— Здраво, Йосифе! — зарадва се младият пътник, но войводата още от вратата се насочи право към оръжието и като да не чу поздрава му.
Той подпря на стената своята бързометка1, грабна една от пушките в ъгъла, запремята я сръчно, дръпна ударника й:
— Турска. Нова.
— Сичките са нови. Маузери — обясни услужливо пътникът.
Войводата се престори, че едва сега го забелязва, остави пушката, подаде му ръка, някак уродливо къса, но бърза и силна:
— Е, здраво… Потрудили сте се. — В следващия миг той като че ли пак го забрави, завъртя се на петите си, какъвто беше нисък, набит и широк, кимна с едрата си глава към вратата: — Викайте ги ония, мераклиите, да им дадеме пушки. Жлъчката им пукна за пушки.
Струпаха се на вратата и другите петима, невъоръжените, навлязоха припряно в стаичката и беше чудно как се побраха толкова люде в тази малка стая. Войводата сам раздаде оръжието и за всекиго намери по някоя закачка, радостно святкаха малките му сиви очи
---
1 Бързометка — вид пушка, с която бе въоръжена сръбската армия.
през тесните цепки на клепачите. Дигна се весела глъчка чак и по двора. После войводата каза с малко глух, но заповеднически глас:
— Сега сички вънка! Получихте си каквото беше за получаване.
В стаичката останаха само войводата, пътникът и Мишко. Насядаха на триноги столчета. Йосиф, войводата, не се отделяше от пушката си, сложи я напреко върху колената и сега беше по- разговорлив:
— Останаха още три мамдзерки. Ще се намерят и за них люде. Ставаме двайсет и двама с тия петимата. Искам да станеме барем триесет. Дойчин води осемнайсетина-, аз искам да имам два пъти повеке. Е, що правите вие там, в О.? И книги си докарал, а? Е, харно, харно. Праща ли ми консулът много здраве? Кажи му, че аз ще надлъжа българите. И Дойчина, и сички. И силата ми расте с люде секой ден.
Пътникът мълчаливо му подаде едната от хартиите, които бе му дал сръбският консул в О. Нека сам да прочете. Йосиф махна с ръка:
— Прочети, ти прочети.
— „До войводите и ръководителите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в О- ския революционен окръг. От известно време некои сръбски органи и честни хора или пък македонци, които по свои разбирания и съображения се чувствуват сърби, изявяват желание да помагат на нашето дело. Ние сме готови да приемем всека помощ, откъдето ида иде тя, стига да е искрена и братска, без скрити сметки.“
— Хехехе… — прекъсна четенето Йосиф, сивите му очи лукаво играеха. — Без скрити сметки…
— „… От Сърбия са влезли на наша територия и неколко чети, една от тех с наше позволение. В нашия окръг се движи и Йосиф от село Рапа, който също е дошъл от Сърбия с четата си. Той е наш бивш четник и още се ползува с нашето доверие, както се проявява досега. Нашите войводи, ръководители, както и всички Организационни работници да бъдат внимателни към него и четниците му и ако се подчинява на Устава на организацията, на нейните правилници и заповеди, да му се помага като на борец за народното ни дело, въпреки че е дошъл от Сърбия. Или пък ако се забележи и докаже, че е дошъл с нечестни намерения и цели, противни на Вътрешната организация, да се унищожи с оръжие като неприятел или да се обезоръжи заедно с четата му и да се прогони от територията на Македония. Секретар на О-ския окръжен революционен комитет: Орловски. №259. Ноември 1905 година.“
— Ха така! — отвори весели очи Йосиф между прищипнатите си клепачи и живо посегна с късата си ръка, дебелите му пръсти бяха и петте широко разперени. — Дай ми я ти на мене сега тая книга. Харно я наредил. — Той сгъна изписания лист внимателно, дръпна чантата си, както висеше на хълбока му, и грижливо прибра хартията вътре: — Харно я наредил. Ако, ако… Е, докато може с ако — ако, но после и с нож в гърлото. Докато хвана аз по-ячък корен. После — друга песен ще чуят.
XVI
Йосиф от Рапа напусна село Дупки рано на другата сутрин с цялата си чета, сега нараснала до двайсет и двама души. Немного време след него, далеко преди пладне същия ден в селото влезе районната организационна чета с Дойчин войвода. Той разпредели четниците на няколко групи по селото за възможен отпор, взе със себе си селския организационен ръководител Алексо и се запъти към къщата на Мишко. Намери го в двора му — Мишко го очакваше, макар да се престори, че е зает с работата си. И тук, на двора, стана разговорът им.
Дойчин беше от едно съседно село, облечен беше досущ като Мишко, в тукашна носия, само по оръжието му се виждаше, че е войвода. А може би и не само по оръжието, може би и по лицето му — широко, бледо, с хлътнали страни и рязко изпъкнали скули, с остър, студен поглед. И цялото му лице беше като застинало от някаква мисъл, от някаква постоянна грижа, никой не беше го виждал озарено от усмивка. От такова лице не можеше да се очаква милост, отстъпка, колебание. Такава беше и славата на Дойчин войвода в целия район. Мишко се преструваше, че е зает с работата си, но когато се изправи срещу войводата, сякаш изтъня още повече, удължи се още повече. От тъмно тая сутрин ръмеше ситен дъждец, мяркаха се и снежинки през студената, влажна мъглявина, но войводата не пожела да влезе в къщата, не го покани и стопанинът й или не се сещаше да го покани. Малко встрани от тях двамата като ням свидетел стоеше Алексо, селският ръководител. Дойчин рече:
— Имал си гости снощи.
— Имах — отвърна Мишко и повтори упорито: — Имах гости.
— Кои беха?
— Ти знайш. Казали са ти,
— Искам ти да ми ги кажеш,
— Йосиф беше с неколцина…
— Друг?
— Един гражданин. С кола дойде.
— Какво донесе?
— Пушки. Книги.
— За кого? Пушките, книгите…
— Пушките за Йосифа, книгите за сръбските школи по селата.
— Кой ги праща?
— От О. ги пращат — опита се да кръшне Мишко, но изеднаж обърна разпита живо, забързано: — Ти не знайш ли войводо, че веке и Сърбия ще помага? Така се разбрали Сърбия и България. Сега кой сърбин, кой българин — се сме едно.
Дойчин не отговори веднага, а погледът му все същият. И гледаше селянина, без да мигне. После рече като на себе си:
— Така… — И продължи: — Така, а? Йосиф ще ходи, и аз ще ходя. Ти ще държиш едната половина на селото, Алексо ще държи другата половина. Харно. За вас от лесно по-лесно. От хубаво по-хубаво. Веке нема кой да ви пречи. Сръбска партия. Ами народа бре? На две страни. И кой кого хване. Кой кого изпревари. Ти не знайш ли бре, че мене Организацията ме е поставила в тоя район? Тука аз съм войводата и нема друг войвода. Какво ми дърдориш… Сърбия, България. Тука е Организацията бре и нема друг закон ни за тебе, ни за мене, ни за когото и да е. Къде отиде Йосиф?
— Не знам.
— Ха, не знайш! А нели сме веке едно, песи сину, защо го криеш от мене?
Мишко мълчеше. И нямаше да отговори, нямаше да
каже нищо повече — такива бяха очите му, такова беше мрачното му лице.
Дойчин премести манлихерата си в лявата ръка, посегна към пояса си, без да бърза, и извади черен, синкав наган. Мишко стоеше на три стъпки срещу него, на същото място, и само изхлипа тихо, пресекливо.
