Самуил виждаше, че дъщеря му повтаря чужди думи за Драч, може би негови или на мъжа й, оставаше само нейното желание да се върне мъжът й при нея. Не беше, не беше време за такива желания и той рече строго:
— Има кой да се погрижи за вратите на царството, щерко моя. Но сега, когато всички мъже на царството са на крак и срещу врага, не бива моят зет княз Ашот да стои до полата на жена си. — Мирослава понечи да възрази, яо царят подитна ръка: — Не ми говори повече за това.
По спуснатите мигли на младата жена светнаха сълзи. Тя стана, стана също и царят, обхвана я през рамената и я поведе към вратата. Там, до вратата, той й каза тихо, съчувствено:
— Потърпи, нотърпи… Мъжът ти ще се върне един ден при тебе. Ами ако всяка жена дойде да ме моли за мъжа си!…
Мирослава си отиде. Царят долови, че тя повтаряше чужди думи, но не знаеше, че тъкмо Ашот Таронит бе изпратил жена си при него, за да го помоли и убеди да го върне в Драч.
Мирослава Ашотова се върна в голямата стая, където след вечерята се бе събрало цялото царско семейство освен царя. Застояла се бе тук дори и Рипсимия, която иначе винаги бързаше да се прибере в стаите си. При все че се спазваше донякъде приличие след едно толкова скорошно погребение, рядко ще спомене някой покойната царица. С други мисли се бяха събрали всички тия млади люде на едно място тая зимна вечер.
Всеки от тях стоеше на свое определено място и всеки със свое оръжие, според нрава си и силата си. По роднинство те бяха най-близки на царя, но всеки искаше да се подреди веднага след него или поне да запази мястото си, което му се падаше по кръвна близост. Младите люде винаги мислят за смъртта на старите и я очакват.
Иван-Владислав побърза да отпрати жена си Мария, дори я придружи с голямо внимание до вратата на спалнята им и пак се върна в голямата стан. Княгиня Мария беше пак бременна и Владислав не искаше да я виждат в това й положение, още повече редом с Ирина Радомирова и Мирослава Ашотова, които блестяха със своята хубост. Мария беше покорна съпруга и мъжът й лесно се освобождаваше от нея, държеше я все по-настрана, като прикриваше пред чуждите люде своите истински чувства с преголямо внимание към жена си. Щом се върна при младите си роднини, той тръгна между тях със светнали зорки очи. Отдавна не беше ги виждал така събрани, а те всички бяха преди него по късия път до царския престол, също и двамата зетьове на царя. Той, първият, синът на Арона Мокри, по-стария брат, който и по-скоро би се прогласил за цар български, да не беше го изпреварил мечът на палача и убиеца, той, първородният му син, трябваше да бъде последен между тия копелета на узурпатора, та и тоя занесем сърбин, зетският княз, и тоя хитрец Ашот, тоя ромейски арменец!…
Остро проблясваха черните очи на Владислава, но под провесените му, също тъй черни мустаки потрепваше приветлива усмивка и така ходеше той между роднините си тая вечер. Сред тях ходеше и Гаврил-Радомир, царският наследник. И като че ли тъкмо нему, на единствения син на покойната царица, беше най-весело. Той се радваше, че беше с жена си, че беше между най-близките си роднини и колкото да искаше да пази скръбно приличие, не винаги можеше да сдържа високия си глас или радостния си смях. Той дори се просълзи, когато на един или два пъти се спомена името на покойната му майка, но внезапно обзелата го скръб изчезваше, преди още да изсъхнат сълзите му. Той се навърташе повече около жена си и току посягаше да се докосне до нея, да я погали по рамото, по косата й, отворил срещу нея своите големи сини очи, влажни, влюбени. Спираше се и при сестрите си, при двамата си зетьове, опитваше се да се шегува с тях и не винаги сполучливо, говореше за лов, за оръжия, за коне и надпрепусквания. По едно време поиска вино и веднага се отказа, като му напомниха, че тая вечер и още четиридесет дни след смъртта на майка му с нищо не бива да се прекалява. После отиде и сам донесе по-голямото си момченце, да го покаже на гостите, да се похвали с него и никак не можеше да скрива бащинската си радост. Сънливото дете, грабнато по нощна дрешка от тойлото му легло, се уплаши от светлината, между толкова люде и нададе писък. Побърза Ирина и взе детето от ръцете му, предаде го на дойката, която чакаше уплашена зад вратата. Сега княз Радомир срещна очите на братовчеда си и се отправи към него.
