му и накрая му
казали:
— Петре, войводо… Майка ти… самичка в О., пели нема никого освен тебе, много се мъчи горката, голема сиромашия и… Дай да й занесем некой грош, да
и поолекне. За един залък хлеб работи на стари години.
— Какви пари от комита? Прегърнете мама, мисля я всеки час, но пари немам да й изпратя. Ех, мъчи се цел народ.
— Имаш в чантата, Петре, комитетски пари. Кому ще се зловиди, дай барем една лира да й занесем, брашънце да си купи.
— Те са народни пари, не са мои.
— Народна майка е майка ти, Караджа.
— Не! Ако дам на нея, ще требва да дам и на много други като нея, а народните пари са за други нужди.
Колкото се говореше за юначеството му, повече се говореше и за тая случка. Него бяха избрали за свой закрилник мариовските селяци, при все че имаше и други войводи в окръга и по-близу до Мариово.
Груев подаде писмото на Кибаров.
— Виж.
Кибаров го погледна, но не го взе.
— Нели чухме войводата.
— Какво ще кажеш?
— Какво има да казвам? Андартите требва да бъдат прогонени с… с техните средства. С оръжие. Само… това да се знае: андартите, които идват от Гърция, върховистите, които идват от България, въоръжените чети, които праща тук Сърбия, те всички са врагове на македонското революционно дело и нашите отношения към тех требва да бъдат еднакви. Да, така е.
Никой нищо не отговори. Да, върховистите, андартите, сърбите… Идваха отвън, спъваха освободителното дело, злодействуваха. Трябваше да бъдат посрещани с оръжие, прогонвани от територията на Македония, унищожавани. Ала все пак за тия люде тук, поне за повечето от тях, имаше разлика между българските върховисти, които в голямата си част бяха македонски българи, имаше разлика между тях и гръцките андарти, между тях и сръбските въоръжени чети. Никой не се реши да признае открито греха си за тая разлика. Премълча и Груев, но той вече поради пресита от спорове, от развреждане на рани.
— Ще отидеш в Мариово — обърна се вождът към Караджата.
— Ще отида — отговори войводата. — Ще отида с двайсет и пет души. Толкова са и андартите.
Късият му отговор привлече възхитени погледи, а Гьоре Коцев пак запали нова цигара от старата, но с несвойствено за него нетърпение. Браво, Караджа!
Груев се замисли, умълчаха се и другите — чакаха да чуят какво ще каже по-нататък. Загледан пред себе си, със сянка на досада по лицето му, той рече:
— За Симеон Венчев… Не дойде на тая среща. Има защо. Знаят се всичките негови работи. Ще го отстраним от Организацията. Засега това му стига. На такива не им е мястото в Организацията. Аз не виждам да е извършил съзнателно предателство. Извършил е непростимо своеволие. Вън от Организацията! — махна едва с ръка Даме Груев.
Кибаров побутна шапката си наназад, като че ли чак сега се сети за нея:
— Добре. Вън. За такова своеволие и за всекакво своеволие. Само това ще кажа от моя страна, че ако беше не кой от по-простите работници на организацията, би получил поне още двайсет и пет тояги.
Някой тихо се засмя. Вождът втренчи очи в Кибаров.
— Да. Но той е секретар на окръжния комитет. Падат му се и петдесет тояги, обаче как мислиш ти, как ще се приеме това от нашите първо и после от гърците? Ще мине за сметка на Организацията, за сметка на нейния авторитет. Ето вижте ги! А ти не бой се, той нема да миряса и може да получи всичко наеднаж. — Без да дочака отговор, Груев се обърна към Бобев: — Да се погрижите за хората на Венчев. Тия около него. Да се върнат по групите си, при десетниците си. Той може съвсем да ги отдели, да ги превърне в своя… партия. Още това не ни стигаше. Приберете тия хора, Бобев. И Венчев ще миряса може би, като остане сам.
Бобев мълчаливо кимна.
