нещо, тя го питаше за нещо, но той не можеше да я успокои, не можеше да й отговори. Девойката се бе уплашила от необикновената бледност на неговото лице, но той не знаеше това. И когато, преодолял собствената си тревога, той също й се усмихна, промени се пак и нейното лице. И
Борис прочете по това любимо, хубаво лице същата светла радост от ранната среща, която са очаквали и двамата с трепетно нетърпение, същата взаимна сговорчивост, неясна, неопределена интимност и доверчивост, същата ласкаеща, окриляща преданост, в тоя ранен час, когато настъпваше нов ден. Сега ли съзна той колко необходим му е бил винаги тоя далечен поздрав в началото на всеки нов ден, след неговите тревожни нощи, след неговите нощни терзания? Не, така е било винаги, откакто бе срещнал момичето. И трябваше ли сега това да изчезне, да престане той да среща това лице, да го посреща отсега нататък само затвореният прозорец, опустелият балкон?
Тая сутрин срещата им продължи повече. Той не бързаше да прекрачи прага на портата. Все пак не можеше да стои там много дълго и най-сетне откъсна очи от лицето на Ангелика, чувствувайки с болка тоя път как о следеше тя нагоре по улицата, докато изчезна от погледа й.
В училищния двор Глаушев завари постоянната утринна забързаност. Прииждаха ученици и ученички, по-възрастните с книгите си в ръка, по-малките момчета с торбички през рамо и огромни за ръката им мастилници, зацапани с виолетово мастило, провесени на дебел конец между пръстите, в които стискаха щръкнали перодръжки, и само по някой по-наконтен ученик с униформата на гимназията наперено размахваше кожена чанта с лъскава ключалка. Прииждаха и учителите от двете училища. И така се случваше едва ли не всяка сутрин — отнякъде се появяваше Мария Йорданова, или близу пред него, или веднага след него, някъде наблизу по двора, рано заета със своите задължения като дежурна, някак много по-често, отколкото другите учители. Тя му бе казвала:
— Предпочитам да стоя по-дълго в двора, преди да влеза в тия душни стаи, препълнени с ученички.
Тая сутрин Йорданова направо го пресрещна. Облечена беше с топла зимна дреха до над колената, с дълга вълнена рокля и все така гладко сресана, страните й бяха поруменели от студения въздух. Огледа го с внимателен, дори угрижен поглед:
— Още ли с пардесю? При тия първи зимни студове човек лесно изстива.
Тя негли би посегнала да го позагърне в леката му горна дреха и това не би му изглеждало чудно. Той се
усмихна:
— Ние, мъжете, чак и когато остареем, имаме нужда мама да е близу до нас.
Йорданова го изслуша с видимо доволство и като че ли искаше да изкаже своето одобрение, но само кимна енергично. После се поогледа и рече с позатихнал глас:
— Жени от моята група ми казаха, че станало некакво предателство. Големо предателство. Има ли такова нещо?
— Аз нищо не знам.
Окръжният комитет бе възложил на няколко тукашни учителки да събират около себе си по-будни жени и да ги подготвят за помощнички на Организацията. Йорданова продължи, присвила тънките си вежди:
— Не можаха да ми кажат нищо повече. Слух некакъв… Злото бързо хваща корен.
— Ще видя…
Глаушев забърза към училището. Току пред вратата го спря Дяконов, който допушваше цигарата си, преди да влезе:
— Младите са като слепи. Виждат само това, което искат да видят и както те искат да го видят. Девойчето изгаря по тебе, а ти…
Глаушев го погледна недоумяващ, в следващия миг друга някаква неясна мисъл се мярна в ума му и той бързо се извърна. Срещна погледа на Мария Йорданова, която, види се, го бе проследила чак до вратата, а сега смутено наведе очи и продължи обиколката си по двора, сякаш внезапно си спомни за своето дежурство. Борис влезе в училището, без дори да погледне Дяконова, който се взираше в лицето му с примижали очи, побутвайки с влажен език залепената на устната му димяща цигара.
