здраве и на добър път! Ще вземете пътя в десно, надесно ще държите.
— Знам.
На кръстопътя се белееше отдавна неваросана ниска постройка с малки прозорчета и железни решетки по тях. Излязоха двама заптии, а през отворената врата се чуваше навътре говор на турски.
— ДУУУР1 ’- дигна ръка онбашията.
Коларят уплашено задърпа поводите, колата спря. Младият пътник скочи на пътя и пръв заговори, преди да го попитат, като в същото време извади от пазвата си едната от хартиите, които му бе дал консулът в О.:
— Стока караме, онбаши. Изин имаме от каймакама в О. Ето виж какво е писано тук. От него е писано, от каймакама.
---
1 ДУР — стой.
Онбашията взе хартията, повъртя я в ръцете си, виждаше се, че не знае да чете.
— От каймакама, а? — попита той колебливо. — А вие какви сте?
— Даскал съм аз, онбаши. Сръбски даскал. Китаби1 карам, тефтери.
— А, сръбски даскал. Е, ша та пусна бре. Така ми е казано. Ето и тука пише — върна му той хартията. — Ама ние тука седиме и вардиме по цели месеци, та и султанът забрави за нас, ни плата, ни…
— Ето от мене, онбаши, за добрата ти служба — сложи младият човек две бели меджидии в шепата му.
Бричката зави вдясно и затихна, потътра се по широк междуселски път, вече позасъхнал от последните дъждове, но по дължината му се жълтееха локви с мътна вода. Колелата затъваха дълбоко ту на една, ту на друга страна и най-сетне навъсеният колар проговори изпод щръкналите си мустаки:
— Тежи. Железо…
— Е, тежи. И добра работа ще върши. Чакат го людете.
Навлязоха в едно село, минаха и заминаха. Никой не ги спря, никой не ги попита. Пътят започна да се провира между все по-високи, голи ридища. Минаха и през второ село. Младият пътник рече:
— Оттук нататък вече по-лесно ще е. — Ами Дойчин?
— По-добре да не ни среща, но и него ще се опитаме да го извозим некак.
По ридищата от двете страни на пътя — голи, покрити с прегоряла ситна тревица — взеха да се надигат, да се зъбят сиви скали, туктам стърчаха ниски оголени храсти и търнаци. Пътят ставаше все по-стръмен, хлътваше в дълбоки долища, завиваше рязко на една, на друга страна и сякаш се връщаше назад. Скалите стърчаха все по-нависоко, тежаха струпани на огромни камари, жълтееха се проядени и промити пясъчници, рядко ще се отвори полянка с избеляла бодлива трева, а по-нататък дълго не можеше да се види земица или какъв да е стрък. Пустош навред. Младият мъж рече като на себе си:
---
А К и т а б — книга.
— Да не поверваш, че и тука живеят люде. Толкова време веке човек не можем да срещнем. Къде ли се крият по тия камънаци…
— Те си знаят как живеят. Тука… бог високо, цар далеко. Страх да те хване.
Право насреща изеднаж се изправи връх, остър като глигански зъб, целият от синкав камък и сякаш да разпори издулия се там сив, та черен облак. От двете страни на исполинския зъб се тълпяха други, по-ниски върхове на дълги, разкривени редици, застинали, сковани и те като от някаква магия. Сега бричката премина, тропотейки и с четирите си колела през един протъркан каменен ръб и се спусна стръмно надолу, коларят се приподигна, стискайки поводите с две ръце, но и конете сами се дърпаха назад, прилепили задници към полетялата кола. Разкри се внезапно тук дълбока долина, заградена отблизу между скалистите стръмнини, така и се губеше тя, от завой в завой, между два отвесни каменисти бряга. По самото й дъно, завой след завой, течаха буйните води на бърза планинска река, синкавозелени или, по-нататък, прозрачно жълти от неотдавнашните дъждове, обливаха заоблени камъни, разхвърляни по цялото дъно, прескачаха шумно каменни прагове, клокочеха и се пенеха.
