видех се аз с Перета Тошев. Той също одобрява, стига, вели, да сте верни на Организацията.
— И Пере ли така вели? — попита Дойчин недоверчиво, но вече с друго, по-прояснено лице.
— Ами, ами… С него, с Перета, говорих, ето, като с тебе.
Щом и Пере… За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в Организацията нямаше. По-умен, по-чист. Ни Гоце, ни Даме. Всеки може да сгреши, Пере — никога…
Той тръсна писмото в ръцете на четника, който го прочете, не го върна направо на Йосифа, но към него, към Йосифа, се обърна, дигна високо глава, да му покаже своето надмощие:
— Слушай какво ще ти кажа! Ще те пусна да минеш, ама веднага да излезеш от моя район. Веднага!
— Как бре, братко… Да излеза, ама… Денем с четата…
Дойчин махна с ръка — не иска да чува нищо повече — и продължи:
— Да те нема тука, в моя район! И слушай още какво ще ти кажа: аз знам защо си дошъл и що мислиш да вършиш. Ако не знам още съвсем добре, ще се науча още по-добре. С моите си очи ще видя, с моите си уши ще чуя. И ще те хвана пак, макар да си толкова хитър. И веке нема да слушам никого!
— Ама, Дойчине, брате… Ти сам ще се увериш, с добри мисли съм дошъл…
Дойчин не го слушаше. Той мушна два пръста в устата си, чу се силно изсвирване, три пъти едно след друго. Навред около отвореното тук място, едва ли не иззад всеки камък, се показаха четници и селяни с пушки в ръцете. Четниците на Йосифа се заоглеждаха, някои и се приближиха един към друг, огледа се и той самият и като нямаше що друго да стори, току се усмихна, поклати глава, покорно приведена:
— Сила си голема, Дойчине, халал ти вера…
Дойчин се дръпна да отвори път, посегна да отстрани и четника си, кимна рязко с глава, без да погледне Йосифа:
— Тръгвай!
Йосиф мина досам него, поспря се колебливо:
— Е, хайде сбогом, брате Дойчине, и…
Дойчин нищо не му отговори, изкривил поглед някъде встрани. Не се помръдна нитой, ни людете му, докато не се изниза четата на Йосифа, докато не се загуби до последния човек нататък, между изправените камъни.
XVII
Йосиф от Рапа слезе по другата страна на каменистото ридище, но не се отби в селото, което беше на тая страна. Като да избягваше да среща люде. Не се чуваше и гласът му, както друг път — ту едно ще каже, ту друго, ще напъти куриера, ще се скара на някого от четниците. Той води четата повече от два часа без почивка. Някои от четниците изоставаха и тъй, капнали от умора, трябваше да подтичват, за да не се откъснат от другарите си. Не се боеше Йосиф да се движи и посред бял ден — срещата с Дойчина бе станала, а за турците и не искаше да знае. Турски потери обикаляха по-рядко по тия диви места, пък и не бяха страшни — със сръбските и гръцките чети те се разминаваха по-любовно, стига навреме да узнаят какви люде идват насреща.
Най-сетне Йосиф хвърли късата си гуня на прегорЯлата трева край една скала на завет и се отпусна върху нея, взел пушката си между колената. Насядаха и четниците му, мирно, тихо и някак по-надалечко от него. За часови се разпореди подвойводата му, а Йосиф продължаваше да мълчи с помрачено лице. Нож беше забит в сърцето му до дръжката. Посрамил се бе той пред четниците си и още повече пред Дойчина, пред всичките му люде. Сега ще се разчуе навсякъде — Дойчин бе излязъл по-силен от него, по-ловък. Хванал го бе Дойчин като пор в дупката му и някак по милост го пусна да си върви. Той, Йосиф от Рапа, трябваше да се увърта около него, да се превива на две, да му се подмилква. Но стига вече с тия преструвки, с тия хитрини! И, дочу той и друг глас в себе си — не ще може да излъже още един път Дойчина. Ще открие лицето си Йосиф, ще развърже и ръцете си. Когато човек не е принуден да мами, да хитрува, да се прикрива, във всичко е по-свободен. Сега ще види Дойчин и всички ще видят, ще разберат кой е и какъв е Йосиф от село Рапа.
Той извади от чантата си писмото на Симеон Венчев, разкъса го на ситни късчета и го захвърли.
