и на глас кълняха мъжката сила, мъжката вражда и жестокост.
XIX
Борис Глаушев закуси в стаята си, облече се за излизане. На чардака той подвикна на хазайката. Тя веднага се показа от кухнята, завита до ушите чак във вълнен шал, чиито краища бе мушнала в пращилата на престилката си. Винаги го бе срещала със засмяно лице, но от някое време, откакто започна това с Ангелика Милонас, тя се държеше към него свойски и някак съучастнически, радостна с младежките му радости.
— Закуси ли добре, даскалче? Облечи се по-топло, тая сутрин е много студено.
— Още може с пардесюто. Рано е за зимното палто… Дали ще можеш днес-утре да купиш едни по- топлички детски обувки… Аз… мене не ме бива за такава работа. Не разбирам…
Фотина го погледна озадачена и по-скоро от израза на лицето му, от сериозния начин, по който говореше за такова нещо.
— Ами да! Ще купя. На колко годинки е детето?
— Вече към три. — Той извади от джеба на жилетката си бяла меджидия1, подаде й я, очаквайки следващите й въпроси, но тя заговори друго:
— Много пари ми даваш за такива кондурки… Момче ли е, или момиче?
— Момче. Да имаш повече пари на ръка… ще вземеш най-хубави… — И сега той сам каза това, което тя би искала да го попита: — Те са за моя син.
Фотина едва ли не подскочи като да я боднаха с игла, промени се рязко и лицето й:
— Твой син! Та ти… женен ли си?
Тя не се реши да каже нищо повече, да спомене името на Ангелика, но извърна лице накъм прозорците на чардака, където бе жилището на девойката, после пак се обърна към него и лицето й сега беше строго. Той побърза с отговора си:
— Жена ми… не е жива. Умре… вече трета година. — Той говореше с хазайката си, но думите му бяха насочени към Ангелика, знаеше, че хазайката ще й предаде всичко, и бързаше да каже всичко, което трябваше да знае Ангелика: — Тя беше селянка. Убиха я
---
1 Бяла меджидия — турска сребърна монета.
турци през въстанието. Аз бех учител в техното село, тя беше много хубава и много добра. Остави ми това дете…
Лицето на Фотина пак се промени, стана тъжно, появиха се и сълзи в очите й:
— Горката… Горкото детенце, без майчица…
— Моята майка го гледа.
— Много скоро си я прежалил, учителе…
— Не. Аз… Не съм я забравил, но… тя е мъртва. Много ми е мила и сега, но тя е мъртва.
— Селянка… — започна тя пак да се връща към него с доброто си сърце. — Убили са я турци, казваш… Е, живот човешки… Ще купя аз хубави кондурки за синчето ти. Още днес. Да се радва милото, като си нема
майчица…
„Тъжни човешки работи“ — мислеше си Фотина. Но другото, Ангелика и… Така то ставаше забъркано и дори страшно. Фотина знаеше повече от него за чувствата на Ангелика, разбираше ги по-добре, виждаше ги по-ясно и от него, та и от нея самата. И сега, изеднаж — вдовец, вдовец с дете…
Борис виждаше тревогата по лицето на хазайката и пак си мислеше за Ангелика — тя как ще приеме тая непозната за нея страна в неговия живот. Защо бе мълчал досега? Питаше го негли и лицето на хазайката му. Той трябваше да каже още от самото начало, още когато влезе в тая къща — та това е много важно… вдовец! Още когато започна да се заглежда в него момичето, толкова младо момиче, то може би по-иначе… Може би нямаше да се интересува от него. Какво ли ще каже сега Ангелика? Той я бе измамил, не беше се разкрил достатъчно пред нея.
— Това е — каза Борис на хазайката си хладно, ала то не беше отговор и за Ангелика.
И току се върна в стаята си. Не се реши да излезе на улицата. Както всяка сутрин, Ангелика щеше да го посрещне застанала на балкона или на прозореца. Ще му се усмихне, ще му кимне за добро утро. От някое време те не се поздравяваха гласно, не влизаха в разговор на улицата, той не се спираше под балкона — съседите бяха започнали да се заглеждат в тях, да се ослушват в късите им разговори.