XX
Тая нощ окръжният комитет се събра пак в една от къщурките към южния край на града. Последен дойде Симеон Венчев. Влезе в стаята със запалена цигара в уста. Посрещнаха го с мълчание. На поздрава му кимнаха само Борис Глаушев и Гьоре Коцев, който смутено извади табакерата си, макар да държеше едващо запалена цигара. Венчев отиде и седна в най-отдалечения ъгъл срещу вратата. Преметна крак върху крак, изправи глава, пухна дим от цигарата си. Лицето му’ погледът му питаше: „Е?“
Не бързаше да заговори дори и Богдан Бобев, който никога не губеше време в колебания и нерешителност. Венчев премести присмехулен поглед върху шапката на Кибаров — сякаш му бе омръзнало да чака и вече търсеше каквото и да е развлечение. Ламаринената печка в ъгъла бе прегоряла — хазаинът не смееше да влиза и да я наглежда, — в стаята ставаше все по-хладно, та Стефан Кибаров седеше още по-упорито с шапка на глава. И наистина чудна изглеждаше шапката му между червените фесове по главите на другите — тъмнокафява, с широки разкривени поли, грамадна като разтворен чадър в малката стая. Странен и някак чужд изглеждаше и самият Кибаров между тия люде. Той бе седнал върху прост, малък стол, но личеше високият му ръст с дългите му кости, рамената му бяха отпуснати сякаш под тежък товар, брадатото му лице, бледо от безсъние и липса на вкус към сладкия залък, напрегнато от мисли, беше озарено от поглед, който всичко вижда, всичко знае, всичко разбира. Насмешливо го попоглеждаше Симеон Венчев, ала не се решаваше да го подразни, както много пъти преди. Срещу тях двамата седеше Борис Глаушев със скръбно до сълзи, измъчено лице.
Тишината в стаята продължи много, смущавана час по час от пушаческата кашлица на Гьоре Коцев. Наруши я внезапно почукване на вратата. Влезе млад момък с накривено фесче и къдрав перчем, приведе се към ухото на Бобев и нещо му пошепна бързо, с пресекнал Дъх.
— Да — рече гласно Бобев и лицето му помръкна още повече. — Добре. Нищо. Иди си на местото.
Момъкът излезе на пръсти, безшумно затвори вратата след себе си. И като че ли Бобев тъкмо това бе чакал, дигна тежък, мрачен поглед към Симеона Венчев:
— Получи се писмо от Дойчина. Ние го четохме. Ще требва да го чуеш и ти.
— Дай да го прочета и аз — посегна рязко Венчев, помаха с пръсти.
— Не. Ти ще го чуеш сега пред всички тук, дума по дума, а след това можеш и да го погледнеш, да го видиш с очите си. Да не кажеш после, че ние сме го писали.
— Стават и такива работи — усмихна се криво Венчев, но бързо добави: — Ако не вие, може други некои да са го писали. Но ще видим. Чети сега, щом така си решил.
Бобев бе извадил вече къс евтина хартия за писма, сгънат грижливо, разгъна го с бързи, точни движения на големите си ръце и на часа зачете:
„До Окръжния комитет. Аз веке три пъти ви писах за Йосифа от село Рапа и никакъв отговор не получих. Писах ви още като дойде Йосиф и влезе в моя район къде ходи що прави и що говори на людете. Отговор не получих на нито едно писмо и реших че вие като знаете подробно що върши Йосиф от Рапа и защо е дошъл чакате аз да се разправя с него. Сега казах на моя човек на тебе да го предаде лично господин Здравко това четвърто писмо и да не се явява пред мене без отговор от ваша страна. Гоних го аз Йосифа и без ваша заповед понеже аз съм войвода на този район и друг не може да ходи с чета, но най-после реших и да го обезоръжа со сичките му четници и да го изгоня или пък да го унищожа ако се противи. Най-после и на това останах като му пращах хабер да се махне, а той не искаше и да чуе и продължаваше своето. Аз вървех ден и нощ по дирите му момчетата ми капнаха и без сън и без залък хлеб по некогаш тука людете проплакаха от него и най-после хитрата лисица влезе в стъпица с двете нозе. Немаше да ми избега този път така бех го хванал ама той ми извади едно писмо с печата на Организацията и подписано от господин Орловски с очите си видех че ние да се държиме другарски с Йосифа макар да е дошъл от Сърбия и да му даваме път да му помагаме наш човек бил Йосиф. Сам Йосиф ми каза че се видел с Перета Тошев и господин Пере му казал стига да си верен на Организацията. А ти питам го аз верен ли си на Организацията и той ми рече: верен съм. Тогай аз му дадох път пущих го от ръцете си щом има такова позволение. И ето какво стана още на другия ден Йосиф слезъл право в село Дупки там аз убих сърбоманина Мишко, който в лицето ми каза че работи за Сърбия и знаех аз що върши отдавна
