ръката си, видя как тя се усмихна. После изеднаж лицето й се промени, като че ли угасна, тя замаха с ръка бързо и някак уплашено, а в следващия миг изчезна от прозореца. Малко по-късно там се появи не тя, а баща й. Борис не се отдръпна — нима ще бяга, ще се крие? Но видя той колко строго, колко гневно беше лицето на Костас Милонас. И не се задържа много старият човек на прозореца — види се, само за да провери дали и той, Борис, беше там и да му покаже недоволството си, гнева си срещу него. Борис също се отдръпна от своя прозорец. Излишно беше да чака — нямаше да позволят на Ангелика да се покаже отново.
Той се спря сред стаята, мушнал ръце дълбоко в джебовете на сакото си. Една и съща мисъл бе заседнала в ума му: „Аз требва да туря ред в тая работа. Не мога повече така. Въпреки всичко!“ Какво беше това… всичко? Една тъмна, една непреодолима стена. Там беше бащата на Ангелика, братята й, там бяха всички пречки, които трябваше да преодолее. Там беше и Ангелика и най-напред нея трябваше да изведе от тая тъмнина.
Отвън се чуха стъпки. Той се спусна да посрещне хазайката си, която му носеше закуската. Пусна я вътре, взе подноса от ръцете й, затвори вратата с гърба си:
— Почакай, тетко Фотино, искам да те попитам нещо. Сложи подноса на масата, обърна се към нея. Фотина стоеше с наведени очи, лицето й беше все още тъжно и като че ли сега някак недоволно, студено. Тя се боеше за Ангелика и Борис още от самото начало, ала много по-голямо беше доволството й от това, което ставаше между тях, и тъкмо защото Ангелика беше гъркиня като нея, а той беше българин; голяма беше и радостта й от техните срещи, от тяхната обич. Тя беше жена и виждаше как расте пред очите й една любов и още по-хубава, още по-възхитителна, понеже беше застрашена. Но последната й среща с Костас Милонас, гневните думи, които чу от него, засилиха повече страха й от досегашната й радост, от желанието й да им помага, да ги насърчава. Тя като че ли отеднаж отрезня и сега виждаше всички опасности и по- добре от тях самите. Фотина си мислеше с тъга и страх: „Меракът им може да ги погуби и двамата. Боже, меракът им ще ги погуби!“
— Тетко Фотино… Голема молба имам към тебе: кажи ми всичко, всичко ми кажи.
— Казах ти. Болна е Ангелика.
— Но нели е вече по-добре. И аз самият я видех. Ето и тая сутрин на прозореца.
— По-добре е.
— А после? Ти криеш нещо от мене, тетко Фотино. Защо… Аз требва да знам всичко. Така не може да върви повече.
Тя отстъпи, тя се покори. Ами тя беше на негова страна с цялото си сърце. На негова страна, също на
страната на Ангелика. Как бе оглупяла толкова! Той наистина трябваше да знае всичко, за да се пази. Костас Милонас искаше да вземе главата му, синовете на Костас — още повече. А тя крие заканите им! И дигна още по-уплашени, широко разтворени очи към младия човек, посегна и да го докосне:
— Ти остави Ангелика, тя само за тебе мисли и за нищо друго не мисли. Ами баща й, братята й… ще те погубят, Борисе! Сам Костас, баща й, ми каза: „Да се маха веднага от твоята къща, от О. да се маха, ако му е мил животът.“ Леле, даскалче! И те ще го направят, да знайш! Братята й ще го направят. Аз, вели, ще ти плащам кирията, докато си намериш друг кираджия. А братята й всичко могат. Когато беха деца, целата махала бе писнала от них.
— Това ли е всичко? А ти какво мислиш, пъдиш ли ме?
— Не, не… но за тебе. Страшно е за тебе да стоиш тука повеке. Казах ти аз сичко, а ти помисли добре. Не те пъдя, аз тебе като син…
— Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.
Фотина изхлипа, очите й бързо се наляха със сълзи — и пак от страх, от радост, от обич.
