трябваше да правят тук. Когато се събраха до петдесетина души, изеднаж се нахвърлиха върху посрещачите си и за късо време ги избиха, както те малко преди това избиха безмилостно другарите си. Телата на убитите българи останаха по земята — ромеите нямаха време да се занимават повече с тях, нито им беше нужно да крият следите си. И прииждаха все повече техни войници, струпваха се на брега.
Всичко това стана много бързо и в тъмнината мина замина още по-бързо. През цялото време в един храсталак наблизу се криеха други трима българи и следяха това, що ставаше на брега, но повече с ушите си, отколкото с очи в тъмнината. Тъкмо те бяхя довели дружината българи, които избиха българската стража на брега на реката; тая предателска дружина изби преди това и всички други български стражи, които пазеха българския стан чак дотук, което не беше трудно — стражите ги допущаха близу до себе си, като свои, а те ги избиваха и скриваха по гъсталаците наблизу мъртвите им тела. Избиването и на предателската дружина също бе решено отнапред, за да се заличат всички следи на предателството. Тъкмо за това следяха тримата скрити българи. И когато ромейската войска стъпи здраво на десния бряг на Вардар, те и тримата се измъкнаха от скривалището си и тихо, дебнешком се отправиха към заспалия български стан. Час по час те се спираха и се ослушваха — следяха и сега дали предателското им дело продължаваше успешно.
Всичко бе скроено и се изпълни, както бе скроено. Когато тримата предатели приближиха българския стан и съгледаха светлините на загасващите огньове, мълчаливо се пръснаха на три страни и всеки неусетно се добра до шатъра си. И тримата бяха големи заповедници, та всеки имаше свой шатър за нощна почивка. Последен от тях се спря пред шатъра си княз Ашот Таронит, зетят на царя; той беше най-хитрият от тримата: дълго обикаля и се кри низ стана, преди да стигне до своя шатър. Догаряше и там огън — пред входа на княжеския шатър. Стоеше там и нощен страж, който мълком поздрави с копието си царския зет. Минавайки край него, княз Ашот Таронит каза:
— Утре ще поспя до по-късно. Да не ме будят.
Ала и с тия свои думи той искаше да заличи всяка следа от злодеянието си, да отстрани от себе си всяко подозрение.
Внезапното нападение на ромеите завари Самуила не както при Сперхей — в леглото и дълбоко заспал, а буден и облечен, с меч, окачен на широкия колан. Той бе поспал някое време, но скоро след полунощ изеднаж се събуди от все същата тревога, която непрестанно дълбаеше сърцето му. Тя беше и голям страх, и надежда — царят се боеше от голямата сила на ромеите, но и се надяваше да я победи, ако и бог помогне. Не можеше Василий Втори да премине на отсамния бряг на Вардар с всичката своя сила, та дори и да чака досред лято, когато ще намалеят водите на реката. Денонощният шум на дълбоките води звучеше в ушите на царя като сладка, насърчителна песен, пълна с хубави надежди. А понякога…
Понякога, дори и в най-дълбокия му сън, шумът на реката се променяше. Той чуваше как се врязваха във водата многобройни весла, как се плъзгаха по нея чунове и салове близу един до друг, как пляскаха с ръце и ритаха с нозе по водата хиляди плувци, дигаха пяна и високи пръски — ромеите преминаваха Вардар. Така и тая нощ, а бе легнал капнал от умора и бе потънал в мъртвешки сън.
Той скочи в леглото и се ослуша. Най-напред чу дълбоките, тежки удари на сърцето си, които кънтяха през цялото му тяло. И после шума на реката, някак позатихнал в нощната тишина, еднозвучен, приятен за ухото. После и самата нощна тишина, която става още по-дълбока с тоя шум и сякаш се простира, лежи мека и тойла над цялата земя. Все пак ударите на сърцето поспират, позатихват, но не спират. И не тежи вече сън на възпалените клепки. Стига за тая нощ, стига. Бдението облекчава повече сърцето, което е обременено с такава голяма грижа, повече от съня, изпълнен с тревога и страх.
Царят отпусна нозе на земята и стана. В преддверието на шатъра спеше Радой, но нито помисли да го събужда. Нека спи, нека почива; нека спят всички спокойно, щом царят е вече буден. При светлината на единичния нощен светилник той се обу, надяна леката си плетена броня, окачи на колана бойния си меч. Оттатък се чу продраната кашлица на Радой; той бе чул в съня си тихия шум, тихия звън на телената ризница. Влезе мълчаливо и сякаш решен да не продума, но пак не се сдържа:
— Аз ве-вече не съм ти нужен… не ти трябвам…
И веднага грабна една наметка на царя, сетне лекия му кожен шлем — той знаеше, царят ще излезе да ходи вън в нощта; това беше всяка нощ, откакто бяха тук — да скита царят вън, край реката и по целия стан.
