XVIII
Пръв го видя Йосиф; беше на по-високо място там, До дънера. Или може би го очакваше. Алексо се показа откъм долния край на мегдана и като да беше сянка, излязла от гроб. Спря се за един миг, сетне посегна да си отвори път през навалицата, но селяците сами се отдръпваха да мине. Всички мълчаха, някои не се решаваха и да го погледнат. Само един там промълви, загледан след него, и гласът му беше повече въздишка, откъртила се издълбоко:
— Ех, Алексо… човече…
Изправи се Алексо пред войводата с късо кожухче, вирнато отзад, на долния край, с ръце в пояса, колената и лактите му изцапани от прах, както е пълзял под хамбара. Капата му, притисната до очите, косата му, отдавна нестригана, покриваше върховете на ушите на гъсти тъмни сплъстени снопчета. Войводата се преструваше, че не го забелязва, и макар да бе отпуснал ятагана, все
още държеше главата на детето върху дънера. Погледни какво мога да направя!
— Пусни детето — започна Алексо хрипливо, изкашля се и продължи с по-ясен глас, по-смело: — Аз съм тука.
— А… Дойде, а? — обърна войводата към него лице с още по-присвити очи, потънали дълбоко между тесните цепки, като да го гледаше много отдалеко. Едва сега пусна той малкия, който не можа да се задържи на крачетата си, смъкна се край дънера.
Алексовица грабна детето и побягна през струпалите се там люде, побягна по-далеко от всички тия мъже, които са се дигнали едни срещу други, очите да си извадят, кръвта да си изпият един другиму, проклети да са… И Алексо беше там, сред тях. Е, тя не го издаде, не каза, „“че се крие под хамбара, главицата на детето й щеше да отиде, той сам дойде, сам влезе в ръцете на душманите. Тя сега детето си да запази, що друго можеше да стори? И побягна към къщи.
Алексо стоеше пред войводата. Йосиф бе върнал ятагана на четника, седнал бе пак на дънера и като да беше много уморен, много умислен, колкото и да не му подхождаше да седи така умислен. Оставил бе и пушката си подпряна на дънера. Започна с позатихнал, скръбен глас:
— Защо убихте Мишко бре?
— Аз не го убих.
— Нали и ти си бил там, в двора му?
— Бех.
— Защо не спре Дойчина… и дума не си му казал!
— Кой може да спре Дойчина?
— Аз ще го спра! — подскочи Йосиф, както бе седнал на дънера, но пак се поотпусна, искаше да изглежда спокоен, разумен. — Слушай… Било що било. Ти може и да не си толкова виновен за Мишко. Слушай сега какво ще ти кажа: ти си тука пръв човек на българската организация, селски ръководител. Утре, живот и здраве, рано още сички вие тука, дето сте с българската организация, ще отидете в О. Ти ще ги водиш. Ще дойдат и двама от тия — кимна той с глава накъм групата на сърбоманите, — тия, дето са с мене, от сръбската партия. Ние сички сме сърби бре! — подскочи отново войводата, опули очи, а то само веждите му отскочиха нагоре, очичките му светнаха като две дребни мъниста между изпънатите клепки; огледа се той, ще каже ли някой противна дума. И продължи пак по-спокойно: — Ще отидете в О. и право при сръбския консул. Много ти здраве, господин консуле, от Йосифа от Рапа. От днеска нататък село Дупки се пише сръбско. Така да се знай, господин консуле. Ще му кажете още, ние ще изгоним българския поп, да ви прати сръбски поп и сръбски учител, както е пратил по други села. Това е, Алексо. За другото аз ще имам грижата, под мое крило ще бъдете вие сички, целото село.
Премести се на другата си нога Алексо, извади ръцете си, но пак ги мушна и двете в оръфания пояс, както беше пристегнат отгоре поясът и с изтъняло ремъче:
— Немаме ние работа со сръбския консул, Йосифе. И който иска, да върви в О., аз нема да отида.