— Ето къде има живи люде — каза младият мъж.
— Като въшки по ръба на сиромашка кошуля. Сега, към края на късия есенен ден, над долината се
набираше бяла мъглица, но все още прозрачна, та се виждаха дървеса на цели редици и някои още се зеленееха от голямата влага тук, зеленееха се и тесните лъки край реката, но се виждаха много повече разорани нивици, пръснати по дължината на плодоносната долина. Мяркаха се туктам и люде и като че ли отдалеч се виждаше колко са забързани (може би поради есенната пустош и отчужденост низ долината), а сред една ливадка там стоеше черен кон, привел глава, неподвижен и негли забравен от стопанина си.
Пътниците слязоха предпазливо чак до дъното на долината. Смрачи се завчас. Коларят подкара бързо по вече равния път и два завоя по-нататък иззад висока, отвесна скала се показаха разхвърляните къщурки на малко селце, накацали по двата бряга на тясната долина и долу, край реката.
— Дупки.
— Не дупки, а самият пъкъл.
Настигнаха стар селянин, бос в тая студена есенна вечер, целия в дрипи и приведен едва ли не доземи под тежестта на секирата, която носеше на рамо. Поизвърна се и той да ги погледне. Младият пътник попита:
— Къде е тука Мишко?
Селянинът неочаквано се усмихна и усмивката му беше някак чудна на неговото потъмняло, изпито лице, брадясало и цялото бръчка до бръчка:
— Мишко, а? Ще минете реката и там ще попитате.
— Защо се смейш, дедо?
— Хе… Ние по това познаваме какви гости ни идват. Които питат за Мишко, са едни, а които питат за Алексо, са други. Раздели се на две селото ни — заглъхна някъде назад гласът му, сред тропота на колата.
Дворът на Мишко беше разграден и бричката спря пред самата му къщурка. Жълто, дръгливо куче налиташе с яростен лай ту от едната, ту от другата страна на колата, но скоро се показа и стопанинът. Висок, тънък човек с тясно, мрачно лице, с хлътнали слепоочия, край които и в здрача се забелязваха рано побелели коси. Той беше по-спретнато облечен в местна носия, с плитко плъстено кепе, ниско притиснато над очите. Щом видя младия пътник, тъмните му очи просветнаха, огледа той с бърз поглед и колата.
— Къде си се заврел в тая дупка бре, Мишко, в тия пропасти!
— Тука живейме ние — отговори Мишко някак обидено и упорито.
Влязоха в къщата — мрачно пондило с огнище и една стаичка с две прозорчета. В пондилото мълчаливо ги посрещна състарена жена, пребрадена с черна кърпа, та бледото й, дребно лице още повече се белееше в мрака. Двамата мъже влязоха в стаичката.
— Къде е Йосиф? — попита пътникът нетърпеливо. — Докарах пушки. Осем. И две хиляди патрона. Револвери пет, две бомби. Докарах и книги за училищата. Запали светлина тука, тъмно става.
Стопанинът мълчаливо излезе. Донесе малка газена ламба — запалена, светнало бе от нея и лицето му, окачи я на стената. Вечерният здрач в прозорчетата
угасна, бялнаха се мъждиво четирите голи, отдавна неваросвани стени. Пътникът продължи:
— Къде ще ги прибереме? Виж там за колата, коларя. Наш човек е и той.
Мишко не бързаше да отговори. Сетне каза:
— Тука ще прибереме сичко. Така е наредено.
— А войводата… Йосиф?
— Той… знай — отговори уклончиво Мишко.
Преди още да се стъмни добре, пред къщата на Мишко се показаха четирима въоръжени мъже — четници, — а малко по-назад вървяха други петима, невъоръжени. После дойдоха и други неколцина. Кучето лаеше прегракнало от ярост, опитваше се да се приближи към надошлите люде повече. Първите четирима нахълтаха в стаичката, но като че ли нямаше къде да се поберат с нареденото в ъгъла оръжие и струпаните там пакети.