XXXV
В О. влезе скришом Даме Груев заедно с окръжния войвода инструктор Петър Донев, или Караджата, както го наричаха людете на Организацията по целия окръг. Облечени бяха, единият, Груев, като селски даскал, в грубо шаячно облекло и с евтин ален фес на главата, а другият — като селски поп. Това беше за всеки случай — Петър Донев-Караджата беше родом от О. и го познаваше целият град, а образът на Даме Груев беше познат на цяла Македония. Стояха те една неделя в О. — от къща в къща нощно време, и на едно място се срещаха с разни организационни работници, а на друго място нощуваха. Всички забелязаха, че Груев търсеше все по-простите работници, с тях се събираше и разговаряше за народните работи, с тяхна помощ си нареждаше срещите, нареждаше де да нощува, те и
го пазеха, където и да се намираше в града. Людете от окръжния комитет знаеха за неговото присъствие, той самият бе им съобщил още с пристигането си, но с тях се събра едва през последната нощ на своето пребиваване в О.
Казал бе да повикат на срещата и неколцина от по-първите люде между тия, които не бяха членове на окръжния комитет, та се напълни цяла стая пак в една от къщурките в махалата откъм градските бахчи. Не дойде само Симеон Венчев. А Груев тъкмо с него започна:
— Казахте ли на Венчев? Къде е той?
Богдан Бобев отговори намръщен, че е съобщено на Венчев за срещата. Тогава Груев се обърна към Стефана Кибаров, който седеше край стената срещу него с широкополата си шапка на глава, макар някои тук да бяха свалили фесовете си, което все още не беше приет вече обичай. Свали своя фес и Груев, загледан в Кибарова с присмехулно присвити очи и като да искаше да накара и него да свали шапката си:
— Не върви некак да говори човек за комитски работи с фес на главата, а, Кибаров?
Кибаров нищо не отговори, не свали и шапката си. Груев продължи все така загледан в него, но вече със студено блеснали очи:
— От въстанието народът излезе със силен дух, нашата беда започна след въстанието. Нахвърлиха се върху нас гърци, сърби и вече не с проповеди и сладки приказки, но с оръжие. Това не е най-страшното. Ще се браним. Сега вече на три страни. Пак ще кажа: това не е най-страшното. Най-страшното иде от самите нас, червей влезе в самите нас и ни разяжда. — Колкото беше тихо в стаята, когато заговори вождът, още по-тихо стана сега и почти всички в стаята насочиха погледи към Кибаров, който седеше неподвижен на стола си, с отпуснати клепки и сякаш вдаден в собствените си мисли. Но той чуваше всяка дума на Груев: — Ти, Кибаров, образувал си своя група тук, в О. Правиш опити за такива групи и по другите градове наоколо. Симеон Венчев от своя страна също има група. Вие двамата сте един срещу друг. И групите ви също. Твоите хора се дебнат с неговите. На два пъти и са се били. Оръжие са вадили. Ето го най-лошото. Ето го червея, който ни разяжда. Това не е само срамно и позорно за хора от една и съща организация,
това е най-тежко престъпление спрямо Организацията, спрямо нашата Организация.
Груев млъкна, колкото да си поеме дъх, но заговори Кибаров и все тъй, без да се помръдне, без дори да подигне очи, с тих, равен глас:
— Аз не правя група в редовете на Организацията. Групата, за която говориш, моята група, не е някаква фракция в Организацията. Наистина повече от хората на тая група са членове на Организацията, но те са нейни членове лоялни, най-искрени и най-честни. — Едва сега подигна той лице, с очи отворени право срещу Груев, повиши се и гласът му: — Групата, за която става дума, е организирана като социалистическа, работническа група. Някои от хората на тая група са и членове на Българската работническа социалдемократическа партия — тесни социалисти.
— Така — кимна едва Груев, но Кибаров подигна ръка:
— Моля. Не съм се доизказал. Ние вървим заедно, рамо до рамо, борим се солидарно с всички други честни членове на Организацията, но те спират до целите на Вътрешната организация, а ние продължаваме. Нашите цели, тоест целите на социализма, са много по-високи, те обхващат целия живот. Вътрешната организация е организация за национално освобождение на македонския народ, а социализмът е път към освобождение на цялото човечество, на всички потиснати и експлоатирани по света, на цялата работническа класа. Целите на Организацията са частични и непълни, но те влизат в общите цели на социализма. И затова сме ние с вас, затова и аз, като социалист, съм член на Вътрешната организация. Но