Владислав наблюдаваше отдалеко семейната сцена и незабележимо пристисваше зъби под напора на зли мисли. Той бе забравил малкия Борис, първородния син на Радомира и Ирина, забравил бе и втория им син, който се бе родил преди няколко месеца; наследникът водеше след себе си и двама свои наследници. Владислав трябваше да премахне най-напред тях от пътя си, когато ще разчиства един ден пътя си към престола, и те бяха не един, не двама, а трима — синът и внуците на царя. Но трудно ли беше да отстраниш от пътя си две… пеленачета! Достатъчно беше да извиеш вратлетата им или само да ги пуснеш в езерото, или… Хм! И Ароновият син изкриви устни с насмешливо презрение. С тая усмивка той посрещна Радомира, братовчеда си:
— Радвам ти се, братовчеде, от сърце, като виждам колко много обичаш децата си. Аз също обичам моите, разбира се, но не мога да ги търпя около себе си или, пази боже, да седна да се занимавам с тях… Като ми врекне малкото, иде ми — тъй, с два пръста да стисна вратлето му. А? Хе-хе-хе…
Радомир обичаше шегите, обичаше да се посмее, ала сега сякаш се уплаши от шегата на братовчеда си:
— Ех, ти! Така и на шега не се говори за децата. Такива са те, че ще помислиш сам господ ги праща между нас.
— Не разбираш ти от шега, братко. А за това, дали дядо господ ни ги праща… не знам какво ще бъде, ако не спим с жените си.
Радомир кимно и весело се засмя. Владислав го гледаше с изпулени очи, като да се учудваше на смеха му, а с това искаше да го разсмее още повече. Радомир отеднаж присви златистите си вежди, гласът му прозвуча неочаквано тъжен:
— Всичко е от бога! И това, че спим с жените си. Обичаме децата… и всички сме били деца, но… но като пораснем, сечем се и се колим без милост.
— Охо! — изви Владислав високо черните си вежди. — Виж ти що говори утрешният цар на България! Каква милост за ромеите сега при Бъдин!
Радомир се сепна от думите му и бързо отговори:
— Ами и това е от бога, да мразиш враговете си и да се пазиш от тях. Василий не е дошъл с войската си от милост към нас. Но ето понякога човек се чуди: християни сме и ние, и те, вярваме в Спасителя, кръстим се…
Ароновият син гледаше братовчеда си с голямо презрение, но това не можеше да се познае по студения блясък на очите му, нито по вкамененото му бледо лице. Той помълча един дълъг миг, види се, искаше да скрие мислите си, но не можа да се сдържи, да не изобличи своя братовчед за неговото празнословие и да не му покаже силата на собствения си ум.
— Това ослабва ръката, княже — рече той. — Тия твои философии за божите работи. Нека ги оставим на бога и на поповете, а нашите човешки работи са по-прости.
— Да — съгласи се веднага Радомир, — Ние трябва да гледаме нашите си работи. Ти не се безпокой, моята ръка няма да ослабне никога. Когато се срещнем отново с Василия…
Във внезапен порив князът сви, приподигна големите си ръце, сините му очи потъмняха и заблестяха металически, изпъна се, застина цялото му лице. Владислав го гледаше със знаещ поглед, като че ли виждаше собствената си длан. В себе си той се присмиваше на тия бързи промени в думите и мислите на своя братовчед и горделивата му душа се възгордя още повече. Но като беше много по-нисък, по-мършав от него и беше принуден да го гледа отдолу нагоре, да подига главата си към него, това го караше Да се чувствува унизен и го гневеше, изпълваше сърцето му с още по-голямо презрение и омраза към русокосия великан. Изеднаж той усети нечие присъствие наблизу и бързо се обърна: на две-три стъпки от тях бе застанала Ирина Радомирова. Лицето на Ароновия син — но не и очите му — се озари от приветлива усмивка:
— Аз не знаех, че моят братовчед е такъв благочестив християнин. Разтъжил се за…
— Ти би трябвало отдавна да знаеш, светли княже — не го изслуша докрай Ирина, — че моят мъж е благочестив, милостив християнин.
Тя му припомняше, че дължеше той живота си на Радомира. Неговата приветлива усмивка изчезна, лицето му остана да се белее сякаш без израз между спуснатата от двете му страни черна, права и лъскава коса. Той мълчаливо кимна. И като че ли едва сега, в същия този миг почувствува колко много мразеше тая
