утринна молитва, после се прекръсти широко три пъти, отдръпна се на няколко стъпки с лице към позлатената икона и едва след това се обърна към слугата си:
— Дали са станали вече младите?
Слугата помълча и отговори:
— За тях аз не мисля. Да ги будят же-жените им. — Той добави разкаян, види се, за сопнатия си отговор: — Сънят на младите е по-сладък.
Сега пък царят помълча. Сетне каза, но като че ли между другото:
— И днес си станал… наопаки.
— А ти, честити царю — опита се Радой да бъде почтителен — що си се хванал сега със сирачето… Всичко за-завлече!
Слугата не спомена име, но царят разбра, че говореше за Давида, незаконородения му спи. И сега царят отговори като че ли между другото:
— Време му е вече да влезе във войската. Ще го проглася за стотник.
— Време му е… Дете е още! И какъв с слабичък… Ти всичко във войската. Остава още и же-жените да облечеш в ризници. Зарежи детето барем до лятото.
Царят сякаш продължи неговата мисъл:
— Всичко във войската… Така правя за другите, и за най-бедните люде. Още повече трябва да прави за себе си. Най-напред моите синове трябва да влязат във войската и най-близките ми люде.
— Само ти мислиш така и искаш — отговори веднага Радой, като че ли отдавна бе чакал тъкмо това да му каже. — Всичко за войската, за царството. А другите? Що мислят другите и що искат? Всеки за себе си мисли и за себе си иска. Ето, да-да речем, и твоят племенник…
— Какво моят племенник?
— От Одрин докара шест коли плячка. Без да те пита. В земята я скри.
— Забелязал съм, че е алчен.
— Охо! За-забелязал си… И само той ли? Посяга да граби и последният твой въшльо. Май само ти за царството и за царството.
— Не съм само аз. Нели всички вървят с мене!
Царят втренчи остър поглед в слугата си и чакаше отговора му. Радой нищо не отговаряше, сякаш беше премного зает с работата си. Тогава царят продължи:
— За бъдинския епископ ли искаш да ми кажеш? Или за другия мой роднина, Добромир? Аз и сам зная. Има и други, които се дърпат, и сатаната ги дърпа на разни страни, но аз ще ги стегна с железни жегли!
Слугата му го погледна бързо и някак с надежда. И пак се зае с работата си.
Когато се раздени добре, във външния двор на царския палат излязоха всички мъже от царското семейство, също и жените и мнозина от слугите. Царят и князете бяха облечени за път, с дълги зимни наметки, с мечове. В двора ги чакаха людете, които трябваше да ги придружат. Царят слезе по мраморните стъпала от предната площадка на палата, но там и се спря, види се, очакваше нещо. Зимното утро беше доста студено, от устата и ноздрите на людете излизаше бяла пара. През двора, право накъм изходната врата, се чернееше широка пътека — снегът беше изринат, но и така бе замръзнал през нощта, на купчини встрани. Паднала бе рядка мъгла, прозрачна и студена, синееше се небето високо над главите, но сънливото зимно слънце все още не беше изгряло.
Само след няколко мига, когато по уговорен знак, откъм портата насреща се зададе малка дружина люде и скоро всички видяха, че това беше Давид Мокри, незаконороденият син на царя, а след него — стражите, които пазеха малкия му дом в Преспа; встрани от него вървеше и дойката му Малина Бабчорова, която беше останала девственица и никога не беше му дала да бозае от гърдите й, но която бе го отгледала като същинска майка след ранната смърт на неговата родна майка Биляна Маркова. Людете, изглежда, бяха изненадани от появяването на Давид Мокри в царския двор и наоколо настана тишина; чуваше се само тропотът на стъпките на приближаващите се по плочената пътека през двора. Не беше изненадан само царят и очакваше своя по-малък син.