На два прехода оттук малко след пладне Йосиф се изсипа с четата си пак в село Дупки. Колкото и да бяха селяните усетливи, когато беше за тяхното село, те забелязаха сърбоманската чета едва когато влизаше вече в селото. Селяците знаеха какво може да стане сега, а в страха си очакваха и най-голямо зло, но пак от преголям страх никой цищо не стори, за да се потули, да се спасява по някакъв начин. Само Алексо, организационният ръководител, се затича да се скрие, обаче и той не на някое по-скришно място, ами под хамбара в двора си.
Йосиф бе дошъл в Дупки да върши важна работа, но пак не можеше да се откаже съвсем от хитрините си. Излезе с четата на селския мегдан. Колко беше то — нямаше ни един погон място край левия бряг на реката, но там беше селската църквица, ниска, на колена и тя самата пред господа, притисната с тежки, зеленикави плочи. На големи празници селяците тук се навъртаха и когато църквицата биваше отворена, и когато биваше затворена, което ставаше по-често, понеже поп идваше от друго село, а откакто Дупки се раздели на две, попът вече и никак не идваше, та църквата стоеше все затворена. Там отиде и седна Йосиф сега, пред затворената църковна врата. Имаше един пън, търкулнат наблизу пред вратата (тук за нищо нямаше широко място), на него се качваше попът да бие клепалото, преди да почне служба, на тоя пън седна сега и Йосиф от Рапа. Около него — четниците му, но преди това още войводата бе изпратил петима от тях да хванат селото отвън, да не би внезапно да довтаса и Дойчин в Дупки. Насъбраха се около войводата и неговите люде — сърбоманите, колкото бяха, около петнайсетина мъже. Йосиф изпрати тъкмо от тях неколцина да съберат на мегдана и другите от селото, които държаха за българското. Надойдоха и те всички, нямаше го само Алексо, селския ръководител. А Йосиф тъкмо за него попита:
— Къде е Алексо? Защо не идва?
— Нема го. Жена му рече, в града отишъл.
Обади се и друг от сърбоманите, като да искаше да се похвали, че знае по-добре:
— Ами! В града отишъл… Ей сега беше тука, низ селото, преди да дойдеш ти, войводо. С очите си го видех.
— Аха… — Усмихна се добродушно Йосиф, за пръв път тоя ден. И добави като на шега: — Нека дойде жена му вместо него. Да я попитам и аз за Алексо.
Изтича същият този сърбоманин и скоро се върна, след него вървеше Алексовица. Дребна, слабичка женица и още повече загубена в тежката, похабена вече селска носия. И кой знае защо, може би за да умилостиви войводата, повела бе тя и детето си, прехванала го бе с ръка през тесните му рамена и така се изправи на няколко разкрача пред Йосифа. Детенцето беше на около пет години, слабичко и то като майка си, с тънко вратле, което едвам крепеше главата му. Те с Алексо друго дете нямаха — родила бе тя още две, но бяха умрели мънички, И сега ето с него бе дошла, да умилостиви сръбския войвода, като знаеше, че Алексо не можа да избяга по-далеко, а се криеше под хамбара.
Погледа я войводата, погледа и детето й, както бе притиснато към нея, и попита изтихо, още по- добродушно усмихнат:
— Кажи, Алексовице, къде ти е човекът? Сички
дойдоха, целото село, само той не иска да дойде. Гордей се той много.
— Той, Алексо, в града отиде… — отвърна селянката плахо, но после храбро добави: — Нема го дома.
Все още се усмихваше Йосиф, святкаха сивите му очички, но не на лъжата на селянката, а се радваше в ебе си на играта, която бе решил да устрои. И започна… Повика с пръст помощника си, да дойде по-близу, му пошушна нещо на ухото. Помощникът се върна към четниците, както бяха наредени в полукръг наоколо, промърмори имената на петима от тях, които веднага се отделиха, сложиха ножовете на пушките си и обрадиха събраните там селяни от всички страни, да не може никой да се отдалечи. Йосиф незабелязано следеше с мижавите си очи какво става и като видя, че селяците бяха хванати здраво, обърна се пак към Алексовица:
— Е, Алексовице… Ще кажеш ли къде се крие Алексо?
Жената мълчеше. Дребното й съсухрено лице (а нямаше тя още ни тридесет и пет години) бе застинало
