стария каменен мост. След предната стража потегли и цялата войска, която вървя два дни, пазейки строго най-добър ред. Василевсът бе наредил да се събере и да мине оттук цялата му войска, за да покаже своята мощ. Доста време след като мина стражата, на пътя излезе челният отряд — две тагми лека конница с дълги мечове, с примки на седлата, конете бяха бели или светлосиви, войниците, също и всички челници в строя бяха с бели беневреци, с посребрени брони, с високо извити и също посребрени шлемове с дълги бели гриви. Бели, украсени със сребро, бяха и знамената на тия две тагми, с кръстове и изображения на светци, техни покровители. Минаха те като бял облак. И пак доста време след белия челен отред по пътя се зададоха тагмите на тежката конница, всяка една със свой цвят на облеклото и на знамената, които носеше. Мина тагма с черни коне, с червени беневреци и гриви на шлемовете, мина тагма с дорести коне, с тъмножълти беневреци и гриви, мина тагма със сиви коне, със сини беневреци и гриви, после и една зелена тагма, с шарени коне. Тежките конници носеха дълги копия, дигнати нагоре, мечове и малки кръгли щитове, надянати на лявата ръка, и каквито бяха по цвят беневреците на войниците, такива бяха щитовете им, също и знамената им. Излъсканото желязо на техните наколенници, брони и раменници блестеше остро на яркото юлско слънце. Те се движеха по-бавно, изтежко и покритата с прах каменна настилка на пътя тътнеше под копитата на хилядите коне, а през тоя плътен тътнеж се чуваха резки звуци на тръби, меко думкане на тимпани — начело на всяка тагма вървяха малка дружина свирци с дълги тръби и кръгли тимпани; те също бяха облечени като другите войници от тагмата, без копия и щитове, но с мечове, понеже трябваше да влизат в бой, както и цялата тагма, за да насърчават войниците с тръбите и тимпаните си.
Скоро след тежката конница по широкия път потече и пехотата, мерия след мерия. Тук облеклото на войниците не беше така различно по цвят, шлемовете бяха с по-ниско извити ръбове и без гриви или някои само с къси, остригани като четки гриви, колкото за някаква разлика. Пехотата изглеждаше тъмна или тъмносива, но по всеки войник просветваше желязото на доспехите му, на обкования му щит, та цялата войска, човек до човек, изглеждаше като излята от желязо. И още по-ясно се забелязваше матовият блясък на желязото по тия хиляди войници покрай искрящите блясъци на златото и среброто по шлемовете, по ризниците и по мечовете на челниците, по високо дигнатите знамена, пак с кръстове и светци. Тагма след тагма се различаваше по оръжието — дали бяха стрелци с лькове и стрелници, дали бяха мечоносци с големи, едва ли не цял човешки ръст щитове, дали бяха копиеносци с дълги тежки копия, които носеха високо изправени на рамената си, та цялата им тагма приличаше на гигантски таралеж, дали бяха хвърлячи на къси копия, които носеха по цели снопчета копия на гърба си, съшо къси до колената мечове и по-малки щитове, дали биха прашници, също с мечове, и все така различни една от друга тагми може би над петдесет. След пехотата минаха нови тагми пак тежка конница, а след нея се потътриха, теглени от волове, бойни уреди, метателни и стенобитни — високи обсадни кули, балисти, „овни“, обковани с желязо коруби на „костенурки“ за по-малко и за повече войници, копиемети и стреломети, обсадни стълби, натоварени на коли, и всички се поклащаха като уродливи чудовища, излезли от дъното на морето. Тежки и тромави, тропотеха и скърцаха пронизително на ниските си колела с дебели железни шини. Край всеки един от тия уреди вървяха войниците с леки шлемове и ризници, с къси мечове, сякаш колкото да се знае, че и те бяха войници на василевса, а със запретнати до лактите ръкави в горещия летен ден, като че ли и по това да се познае службата им край бойните оръдия. След дългата редица на уредите мина още една тагма лека конница — пазач на тия страшни чудовища от дебели греди и железа, от ремъци и въжета като жили по тях. Повлечени от по едно или по няколко рала силни волове, бойните уреди изглеждаха безпомощни с голямата си сила тук по пътя и легнали на ниските си колела, като да пълзяха по корем.
Като мина цялата ромейска войска и продължи нататък в полето, след нея там се повлече и обозът й — безброй коли с чергила и без чергила, с по четири и с по две колела, коне и едри мъски, всичко натоварено и претоварено с оръжия и храни, с шатрите и всякакви други вещи, нужни за бой или за стануване, с големите и тежки ковчези, в които и василевсът, и велможите му, и всички по-големи и по-малки челници заключваха своите вещи, също и плячката си. А щом отмина и безкрайният обоз, потекоха след него, сред облаци прах, стада от коне и всякакъв друг добитък, който цвилеше и блееше, мучеше и рикаше, риташе със задни нозе, спираше внезапно да разгърне и преплете рогове, докато изплющи по извитите гърбове дългият бич на някого от многобройните пазачи.
