Имаше едно място, викаха му Диклите — голото теме на едно стръмно ридище, между две от тукашните села. И такова място беше, че тия две села, въпреки че ги разделяше само един рид, кажиречи, и не се знаеха. Рядко и много рядко ще премине човек от едното село в другото. Стръмно, докато отидеш горе, душата ти да излезе, а на самото теме на рида, заоблено като гигантско яйце, бе израснала, може би още при сътворението на света, същинска гора от сиви и по-тъмни, дори черни камъни. На песъчливата и най- бедна земииа между тях растяха зли тръни и къпини, всякакви бодили и стръкове, рядка тревичка, но всичко това изгаряше още през първите дни на лятото между напечените камъни и се превръщаше в пепеливи и бели змийски ко-стици — да не се допре човек до тях. Змиите, навити на краваи или преплетени, се приличаха на цели купища, край всяка трънка, във всяка цепнатина, а зимно врема тук непрестанно се извиваха виелици, ден и нощ зли ветрове надаваха писъци между изправените камъни. Нямаше през голото ридище ни път, ни пътека — ветровете избърсваха всяка следа и каква следа може да остане за дълго върху твърдия камък? Само горе, на билото, се откриваше между камъните широк ходник и дълъг може би до петдесет метра, та редките пътници по него минаваха, когато прехвърляха рида. Камъните около това отворено място се изправяха близу един до друг като дебели стълпове и високи до два човешки боя или като разкривени, възлести дънери, да не могат да ги обхванат и по петима-шестима мъже, само клони им липсваха, едва ще се подаде от някоя цепнатина пресъхнала трънка или хватка побеляла трева. Наклякали бяха тук и там, натръшкали се бяха, навирили бяха присмехулно задници между каменните дънери и какви ли не каменни чудовища, с уродливи глави и крайници, огромни, тежки, къде по-големи и от най-едрия бивол. Не бог, а самият сатана е работил тук и злодействувал, за да плаши людете и да им се присмива, криейки се злорад зад тия свои каменни изчадия.
Беше рано сутрин, току на зазоряване. И тъкмо това място бе избрал Йосиф от Рапа, за да премине с четата си от едното село в другото още в предутринния сумрак. След първия снежец през тия декемврийски дни, който се бялна по планинските хребети и скоро изчезна, небето беше ведро и бързо се развиделяваше. Между щръкналите камъни виеше злобно остър, смразяващ вятър, който пронизваше сякаш и самите каменни блокове. Четниците се провираха между тях мълчаливо, с тежки, неравни стъпки, сгушили се във връхните си дрехи, мушнали премръзнали пръсти в ръкавите, а пушките им стърчаха, метнати на ремък. Мяркаха се те през каменната гора и сякаш внезапно оживели сред каменната неподвижност наоколо, рядко ще се чуе ударът на някой приклад в камъка или глухо изречено проклятие.
На отворения ходник горе се показа най-напред водачът — присвил се в дрипите си селянин с лице посиняло, почерняло от вятъра, а веднага след него вървеше четник, който бе пристиснал пушката си под лакът, другата ръка бе мушнал в пояса си. Като стигнаха те двамата докъм средата на ходника, измежду камъните зад тях се показа и сам войводата Йосиф от село Рапа. Занизаха се след него и четниците му по на две-три стъпки един от друг. Йосиф се оглеждаше ту на една, ту на друга страна в това внезапно отворило се място, като вълк в празна кошара, и водачът вече наближаваше да навлезе между камъните насреща, когато тъкмо там като изпод земята изникна Дойчин с насочена пушка. Йосиф трепна, но това беше за по- малко от един миг, сетне пак така бързо цял се преобрази, широкото му лице засия, размаха той високо ръка, негли от радостно нетърпение.
— О, Дойчине — подзе вятърът веселия му глас. — Добро утро, Дойчине!
Те се знаеха отдавна. Ходили бяха и четници заедно някое време. Дойчин мълчеше със затворено, сурово лице. Зад него се виждаха двама от неговите четници, също с насочени пушки, едва показали се иззад близките камъни. Двамата водачи на Йосифовата чета бяха се спрели вцепенени пред насочените пушки. Йосиф мина край тях и като че ли се бе затичал да прегърне другия войвода, но и той се спря на сгодно разстояние срещу Дойчина, без да промени радостния израз на лицето си. Четниците му се струпаха зад него, само дваматрима се спряха колебливо на другия край на ходника, по-близу до изправените камъни там, колкото и да знаеха, че тая предпазливост беше безполезна. Най-сетне Дойчин проговори:
— А ти, като си тръгнал по моя район с чета, хич ли не помисли най-напред на мене да се обадиш?
— Е, е, е — сякаш едвам сдържаше Йосиф голяматв си радост, — така ли се посреща гост!