— Какво имаме още? — попита Груев. Богдан Бобев се изкашля, преди да отговори:
— Владиката… нашият. Получил некакви вещи от България. Помощи за най-пострадал и села. Иска самият той да ги раздаде, но иска и наш човек да го придружава.
— Бои се да не го срещнат комити — подхвърли
някой.
Бобев се намръщи и продължи:
— Той не е от страхливите. Ето, решил е да върви. Нека върви с него Борис… Борис Глаушев.
Вождът се обърна към Бориса, усмихна се:
— Добре. Много добре. Дедо владика и… Милостивият. Тъкмо хора за такава работа.
Борис Глаушев силно се изчерви.
XXXVI
Тоя ден Борис Глаушев се върна в квартирата си веднага следобед. Това преди се случваше по-рядко — той се хранеше вън, имаше занятия през целия ден в училището, ала откакто се върна от Преспа, при всеки свободен час гледаше да изтича до жилището си. За да погледа в прозорците на Ангелика и дано да се покаже тя там. Това беше една негова надежда в трепетно напрежение, с предвкусена радост и после с тъга, че не беше я видял, със страх, че тя може би се е разболяла повече — тъга и страх, в които чувствуваше силата на своята обич. Ангелика нито подозираше, че сега той така често се връщаше по необичайно време, а и не можеше да стои весден на прозореца. Борис знаеше това — внезапните му връщания бяха от любовно нетърпение, от любовна жажда.
Още щом влезе в стаята си тоя път, Глаушев съгледа на масата един бял плик. Взе го, обърна го в ръката си — залепен, без марка, без адрес. Отвори го бързо, разгъна три изписани листа. Писмото беше на френски, написано с едър, тънък, красив почерк. Взе го в двете си ръце, сякаш се боеше да не му го грабне някой, и без да откъсва поглед от него, седна до масата, като да не можеше да стои прав, зачете:
„Как да намеря думата, с която да се обърна към тебе? С името ти — не искам, не бива. Името ти, моята най-скъпа, най-сладка дума, която е непрестанно в ума ми, която споменавам и в съня си. И в тоя момент също, но не бива да я пиша тук, за съжаление. Остават други две думи, които бих желала да повторя тук безброй пъти, които насищат сърцето ми с всички радости, с блаженство, с благодарност към бога, който ми даде всички тия щастливи дни и часове, откакто те срещнах,
откакто те видях, за пръв път. Ето тия две думи: Мили мой, мили мой…
Аз съм вече здрава. Докторът каза да ставам по малко, да ходя из стаята, но той е прекалено предпазлив, та иска да лежа повече още два-три дни. Омръзна ми леглото, но ще го послушам и тоя път, щом така трябва, макар че се чувствувам здрава. И когато ще мога отново да слизам долу, да излизам на улицата, най-напред ще отида у леля Фотина, за да бъда по-близу, съвсем близу до тебе, и може би там ще те срещна. Това сега е най-голямото мое желание. След толкова време, след тая моя болест, да постоим двамата на чардака или долу, да те послушам как ми говориш, застанал срещу мене. О, как си мечтая за тоя близък час, но и толкова далечен, понеже моето нетърпение е много голямо. За мене няма по-голямо щастие от това да стоя близу до тебе, да те гледам и да чувам всяка твоя дума. Да ми говориш, да ми разкажеш как прекара при своята майка, пораснало ли е детенцето ти и за всичко хубаво, което ти се е случило там, в родния край, аз ще те слушам и не мога да ти кажа нищо повече, освен че те обичам.
И все пак има какво друго да ти кажа и ще го направя тук, в писмото си, за да мога тебе да слушам повече, когато се срещнем. Станаха някои неща, които ти трябва да знаеш. Мисля аз тия дни много и за други неща, които също трябва да знаеш. Досега, допреди няколко дни, и самата аз не ги забелязвах, не мислех за тях. Мислех само за тебе и това ми стигаше. Ала виждам сега, че и тия неща влизат в мислите ми
