силна стража и от всички страни, особено откъм горния и долния му край до речния бряг, дето пазеха дружинки от по пет човека. Други дружинки от по двама или трима войници непрекъснато сновяха и по- далеко от войнишкия стан, най-вече по течението и срещу течението на реката. В града бяха оставени две хиляди войници да пазят градската крепост, но и да застрашават Василия и от тая страна…
Предните ромейски дружини се появиха на левия бряг на Вардара към края на третата седмица след Великдена тая година. То се знае, Василий не бе чакал толкова да премине големият християнски празник, колкото да позасъхнат пътищата от тойещите се снегове и проливните пролетни дъждове. За два-три дни се събра цялата ромейска войска на левия бряг на реката и се разположи право срещу българския стан. Освен българските стражи, които бяха поставени на разни места, на десния бряг се струпаха много българи, които наблюдаваха с голямо любопитство довтасалия враг и дори се опитаха да го дразнят и предизвикват през широката река с движения отдалеко и с викове, които поглъщаше шумът на дълбоките води. Самуил забрани тия ненужни предизвикателства, които през такава преграда като Вардара можеха да показват повече страх от врага и слабост, отколкото храброст и сила. Но те скоро престанаха и сами.
Сред българската войска тръгнаха зли приказки и не се знаеше кой пръв отваряше уста, но те стигаха и до последния войник:
— Те са два и три пъти повече от нас.
— И още идват, още много ще надойдат.
— С чунове и салове ще преминат реката и всички наеднаж. Иди да ги спреш!
Тревожно беше това, което се виждаше насреща, по левия бряг. Василий изпрати един полк от две-три хиляди войници най-напред срещу големия български град на левия бряг на реката. Тоя полк се укрепи недалеко от Скопйе, малко по на северозапад от мястото по двата бряга, дето бяха разположени двете неприятелски войски. Василевсът, види се, знаеше колко български войници имаше в града и сега цялата останала ромейска войска се обърна към насрещния бряг на Вардара. Ромейските дружини се подреждаха в продължение на цяла една неделя, готвеха се да преминат реката. Довлечени бяха край левия бряг чунове и салове, а на някои по-сгодни места по самия бряг бяха наредени метателни уреди за стрели, за къси копия и камъни. Бяха ясни, слънчеви тия пролетни дни и се виждаше всяко нещо по ромейския стан, дори и движенията на всеки войник. На една височинка отвъд ромейския стан стърчеше голям шатър със знаме, издигнати бяха около него и други няколко шатри, та не беше трудно да се познае — не по великолепието му, а по големината му, че това беше шатърът на василевса. Можеше да се познае и сам василевсът, който сновеше, на кон из целия стан, следван от знаменосеца си и цяла дружина велможи в позлатени доспехи, всички на коне след него. Той се спира няколко пъти и на самия бряг на реката, сочи и замахва с ръка, гледа към отсрещния бряг, дето бяха българите. Белееха се на пролетното слънце дълги редици островърхи войнишки шатри по левия бряг, ходеха нагоре и надолу хиляди ромейски войници, в редици или пък на малки, разпилени дружинки, сякаш на приятна разходка край реката. Виждаше се и как се събираха да се хранят, по три пъти на ден, и се хранеха някак много бавно, спокойно за войници, и то пред лицето на врага. Нощно време по целия ромейски стан пламтяха безброй огньове, които загасваха едва в зори. Чуваха се оттам и песни, особено нощем, когато позатихваха сякаш и водите на реката. Във всяко нещо там се чувствуваше голяма сила — и в множеството на войската, и в блясъка на оръжията, и в трептящите пламъци на нощните огньове, и в проточените ромейски песни, които заглушаваха като че ли всички други шумове в тревожните пролетни нощи. Самуил следеше всяко движение на ромеите и се опитваше да отгатне и отгатваше накъде бе насочено то. Ромеите се готвеха да преминат реката. Българите още преди това бяха готови да ги посрещнат; царят се надяваше, че преминаването на реката ще пречупи, ще намали силите на ромеите и ще ги изравни със силите на неговата войска. Това бе мислил той през цялото време, докато очакваше тая среща с Василия. Може би поради горчивия спомен за Сперхей през последните дни започна да се прокрадва в ума му и друга мисъл: дали това, което вършеха ромеите открито и с такова усърдие, не беше само за показ и дали не готвеха някаква изненада? И Самуил нареди да се удвоят стражите, които пазеха отдалеко българския стан, най-вече тия, които следяха да не би врагът да премине другаде реката — по на север или по на юг.
