се събираха да слушат Йосифа от село Рапа. Влязоха още неколцина от тях в четата му. Даде им маузерки и всичко, що е нужно и най-добро за четник, на първо място подковани опинци.
Дойчин тичаше по следите му. Знаеше какво върши, какво говори. Казваха му верни люде, казваха му всичко и същите селяци, които се събираха да слушат Йосифа, да гледат войводската му чанта. Дойчин познаваше своя район както петте си пръста, с всичките му пътища и най-малки пътеки, всяко село, всяка колиба, всеки дол и рид, всяка скала или горичка. Организационни работници имаше навсякъде, навсякъде имаше Дойчин и свои верни люде. Той самият с нарасналата си чета беше в непрестанно движение — едва ще се спре да пренощува в някое село или пък ще поседи на някоя хитро прикрита пусия, докато му съобщят, че Йосиф минал преди него през същото място или че се е отклонил по друга посока. По района ходеха и други Дойчинови люде, да следят и дебнат, на два пъти прати той люде и направо до Йосифа да го канят за среща, а Йосиф отговаряше с едни и същи думи:
— Ами ще се видиме, защо не. Ходиме по едно и също место, една и съща работа вършиме, се ще се видиме некой ден.
Чу се по едно време, че Йосиф преминал с четата си в съседен район, ала още на другия ден Дойчин узна, че не е излизал от района му. Така повече от седмица в тая гоненица и криеница, пък това не беше малко време за такава работа и на такова място. Гневът и омразата на Дойчин войвода стигнаха до последен предел, а научи той, че Йосиф от Рапа му се присмивал и се радвал премного на сполуките си.
Най-сетне срещата им стана и не можеше да бъде иначе.