Йосиф дигна очи към селяците, които бяха струпани току зад Алексо:
— А вие бре? Ще отидете ли в О., при консула? Селяците мълчаха, никой не се решаваше и да го
погледне в лицето.
— А де! Защо мълчите бре?
Чу се колеблив глас, после и друг по-нататък:
— Ние… нели Алексо е в селото, комитетът го е поставил… Ако каже Алексо да вървим в О., ще отидем, най-после… Той да каже, Алексо.
Йосиф се загледа в Алексо изпод вежди:
— Чуваш ли?
— Чувам.
— Ще отидеш ли?
— Нема да отида.
Помълча някое време войводата, мълчаха и всички наоколо, после той изръмжа през зъби, но надалеко се чуха думите му:
— С кремен ще те одера… На парчета ще те насека, така да знайш. — И отново, като да се сепна, сложи пак ръце на бедрата си с разтворени лакти, подзе вразумително: — Аз съм бил български четник, нели знайш. Ама тука, човече, ще дойде Сърбия, това разбрах аз и научих. Тука било сръбско царство, Душан Силни бил тука и пак сръбско царство ще бъде. Учени люде го казват. Така да знайте и сички вие!
— Ние не знайме как е било, що е било, Йосифе.
Прости люде, селяни. Ама нели тука си е наше — преглътна Алексо и повтори: — Наше си е, откакто се помним, от деди и татковци.
— Слушай бре! Виждаш ли ги тия тука, пред мене — посочи с отворена шепа войводата парите на земята долу, между двете му нозе: — Това са сръбски алтъни бре! Къде си видел ти толкова пари! Сърбия ги дава. Ние сичко с пари. Един залък хлеб да ти зема, една шепа извара — плащам. И пушки ще ви дадем, и комитска руба. Не като даскалите по О., по Преспа, по Прилеп и насекъде, пари ви искат за комитета, пушки ви карат да си купувате сами, четите храните и торбите им пълните без пари, а откъде у вас, когато и сами гладувате? Сърбия е друго. Пари дава, ето вижте, пушки дава и сичко. Само тя ни помага и наистина ще ни помогне. А вие що? Къде другаде бре? Сърбия ще вървим сички! Аааа… — проточи глас войводата, начупи устни: — Който пък не разбира от дума, има и друго. Чуваш ли, Алексо?
— Чувам. Това, що говориш, ние не го знайме. Може и Сърбия да помага, може. Но ние си имаме комитет, началство. Тогце ни каже, то знай. А така народът се дели на две, Йосифе, това не е добро. Нека си стои народът, дето е бил, та да не се дели. Това знам аз и на това стоя.
— Това знайш… А вие защо убихте Мишко?
— Той, Мишко, беше от сръбската партия, Дойчин го уби.
— Ти пък си от българската партия и сега, като съм аз тука, какво ще речеш?
— Йосифе, войводо… Аз не държа никаква партия. Това, което съм бил, откакто се помня, това съм и сега. Не съм се променял. Не съм се делил. Вие се променяте, Мишко, ти. Бил си български четник, а сега си сръбски. Аз съм си същият, на местото си стоя и затова народът повеке с мене върви.
Йосиф го гледаше все така изпод вежди и вече сякаш не го чуваше. В гнева си войводата бе казал: „С кремен ще те одера.“ И сега, в още по-големия му гняв, пак тая мисъл му дойде. Не помисли вече и да хитрува, плесна с длан върху коляното си:
— Ще вървиш ли в О.?
— Не, Йосифе, нема да…
— А ще се пишеш ли веке сърбин?
— Ама как така, нели ти казах, на българското ще си стоя, както е било…
Войводата замахна рязко с ръка, да пресече приказката му. Взе пушката си, както беше опряна на дънера, стана. Обърна се към четниците, посочи с глава Алексо:
— Хванете го!
Спуснаха се тримачетирима. Алексо се остави в ръцете им. Йосиф потърси с очи Бърко — доктора на четата, както го наричаха. Махна му да се приближи. Как е могло да се роди такъв грозен човек? Беше само
