ние, като социалисти, искаме и настояваме…
— Не забравяй, Кибаров — пак присви очи Груев, — не забравяй, че и аз съм бил социалист.
— Знам. Известно ми е. Но тия, които некога са били социалисти, а сега не са, по-добре да не споменават за това. Ние, социалистите, искаме от всички членове на Вътрешната организация да се изпълнява уставът на тая организация в неговата буква и в неговия дух, да се стои твърдо и непоколебимо върху нейните принципни основи. Само така ще бъдем заедно и ще съдействуваме за осъществяване на общата цел. Ние не позволяваме никому да ни обвинява във фракционерство и непоследователност, защото ние именно никога и ни най-малко не сме се отклонявали от установените начала на македонското революционно дело.
— И стигате до крайности — подхвърли Груев.
— Крайности ли? Вие, господин Груев, поискахте към края на въстанието помощ от княжество България, поискахте да се намеси то с войската си.
— Поискахме. Това беше логично, беше естествено. Ние сме българи, въстанието беше българско.
— Виждате ли? И не се сърдете сега, че Сърбия и Гърция също искат да се притекат на… „помощ“ на Македония, та и с войската си да тръгнат са готови за нейното… „освобождение“. Вие подкопахте сами едни от най-важните устои на Организацията, нейната най-здрава опора, нейната независимост и сами вкарахте вълка в кошарата. За нас, социалистите, това, което е буржоазна Гърция, буржоазна Сърбия, това досущ е и буржоазна България. Така е и според устава на Вътрешната организация, затова тя е и наречена Вътрешна.
— Един устав, един закон никога не може да покрие всичко, да предвиди всичко. Остава и това, към което води здравият човешки разум, към което води чистото сърце и чистата съвест. Като българи, ние се обърнахме за помощ към България в един най-тежък час, когато въстанала Македония гореше в огън от всички страни, когато бе удавена в кръв. Като българи, ние не можем да слагаме на една дъска България със Сърбия и Гърция.
— Това е и вашата грешка. С това вие погазихте устава, с това вие се опитахте да дадете под наем на Фердинанда и неговите генерали независимостта на македонската революция.
— Не! — прозвуча рязко звънкият, плътен глас на Груев. — Ние се обърнахме за братска помощ към братска България. Ние имахме нужда от помощ и откъде другаде можехме да я търсим и да я очакваме? Тоя народ гинеше.
— Но буржоазно-капиталистическа България не ви омогна. По същото време Фердинанд търсеше приятелтвото на султана. Помагаше ви народът в България и отделни хора дойдоха тук да мрат заедно с вас. Но вие
приехте и очаквахте помощта на българското правителство и преди да започне това злополучно въстание. Някакъв си министър казал, че България ще се намеси с войската си, ако тук вие ангажирате поне петдесет хиляди турски аскер. Това беше и ваша опора, за да се хвърлите в тая авантюра, за да предадете на огън и меч македонския народ.
— И това ли знаеш?
— И това знам. Наивници! За да не кажа и по-силна дума. Такива са работите ви и сега. Ти не се ли остави сърбоманите да се гаврят с тебе, а можеха и главата ти
да вземат!
— Аз отидох при тех като при хора. Надевах се да
ги върна на правия път.
— Така. Въстание с коси и секири. И с… тетовски мартинки. За автономна Македония се борим, а очите ни все в България. Казано е, решено е: Македония на македонците, без разлика на вера и народност. А вие — все там: българи сме. Тук е вашата неустановеност, тук са вашите колебания и политическо късогледство, тук е и вашето отстъпничество от основните начала на Вътрешната организация. Оттук започват и всичките ви опущения, всичките ви грешки.