Ала можеше ли Самуил да знае всичко, що вършеха ромеите през тия дни и нощи? Не можеше да знае всичко ни той, ни верните му войводи и началници, ни най-будните негови стражи. Царят спеше само по няколко часа нощем и не можеше да дебне врага през тия макар и малко часове, когато очите му и душата му почиваха в тъмнините на късния нощен сън; не можеха да видят всичко и будните негови стражи в нощната тъмнина, която скриваше бреговете на реката, поглъщаше чак и лунния блясък по водите. В дълбока нощ един ромейски войник премина Вардара с плаване от левия му бряг към десния и малко по- късно от десния към левия. Той знаеше накъде върви в тъмнината, но българските стражи не го забелязаха. Ромеецът преплава реката полугол и носеше на кръста си само една къса мечица, ала не толкова за своя защита, а за да прониже сам сърцето си, ако попадне в ръцете на български стражи. Такава беше тайната, която пренесе той от единия на другия бряг на Вардар…
Ромеите преминаха реката през втората нощ на лунното затъмнение. Премислено беше и това — нека българите прекарат спокойно първата безлунна нощ, за да се приспи вниманието им. А имаше и кой да посрещне ромейските войници на другия бряг в тая най-тъмна нощ…
Огньовете пламтяха по целия ромейски стан, както всяка нощ. През треперливия блясък на далечните пламъци се мяркаха черни сенки — чуждите войници все още не спяха. Дочуваха се песни, провиквания, думкане на тимпани, както всяка друга нощ, откакто се бяха разположили ромеите на отсрещния бряг. И вече към полунощ, в черната тъмнина отвъд светлиците на многобройните огньове, започнаха да се измъкват дружина след дружина хиляди ромейски войници. Те тръгваха от своя стан и вървяха на юг, по- далеко от брега на реката, да не може да ги забележи враже око от насрещния бряг, нито да чуе враг шума на стъпките им, на оръжието им. Те свиваха пак към брега на реката на около едно поприще по течението и където речните води се разливаха доста нашироко, та се издигаше сред тях и цял остров от бял речен пясък. Струпваше се тук ромейската войска, но преминаването на реката бе започнало още щом бе стигнала до брега първата ромейска дружина. Чуваха се сподавени гласове, плясък и клокочене на дълбока вода, която стигаше някъде и до рамената на войниците. От време на време внезапно се надигаше и страшен вик, който бързо преминаваше в задавен сТой и в миг затихваше — водата отвличаше някого. Войниците уплашено се ловяха ръка за ръка, хващаха се за мокрите дрехи, за оръжията на лругарите си, въздишаха гласно, хлипаха от студ, храчеха и пръхтяха, за да изхвърлят блудкавата вода, която пълнеше устата им, ноздрите им. Дружината, която навлезе първа в реката, се събра на пясъчния остров. От мокрото облекло на войниците се стичаше вода на цели вади и студът в хладната пролетна нощ беше нетърпим. Войниците сами се нахвърляха отново във водата — да минат по-скоро на другия бряг.
Българите знаеха за тоя разлив и за острова сред реката. И чак тук, на около едно поприще от българския стан, беше изпратена удвоена дружина от десет души войници да пазят брега. И те чуха необикновения шум по водата, преди още ромеите да стигнат до пясъчния остров, който смътно се белееше в едвам доловимия зрак на безлунната нощ. После островът и съвсем изчезна, бързо го покриха някакви черни сенки. Българите надигнаха оръжията си, събраха се всички на брега, зачуха се сподавени гласове:
— Идат! Преминават реката! Нищо не се вижда! Но чуй, чуй!…
Когато едвам видимите сенки на ромеите се показаха върху белия остров сред реката, друга една дружина българи се втурна от тъмнината и плътно обкръжи събралите се на брега български войници. Започна се яростна сеч между свои и сред надигналия се вик и шум някой проплака с отчаян, нечовешки глас:
— Чакайте бе! Свои сме… Не виждате ли…
Отговор не се чу. След малко време край брега лежаха десет трупа на български войници — втурналите се в тъмнината бяха избили другарите си до един. Сетне със зловещо усърдие нахвърляха в реката мъртвите и се струпаха вместо тях на брега да посрещнат ромеите, чиито сенки вече по-ясно се мяркаха в мътните светлинки, които потрепваха по повърхнината на бързите речни води. И започнаха чуждите войници да се измъкват от водата като видри — от тях шуртеше вода, те се тръскаха, тупаха с нозе, махаха с ръце, изцеждаха с шепи мокрите си бради и мустаки, пръхтяха като коне, но всички мълчаха, както им беше заповядано най-строго. Двайсетината българи, които ги дочакаха на брега, стояха между тях като свои, някои се хилеха макар и в тъмнината, за да им бъдат по-угодни, а други се навеждаха и протягаха ръка, за да им помагат да излизат от водата. Ромеите пък, които излязоха първи от водата, знаеха по-добре какво
