ръце и нозе, дълги, криви, един издут гръб и глава, хлътнала дълбоко между рамената му, че най-сетне човек не би могъл без глава. Нозете му бяха неуморими, ръцете — като железни клещи. Но той бе работил в някаква болница в Сърбия и умееше да превързва рани. Другарите му го обичаха — имаше черни, весели очи, весели бяха и шегите му.
Йосиф стоеше до дънера, подпрян на пушката си — виждаше се, предстоеше важна, продължителна работа.
— Легай — посочи той с брада Алексо. Четниците веднага събориха селяка, не дочакаха той
сам да легне. Войводата даде нова команда:
— Съблечете му кошулята.
Сега Алексо се опита да се противи, но що можеше да стори срещу четирима? Съблякоха го до кръста. Показа се жълта, селска кожа, посипана нагъсто тук и там с кръгли, червени петънца — надупчена от бълхи. Укроти се Алексо, може да го хвана и студ — така, гол, върху замръзналата земя.
Войводата дигна глава, завъртя на всички страни пожълтялото си лице:
— Ей, слушайте и гледайте сички сега тука и запишете си добре на ума! Така ще минете до един, ако не отидете утре при сръбския консул в О. Ще отидете сички и ще се запишете сърби. Който откаже… е, сега ще видите що го чака! Бърко — обърна се той към лекаря на четата: — Имаш ли остро ножче? Имаш, знам.
— Като брич, войводо. От железарска пила. И железо реже.
— Ха. Извади сега ти от гърба на Алексо неколко фаши, тъй, по три пръста широки, от горе до долу ще
ги извадиш. За секой ремък ще го питаш българин ли е или сърбин. Така бре, цел ще го одереш, ако се противи. Фаша след фаша, докато има кожа по него!
Поколеба се грозният човек, натъжиха се черните му очи:
— Ама, войводо…
— Ти доктор ли си бре, или не си? Захващай!
Неподвижни стояха селяците наоколо — и сърбомани, и българи, — само очите им играеха уплашени, а някои и не смееха да погледнат към дънера. Неподвижни стояха, но глухо, изтихо затътня глас като изпод земята. Не се чуваше ясна дума, никой нищо не каза и това беше някакъв общ глас или общо стенание. Йосиф от Рапа взе пушката в двете си ръце и викна:
— Гледайте и слушайте сички тука! Който се противи, ще легне: и той! Хайде бре — бутна той с приклада на пушката си грозния човек. — Какво чакаш?
В ръката на Бърко блесна късо, остро ножче. Той се наведе над голото тяло на Алексо, а четниците, които държаха селяка, се поразмърдаха да му сторят място. И започна мъчителят зловещата си работа. Както се мъчат людете един друг от векове.
Надигна се проточен вик от болка и от самото сърце на Алексо:
— Оооооо…
Не попита Бърко, грозният, а един от четниците, които притискаха мъченика към земята:
— Кажи бре, сърбин ли си или българин?
И кой го знай защо, като питаше, хилеше се с цялото си лице. Какво му беше толкова смешно? Може да беше това от скрит страх или пък от глупост. От плещите на Алексо се провеси две педи дълга кървава отрезка от кожата му. Потекла бе и кръв по жълтия му гръб и се бе събрала на локвичка досам него на твърдата, студена земЯ. И пак попита четникът ухилен:
— Кажи бре… сърбин или българин?
Алексо мълчеше. Вече и не викаше от болка. Чу се пак гласът на войводата:
— Режи още!
Провеси се още една отрезка от гърба на мъченика.
— Кажи бре… Алексо мълчеше.