— Ти си прав — рече Груев след късо мълчание и тия негови думи предизвикаха раздвижване и смут сред присъствуващите. Той продължи: — Прав си, но само донекъде. Ние не можем да преодолеем българското си чувство. Разумът говори едно, а сърцето — друго. И аз често си мисля: дали грешката не е в… самия устав на Организацията, дето ти толкова често го споменаваш и в очите ми го навираш. Чакай, чакай! Ние издигнахме автономията. Македонци и одринци, без разлика на вера и народност. А какво стана с другите народности в Македония и Одринско? Да оставим настрана сърбите. Те са нов чешит в Македония. Да оставим и турците, макар след нас те да са най-многобройни. Какво стана с гърците? Защо македонските и одринските гърци не ни разбраха, не приеха автономията? И дали некога ще я приемат? Само по некой от власите, но те са много по-малко. Сега нас ни бият кралство Гърция и кралство Сърбия. С тех са всички тукашни гърци и сърбоманите също. С тех са, не са с нас. И с турците също, но не с нас. Те са против нас, против нашата автономия. Ръководители на целата техна деятелност са техните консули и
както казах, Гърция и Сърбия. Техните правителства. Гърците казват: „Тук е била Гърция и пак Гърция ще бъде.“ Сърбите казват: „Сърбия ще дойде да ви освободи.“ Понекога такава мисъл ме гложди: дали в края на краищата това не е по-правилно и за нас. За нас повече, нежели за тех. Ние тук сме повече от всички други народности. И дали не е по-справедливо, по-законно, по-естествено да кажем и ние, българите: тук и преди, в историята, е било българско; тук ние сме най-много и тук ще бъде България. После и ние като гърците и сърбите ще оставим сичко в ръцете на българското правителство. И борбата ни ще бъде по-лесна — зад гърба ни ще бъде българската държава и българската войска.
Неочаквано се обади Гьоре Коцев, от ъгъла, в който бе седнал, през дима на вечната си цигара, задъхан от вълнение и с някаква отчаяна решителност по лицето му, в гласа му:
— И така ще бъде по-умно! Груев дигна към него ръка:
— Гьоре! Не бързай! — И пак се обърна към Кибаров: — Не! Аз казвам: нашият въпрос е разрешен най- добре в устава на Организацията. Но искам да кажа също къде се крие причината за нашите… колебания. Никой не ни разбра, никой не ни помогна, никой не дойде при нас, за да вървим заедно. Какво би било, ако и гърците, тукашните гърци, беха тръгнали с нас към автономията! Да, уставът. Ние требва строго да се придържаме към устава на Организацията, пред каквито и пречки да ни изправя неговото изпълнение. Аз съм твърдо убеден в това. Но, Кибаров, искам да ти кажа и следното: уставите хора ги правят и също живи хора ги изпълняват.
Кибаров стисна устни, поклати глава:
— Все същото. Така е, но… Винаги у вас има некакво „но“. А ние, социалистите, ето що: ние във всеко явление търсим неговата закономерност. И наш закон е законът на разума. За нас нема колебания, нема загадки. Нам всичко ни е ясно. Ние знаем накъде вървим и никога не се отклоняваме от избрания път. Ние държим ключа на всички, така наречени, тайни. Ние търсим във гсеко нещо неговата причинна връзка и я намираме. Това значи, господин Груев, да имаш мироглед, здрав мироглед. Да имаш здрави убеждения и взглядове. Да имаш път в живота.
Груев огледа всички наоколо, кимна:
— Поучихме се. Като в църква.
— Дано да сте се поучили.
— Не се сърди, Кибаров. Но… всичко това е… социализъм. Некои неща и мене ми са отдавна известни. Говори се за тия работи много и на конгреса в Рилския манастир. Човек обаче не винаги прави което знае. Не винаги излиза това, което иска да направи. Друго искам да ти кажа аз: ние тук сме се събрали по работи на Организацията. Ще се върна към това, с което започнах. Да се освободим преди всичко от червея, който ни разяжда. Нашето разногласие, нашето разномислие. Ти своя група, Венчев своя група и всеки от нас може да има своя група. Това значи: всички против всички. За това да помислим, за това да поговорим.
— Всъщност това говоря и аз досега, не друго.
— Говориш. Но искаш другите да те слушат, искаш всичко по твоему да бъде.
— Ние имаме една обща основа.
— Имаме и требва да имаме. Основата е обща, но хората са различни. Имаме Кибаров — човек честен и разумен, — но имаме и Венчев, който… но за него — после. Да намерим начин, за да се съберем и да застанем всички заедно. Да дадем общ отпор на сърби и гърци, щом се дигат вече с оръжие срещу нас. Те сега за нас са по-опасни и от турците. С оръжие срещу нас, с оръжие и ние срещу тех. Ние сме много по- силни. По-силните сме ние, но ако сме всички заедно. Ето за това да поговорим, да помислим, да