Защо ли бе мълчал? Защото… Не бе и помислял
да я мами, да се прикрива. Може би защото му беше драго да я среща у хазаите си, на улицата. Да си поговори с нея. Да вижда как го следи с все по-голямо любопитство, с жажда, която и тя самата не съзнаваше, с обич по-късно, която не се досещаше да скрие. Със страх, с момински свян, а после с широко отворени, ясни очи, през които гледаше младата й душа. С очи, които говорят, които се изповядват, копнеят, молят се, радват се и се възхищават. Драго и приятно му беше да го посреща сутрин с усмивка, да чака връщането му до късно, в тъмнината, да се взира в прозорците на неговата стая, застанала на балкона, забравила пълното гюмче в ръката си, забравила жаждата на своите цветя. Защо ли? Защото и той самият още от първите дни, когато дойде в тоя град, в това свое жилище, като я видя един път, искаше да я види пак, да я вижда всеки ден. Да чува гласа й, милите й думи на неговия език, които му звучаха още по-сладко с нейния непривичен, чужд изговор, лек, но забележим и още по-прелестен. Така ден след ден, и всичко това ставаше все по-хубаво, по-желано. От радостно желание се превръщаше в трепетно, дълбоко, силно вълнение. Превръщаше се в жива сила, която го правеше все по-нетърпелив, караше го сутрин да излиза по-рано, да се връща по-рано, да се връща понякога и без нужда, поне за няколко минути. Да, заради туй! Да, ще каже сега открито и пред себе си: защото обичаше Ангелика Милонас. И защото… защото и тя го обичаше.
Той и се боеше да не я загуби. Да не би тя да престане да идва у хазаите му, да престане да се показва на балкона, на прозореца, да престане да му се усмихва, да му кима със своята хубава глава. Сега той се боеше още повече, сърцето му замираше. Не беше чувал от нея нито една любовна дума, не беше чувал никакво обещание. Не беше й казвал и той любовни думи. Говорили бяха само очите им, светлината по лицата им, неясни звуци в техните ясни, прости, обикновени думи и поздрави. Прикритите им, макар и.нескрити вълнения. Тяхната плахост, но и тяхното нетърпение. И преди да дойде часът, който трябваше да дойде, който те и двамата очакваха със страх и младежки свян, той реши Да се открие пред нея докрай, такъв, какъвто беше, без измама, без премълчаване, нека тя да знае всичко за него и нека реши по-нататък. Часът бе дошъл за него, часът на признанието. Сега тя ще реши и за него, и за себе си. Би искал да й каже още нещо за мъртвата, за Ружа. Да й каже всичко. Ами…тя е мъртва, мъртва е от близу три години и това е най-важното. Той я обичаше и сега, той тъгуваше за нея, но тя беше мъртва. Мъртвите са някъде далеко, другаде, не където са живите. С живите остават само спомените за мъртвите, добри и лоши. За Ружа той имаше само добри спомени, тъжни спомени и това беше всичко. Детето им, но тя беше мъртва, а детето беше и негово, сега то е само негово. Какво друго трябваше да знае тя за Ружа? Това беше всичко. Ружа не можеше да застане между тях двамата, между тях живите. Между тях можеха да застанат само живите. Те всички ще кажат: „У, вдовец! С дете!“ Домашните й, роднините й, съседите. Ето даже и Фотина, хазайката. Може би и тя самата ще се смути, ще се уплаши, ще се отдръпне. Затова бе мълчал досега, затова бе премълчавал. За да не я загуби, от страх да не я загуби.
Борис излезе от стаята, изтича по стълбата. Забеляза, че Фотина не му се обади, не надзърна да го изпрати, както много пъти преди, както може би всяка сутрин. Той мина бързо долу през прохода, да излезе миг по-скоро на улицата, срещу дома на Ангелика. И може би още тоя път, докато тя още не знаеше…
Той я видя, преди да прекрачи прага на портата, и се спря там. Ангелика стоеше на прозореца, който бе отворила въпреки студеното време. Щом го видя, размаха една метла в ръката си и весело се засмя. Тя вероятно трябваше да прикрива по някакъв начин своите редовни причаквания от домашните си, от съседите, от минувачите и ето сега стоеше на отворения прозорец с метла в ръка — дошла бе да почисти стаята, отворила бе прозореца да я проветри. Ала докато го погледа един миг и му кимна за поздрав, лицето й отеднаж се промени, придоби тревожен, уплашен израз, веждите й се приподигнаха. Тя се бе уплашила от