Зачуха се плахи или прегракнали, или задавени от
сълзи подвиквания сред насъбраните наоколо селяни:
— Кажи, Алексо! Кажи, брате! Кажи, че си сърбин… Алексо, селският ръководител, мълчеше. Измежду селяните излезе едно старче, превито надве,
с тояжка и ако му отнемеш тояжката, ще падне, ще се пречупи на две. Приближи се, видя локвата кръв, видя как се стичаше кръв по тялото на мъченика, видя провесените кървави дрипи и се замоли, проплака с тъничък гласец:
— Кажи, Алексо, кажи, сине, че си сърбин. И бог вижда…
— Оооооо… — простена пак Алексо и това беше отговорът му.
Рипна Йосиф от Рапа, бутна доктора на четата, както беше той,с окървавени ръце и с острото кърваво ножче, бутна войводата и един от четниците там, надвеси се над Алексо викна, задушавайки се от гняв:
— Кажи бре, сърбин ли си или… Не ти ли стига бре!
Едва сага отговори Алексо, като че ли.досега бе събирал сили, а и колко бяха вече неговите сили, та и гласът му се чу сякаш отдалеко:
— Българин… Българин съм…
Всички го чуха. И застаналите най-далече. Или поне беше толкова тихо наоколо, по целия мегдан, че можеха всички да го чуят.
Изправи се рязко войводата и колкото беше бледо лицето му, сега бе побеляло и с устните си. Той нямаше глас, загубил бе гласа си, и най-напред посочи с ръка, преди да просъска, да прошепне без глас:
— Обесете го! Обесете го ей там, на дебелата гранка. С главата надолу! Всички да го погледат!
Четниците се разбързаха, и лекарят на четата, макар че неговата работа бе свършена, размърдаха се и други четници по-нататък, също и между селяците — толкова страшен беше Йосиф от Рапа в своята ярост. Скоро се намери отнякъде и въже.
Обесиха селския ръководител на високия клон току над дънера, дето селският поп окачваше църковното клепало.
— Гледайте т сички! — дигна пушката си Йосиф, а бе се върнал и гласът му. — Ако до утре не отидете в О., при сръбския консул, сички, ето, като него! Гледайте го, хей!
Голите ръце на обесения стигаха до дънера и той се хвана за него, като да го прегърна. Четниците търкулнаха дънера по-надалеко, взеха го от ръцете му, да не се подпира. Голите ръце се провесиха до земята, по издутите гърди се виждаха едно до друго ребрата, под самата кожа, а отзад, по гърба, бяха полепнали една в друга кървавите отрезки. Кръв се стичаше по врата на обесения, в сплъстената му нестригана коса, по лицето, в затворените очи и скоро под него се набра пак широка локва.
Какво повече? Йосиф от Рапа не можеше да измисли нищо повече, не можеше да измисли по-големи мъки. Вече и малцина поглеждаха накъм обесения, селяците, та и четниците все повече гледаха настрана, гледаха и земята. Сърбоманският войвода изблещи очички срещу селяците, които бяха с Алексо:
-г Защо мълчите бре? Ще отидете ли в О., или няма да отидете?
Чуха се гласове от разни страни:
— Ще отидеме, щом… Е, ще отидеме в О., утре ще отидеме сички…
Някои от селяците и сега се спотайваха, но това беше общ отговор.
— А за Дойчина и българския комитет аз ще имам грижата — изпъчи се Йосиф от Рапа. — Не бойте се! Цела Сърбия е с нас бре!
Селяците мълчаха.
Какво още! Един по-досетлив от четниците се наведе пъргаво и събра в шепата си златните пари, които през цялото време бяха стояли на лъскава купчина долу, в нозете на четниците; никой не беше ги докоснал. Прибра ги Йосиф в кожената си чанта. Той замахна небрежно накъм обесения:
— Свалете го.
Алексо дишаше още, ребрата му играеха. Йосиф от Рапа го доуби с един изстрел на пушката си. И каза, но сякаш само на него, на мъртвия:
— Това за Мишко.
Зави сега Алексовица като диво животно, както ви преди немного време жената на Мишко. Събраха се жени сега при Алексовица, както преди това се бяха събрали при Мишковица. Оплакваха мъртвия на глас, но