През тия дни, докато се извървяваше многобройната ромейска войска, по оцелелите стени на града и долу край прашния път се трупаха много скопяни, които зяпаха по войниците и сякаш все едни и същи от сутрин до мрак; гледаха те, слисани от толкова много въоръжени люде, в желязо, сребро и злато, от толкова силни, охранени коне, от толкова бойни уреди, от толкова тежки товари и хилядни стада, които люде на васнлевса бяха събирали и трупали по завладяната българска земя. Гледаха любопитните и се дивяха на тая голяма сила със страх в сърцата. Когато се показа на пътя двадесетата тагма на пехотата, двадесет и първата се спря и я почака да отмине. В същото време през разтворената източна врата на Скопйе се зададе една дружина от пехотата на василевса, която беше и лична негова стража. Веднага след нея от портата излезе и сам василевсът, тоя път на дорест кон, който имаше бяло петно на челото, малки щръкнали уши и дълга до земята черна опашка. И в първите мигове като че ли конят привличаше повече погледите на людете, какъвто беше красив и горд, с извита шия и мършава малка глава, с лека походка, но в следващия миг човек дигаше поглед към конника. Василий седеше и сега здраво, удобно разположен на седлото, с изпънати гърди и някак по младежки изправена глава, лявата му ръка държеше юздата леко, но със силни пръсти. Гъстата му брада беше цяла посивяла и личеше още по-ясно на мургавото му лице със същите дебели черни вежди и големи, строги очи. Облечен беше и сега просто — целият в желязо, с железен шлем на едрата си глава и само там, по шлема му, проблясваха някакви знаци от злато, също и по дръжката на меча му. Но и някаква невидима сила идеше от него, може би от лекотата, с която изпънатото му, набито и яко тяло носеше тежките железни доспехи, или от строгия израз на лицето му, или от простотата на цялата му външност, или пък само от името му. Когато излезе той ог широко разтворената врата и подкара коня си по пътя, спрялата се там пехотна тагма нададе многогласен вик:
— Да живее великият василевс!
Той едва подигна ръка за поздрав и продължи по широкия прашен път, следван от знаменосеца си, от четирима тръбачи и веднага след тях — от втора една дружина на личната негова пехота. Василевсът влезе във войската си, спрялата се там пехотна дружина продължи след царските дружини, продължи пьтя си и цялата войска със знамената, с тръбите и тимпаните си, със страшните бойни уреди, и нататък в полето с безкрайния обоз, с неизброимите стада след него.
През първите няколко дни, след като се оттегли ромейската войска, градът беше като празен дом с разтворени врати и прозорци. Людете изглеждаха някак много малко по улиците му и говореха по-малко, по-тихо, затихнал бе и всекидневният шум по работилниците и продавачниците. Това продължи много дни. Скопяни все поглеждаха към градските порти, чакаха да се върне българската войска, но тя премина реката по следите на Василия и не се отби в града. Преди имаше много войници, после бяха дошли ромеите, а сега изоставеният град беше наистина като празен. И като че ли някаква вина тежеше върху него. Чуждият цар си бе отишъл, но защо не идваше българският цар в своя град? Скопяни говореха по-тихо, по-тихо стъпваха по улиците, нямаше песни и провиквания. Градските порти стояха отворени от сутрин до мрак, но царят не идваше, не идваше и войската му. Тогава и някакъв страх проникна в града.
Скопският кастрофилакс Роман не смееше да се яви пред царя, на когото бе изменил, и побягна с ромеите, с новия си господар. Кметът на Скопйе Лазар Къп беше по-дързък; той не побягна с ромеите, а се залъгваше с някакви свои дръзки мисли и надежди. Така се залъгваха и всички скопски боляри, които се бяха преклонили пред чуждия цар, лъжеше ги умът им и късата човешка памет, склонността у човека да омаловажава греховете си и да издига заслугите си. Те се оправдаваха и дори се хвалеха, че са спечелили благоволението на победителя за превзетия град и са спасили града от грабежи и насилия. А скопският митрополит, от голяма хитрост или от голямо простодушие, още на другия ден след изтеглянето на ромеите спомена в молитвите си не Василия, а царя български и така продължи всяка служба в митрополитската църква на Скопйе. Простият скопски народ помнеше по-добре какво бе вършил и говорил кастрофилаксът, за кого се бе молил владиката, как се бяха кланяли мнозина от скопските боляри пред чуждия цар; простият народ чувствуваше повече вината на престъпилите, също и своята вина за покорството и търпението, което бе показал спрямо чуждите, срамуваше се и се страхуваше от наказание. И над целия град тежеше някаква вина. Но българският цар не бързаше да дойде и сякаш нямаше да се върне вече никога в града, който бе напуснал.