— Гост… Гостът влиза през вратата, а не през плета, скришом и…
— Ами аз те търся секи ден, брате Дойчине, пък и от колко време съм тука?
— Брат ти не си ми. И бегаш от мене, криеш се. Знам аз сичките ти работи. — И с едно късо, рязко движение на свободната си ръка Дойчин рече остро, през зъби: — Сваляй оръжието! Сички там… слагайте оръжието на земята! Иначе ще ви избием до един! Хванати сте от сички страни.
Сега пак се промени лицето на Йосиф от Рапа, пристисна той скръбно устни и сякаш беше готов да заплаче, обърна пушката си с приклада към Дойчина, подаде му я, тъжно потрепера и гласът му.
— Земи… Земи пушката ми. И тегли в мене, ако искаш, веднага. Ето тука — тупна се той в гърдите. Сетне развълнуваният му глас изеднаж закрепна: — Но щезнайш, че аз не съм ти враг. Брат съм ти аз, а не враг. -Наведе се рязко (той знаеше, че трябва да действува бързо), сложи пушката си на земята, дръпна чантата, извади оттам сгънато на четири писмото на Орловски и го подаде на районния войвода: — На, прочети това нещо, и сичко ще разбереш.
Дойчин побърза да вземе хартията. После мръдна глава наназад, без да се обръща:
— Земи. Прочети да чуя.
Единият от четниците зад него пристъпи, взе писмото от ръката на Йосифа, разгъна го непохватно и спъвайки се едва ли не на всяка дума, прочете го гласно. И накрая: „… В нашия окръг се движи и Йосиф от село Рапа… Той се ползува с нашето доверие… Нашите войводи, ръководители… да бъдат внимателни към него и четниците му и ако се подчинява на Устава… да му се помага… въпреки че е дошъл от Сърбия. Ако ли пък се забележи и докаже… Секретар на О-ския окръжен революционен комитет: Орловски, №259…“
Четникът млъкна и дигна поглед към войводата си. Дойчин дръпна хартията от ръцете му — не вярваше на ушите си, искаше да види и с очи. Писмо, написано с едър, твърд почерк. Дойчин едвам можеше да се подпише, и то само с малкото си име; дотам спираше науката му. Но видя той тук и червения кръгъл печат на Организацията, на окръжния комитет. Познаваше го по-добре от писмото и повече му вярваше. Чу се и сговорчивият, подмилкващ се глас на Йосифа:
— Ти нели знайш кой е Орловски…
— Знам — отвърна глухо Дойчин, без да дигне очи от писмото.
— А… а — заекна, докато си спомни Йосиф, сетне добави бързо, услужливо: — Венчев, господин Симеон Венчев.
Дойчин сгъна писмото бавно, несъзнателно, борейки се с мислите си. Прости бяха тия негови мисли, но не можеше да ги разплете. Писмото беше едно, а това, което знаеше той, беше друго. Но ето в ръката му писмо от горното началство, с печат. Тия горе не знаеха ли що вършат? Трябваше да знаят и по-добре от него. Учени люде бяха и, кажи го, най-горно началство. Той трябваше да се подчини. Но…
— А ти — дигна той остър, гневен поглед към другия войвода, — ти чу ли докрай що пише тука? Подчиняваш ли се на Организацията?
— То се знай! Подчинявам се, как да не се подчинявам.
— А защо казваш на людете, че Сърбия ще ни освободи, че тука Сърбия ще дойде?
— Такова нещо не съм казвал. Казвам, че и Сърбия ще ни помага. Ето аз дойдох от Сърбия. Сърбия ми даде оружие и…
— А, не си казвал. Може да са ме излъгали — добави Дойчин с позаглъхнал глас. — С моите уши аз не съм те чул. Може да са ме излъгали.
— Ама, Дойчине… нема веке! Сърбия и България оз ще правят. Имам аз вестник от София. — Той намери бързо вестника в чантата си, подаде го на Дойчина: — Ето тука пише. Друг ветър духа сега. Братство, согласие.
— То си е нихна работа — рече колебливо Дойчин. — Нашата е друга.
— Друга, ама ето и Сърбия ще помага.
Заплетоха се още повече мислите на районния войвода. Само това, което знаеше той самият, му беше ясно, но другото го плашеше. Не можеше той да излезе и против Началството. Пратил бе писма за Йосифа, а отговор още нямаше. Ще прати пак, ще пита. Ще каже още еднаж и той какво знае. Но какво да прави сега? Сега какво да прави…
Сивите очи на Йосифа от Рапа между тесните им цепки блестяха силно, вперени в Дойчина. Бореше се и Йосиф с мислите си, бореше се за живота си.
— Да ти кажа и друго — рече той изеднаж. — Харно, че се сетих. Преди да дойда тука, в твоя район,