Невръстният юноша се спря на три-четири разтега пред царя и ниско се поклони, поклони се още по- дълбоко и дойката му зад него, а стражите поздравиха царя с дългите си копия. Давид Мокри беше доста нисичък за годините си, но беше много тънък — личеше това дори и под зимната му пътническа наметка. Лицето му беше тясно и бледо, даже синкаво от утринния студ, големите му тъмни очи гледаха с момчешко любопитство изпод ниско натиснатия кожен шлем. Царят го погледа няколко мига, после рече с ясен глас, който се чу по целия затихнал двор:
— Княже Давид Мокри, прогласявам те за стотник и мой протокелиот. Заеми мястото си след мене.
Самуил за пръв път наричаше своя незаконороден син княз и пред цялото си семейство.
Невръстният княз премига плахо, свенливо, та се видя колко дълги бяха черните му мигли, и едва след това се сети да се поклони още еднаж пред баща си. После той се обърна към дойката си Малина Бабчорова, пристъпи и я прегърна с дългите си ръце, протегнали се изпод наметката му, и леко, по момчешки, я целуна по едната и по другата буза, както беше пребрадена с кърпа. Прегърна го и Малина Бабчорова, целуна го но рамото и тихо промълви:
— Майката божия да те пази и златният наш свети Климент…
Откъм площадката зад царя се чу тих, сподавен смях; засмяла се бе Мирослава Ашотова, а след нея и сестра й Денница. Но царят каза и гласът му пак се чу из целия двор:
— Добре, синко. Да не забравяме тия, на които сме длъжни.
Той тръгна направо по пътеката, последва го Гаврил-Радомнр, зетьовете му Ашот Таронит и Иван- Владимир, племенникът му Иван-Владислав и най-подире Радой, който навсякъде беше негов пръв протокелиот; на площадката останаха само жените и слугите, които бяха излезли да изпратят царя. Младият княз Давид Мокри бе се отдръпнал, за да стори път на баща си и на по-старите си роднини, а когато отмина и Владислав, момчето се присъедини към малката дружина и тръгна сам между Ароновия син и Радоя, който вървеше последен. Едва що бе направил няколко стъпки, към него се извърна Владислав и тихо му подхвърли:
— Къде си тръгнал без бавачката си…
Обади се тутакси Радой и гласът му не беше много тих:
— Ти, княже, не се за-заяждан с момчето! Ти май по не можеш без бавачки, ако си вече с брада.
Иван-Владислав не се и обърна да го погледне.
Царят и людете му излязоха на брега на острова, а оттам преминаха с чунове на другия бряг, където ги чакаха конете и още една малка дружина конни войници. Когато конете на пътниците загребаха с подкованите си копита по утънкания сняг по песъчливия провлак между Голямото и Малкото езеро, иззад забулените планински върхове далеко на изток се надигна закъснялото слънце, мижаво и бледо. По тъмните, зеленикави води на двете езера, които едва не се сковаха тая нощ, се плъзна алено сияние и сякаш тойъл дъх в студения въздух.
IX
Пролетта завари Самуила в Скопйе. Той все още очакваше ромеите по десния бряг на Вардар край тоя град и им преграждаше пътя към средищните български области. За българския цар нямаше друг избор.
Още през първите пролетни дни в Скопйе се получиха вести, че византийците преминали Маторие гори откъм Бъдни, навлезли в долината на Тимок, а оттам се насочили към Ниш. Скоро след това се узна, че и тоя град е паднал в ръцете на втория Василий. От тия движения на ромеите се виждаше какви бяха и по- нататъшните им намерения — те се приближаваха към Скопйе.
В очакване на скорошно сблъскване с ромеите Самуил не направи нещо много повече от това, което бе направил. Голямата преграда пред войската му беше Вардар, който бе станал още по-пълноводен от потеклите пролетни води. Ако ромеите решат да преминат реката, българите биха ги посрещнали на отвъдния бряг с много предимства за себе си — освен дълбоките води на реката, укрепен беше и брегът с изкопи, насипи и засеки, с преградни стени, дето беше нужно, на един или два хвърлея от водата. Самият град Скопйе оставаше на другия, на левия бряг на реката, но българите се надяваха на яките му стени и само една битка между двете войски можеше да реши съдбата му. Самуил не беше забравил поражението при Сперхей и щом узна за падането на Ниш, строго повели да се пази станът на войската му денонощно със