— Ти стой си тук — рече царят както всяка нощ.
— Аз да не съм умрял за сън! — отговори и слугата както всяка нощ.
Самуил жалеше старите му кости, но и се радваше, че верният му другар не го оставяше сам в тъмнината. Излезе царят, излезе след него и слугата му. Стражът пред царския шатър цял се изпъна и бодро тупна с дръжката на копието си по земята. На два сажена пред входа на шатъра светлееше купище жар. Застаналият наблизу войник с разкрачени нозе беше цял озарен от аленото сияние на огъня, застрашително просветваха железата по него, острието на копието му, също и очите му, втренчени в лицето на царя изпод нахлупения железен шлем. Самуил спря върху него радостен поглед:
— Втора смяна ли си?
— Втора, царство ти.
Самуил мина през бледото сияние на огъня и навлезе в тъмнината.
— Втора… мърмореше след него Радой. — А ние с тебе… коя сссмяна сме…
Тук и там низ стана светлееха и други загасващи огньове; тук и там се виждаха черните сенки на нощните стражи. Тихо беше наоколо, спокойно, при толкова заспали люде по шатрите и навесите. Царят дигна очи към озареното от безброй звезди нощно небе, което в тъмнината цяло се разкриваше високо горе. Той умееше да чете по него и позна, че беше още дълбока нощ. Пътниците звезди бяха още далеко по своите нощни пътища, сънно примигваха и всички други техни сестри, всяка на своето място по небесните дълбини.
Някакъв едвам доловим шум изеднаж откъсна погледа му от спокойното среднощно небе. Не, това не беше реката… Рязко и все по-ясно се отделяше тоя шум от глухия еднозвучен говор на водите. И откъде идеше тоя странен шум, така внезапно проникнал в тишината?… Самуил бързо се запъти към долния край на стана — стори му се, че шумът идеше оттам. Бързаше след него и Радой…
Колкото беше тихо по целия български стан, неочакваният шум все повече се засилваше и сякаш бързаше, бързаше насам. Но това беше вече непредпазлива врява и тропот на много люде, които се приближаваха. И един внезапен, продран вик заглуши всички други шумове и гласове в нощта:
— Ромен! Ставайте, ставайте!…
Задумка тъпан, бързо-бързо, като че ли закънтя цялата земя. А после се надигнаха гръмки викове, чужди, враждебни, диви, тържествуващи. После болезнени стенания, писъци. Дигнаха се тук-там по земята цели облаци искри, засвятка се. И царят, и слугата му до него видяха дълги, гъсти редици чужди войници, тъмни в нощния мрак и още по-страшни с бързите, мътни проблясъци на железните им доспехи, на оръжията, които размахваха. Те събаряха шатрите и навесите, ритаха недогорелите главни, негли да им е по-светло.
Царят изтегли меча си; стиснал зъби от безсилна ярост, занемял. Излезе пред него слугата му и го обхвана с две ръце, сякаш да го запази с тялото си от чуждата войска, и го задърпа, заблъска го отчаяно, заплака с глас, изтънял и грозен:
— Върни се… Моля те като бога… Ще те хванат…
Заблъска го в гърдите, задърпа ръцете му и царят:
— Махни се… Остави ме! Остави ме да умра…
Ромеите наближаваха като тъмна, жива стена. Но бяха наскачали вече български войници от околните шатри, изпод навесите, викаха уплашени, въртяха се, струпваха се един до друг, някои се спуснаха да бягат. Самуил блъсна слугата си с лакът, а и Радой сам се отдръпна.
— Момци! Юнаци! — размаха царят меча си. — Тук съм аз… Ето, с вас! Не бойте се! Тук, с мене всички!…
— Пазете царя! — нададе вик Радой. Царя пазете…
Около тях се насъбраха десетниа-петнайсет войника, после още толкова. Обладал гнева и отчаянието си, царят забеляза, че някои от тях бяха полуголи, без ризници, без шлемове, боси, надигнали бяха само мечовете си, копията. Той хвърли наметката от рамената си, завъртя се, втурна се между тях:
— Стойте ту… Да ги спрем! Докато се надигнат нашите… Ще ги избият в съня им. Да ги спрем! Викайте!
