Двамата монаси се върнаха в обсадения град също така тайно, както и бяха дошли при ромейския василевс.
Лятото вървеше бързо към своя край, но бъдинчани тая година нито бяха косили, нито бяха жънали; ромеите бяха хванали и реката, и всички води около града, та обсадените не можеха да отидат и за риба. Свършваше се и водата в щерните, та се раздаваше с черпаци, колкото да не умрат людете от жажда. Мнозина изкопаха кладенци, щом голямата река беше толкова близу, и наистина излезе вода от земята, но беше горчива, тръгнаха и много болести по людете. Доколкото имаше още за ядене и за пиене по царските хранилища, даваха го най-напред на войниците и на мъжете, които бяха излезли на стените с оръжие; доколкото имаше за ядене и за пиене по людете из града, криеха го те вдън земя и всеки само за себе си.
Тръгнаха из обсадения град мълви, и страшни, и успокоителни в същото време:
— Ще измрем от глад, от жажда, от болести. Ще влязат най-сетне ромеите и ще ни изколят до един, като ги караме да стоят толкова дълго пред вратите на града и ги поливаме с жив огън. Какво чака още царят, но той и не мисли да ни се притече на помощ! Да отворим вратите на града и да паднем на колене пред василевса… той е милостив. Той чака да покажем благоразумие!…
По улиците, по дворищата, по затихналите домове на Бъдни започнаха да събират трупове на измрели от глад и от болести. Сега вече отчаянието и страхът не шепотеха от ухо на ухо, а се появиха из града люде, коиго говореха открито против кастрофилакса на Бъдни, против царя и царството. В същото време те славословеха чуждия цар, който стоеше с войската си пред вратите на града. Между проповедниците на отчаянието и насърчителите на предателството имаше всякакви, също и духовници, които бяха по- сладкодумни от другите. Тия люде впрочем се учеха един от друг и злокобната им проповед беше една и съща:
— Гибел и смърт ни чака между тия затворени степи! Някога ромейският цар ни е дал християнската вяра, а сега друг ромейски цар е дошъл да ни спаси от гибел и от страшна смърт. Отворете вратите да влезе василевсът в Бъдин, като Спасителя в Ерусалим преди хиляди години…
Вече от дълго време ромеите не предприемаха никакво нападение срещу обсадения град. Те бяха като на мирен стан около Бъдин. Само пред всяка градска порта стоеше по една дружина добре въоръжени стрелци и копиеносци, но то беше като стража пред вратите на чуждия град. От дълго време българските войници стояха в бездействие по градските стени. През зъберите на крепостните стени фучеха вече есенните ветрове, небето беше повече облачно, валяха продължителни дъждове. В такива мрачни, дъждовни дни войниците се криеха по тесните помещения на крепостните кули и играеха на кокалчета. За тях все още имаше по един малък хляб дневно от клисаво тесто, примесено със слама, несмлени просени зрънца, та и пепел, но вече всичко им бе дотегнало: и клисавият хляб, и оръжието им, и градските кули, и кокалчетата, та и целият живот. Някога само гласът на кастрофилаксът ги караше да скачат на нозе, а сега той минаваше през техните помещения и те не се помръдваха да станат, да му сторят път. Започнаха и без позволението на челниците си да слизат в града, ходеха по улиците, смесваха се с изгладнелите граждани, те също чуваха и се спираха да послушат проповедите на отчаяните, после се връщаха при другарите си и разказваха какво бяха чули…
В деня на свети Никола чудотворец бъдинският епископ Стефан дигна лития от главната църква и се отправи в позлатените си одежди за южната крепостна врата, която водеше към вътрешността на царството. Епископът прогласи, че ще се помоли под открито небе за спасението на града, както и за здравето на неговите воини, поради което поведе шествието към крепостните стени. След епископа и свещениците, които го придружаваха, тръгнаха много люде, уплашени и отчаяни, с надежда да измолят милостта божия. Бяха все мъже — не беше позволено да участвуват жени в такива шествия и да се смесват с мъжете. Върволицата се бе проточила по улиците — людете бяха изтощени, със слаби нозе и не можеха да вървят близу един до друг, но имаше между тях и по-бодри, по-силни, които вървяха веднага след епископа и свещениците. Начело на процесията се поклащаха хоругви и други църковни знаци, мнозина от людете бяха надигнали икони, кръстове и ги носеха като драгоценно бреме в ръцете, високо на рамената си. Мнозина и пригласяха на песнопенията на свещениците с изтънелите си, прегракнали от немощ гласове, та общата песен звучеше повече като тъжно, умолително стенание. Когато върволицата се спря и събра на стъгдата пред южната градска порта, слязоха от стените и се присъединиха към нея и мнозина войници, някои с оръжието си.
Насред стъгдата имаше зидан с камъни кладенец, та епископът се спря там да освети вода и да се помоли. Събраха се около кладенеца и другите свещеници, сгрупа се там цялото множество. Докато свещениците се готвеха за молитвата си, стъгдата затихна. Над покривите на близките сгради, над високите стени и стражевите кули от двете страни на затворената градска врата се бе надвесило мрачно, облачно небе. Някак чудна беше тишината, която бе настъпила при толкова люде по цялата стъгда, спотаило се бе негли в очакване и самото небе. Защо се бавеше още епископът?
Но ето преосвещеният изеднаж се обърна с гръб към кладенеца, с лице към градската врата и дигна посоха си високо над главите на събраните там люде, които бяха може би до хиляда души. Чу се и гласът му, гръмък и заплашителен:
— Братя… Ето вратата! Отворете я! Ще измрем до един между тия стени! Ето вратата на спасението, отворете я!…
Настана голямо смущение и безредие. Сред тия люде имаше до стотина души, които бяха доведени тук под църковните хоругви, но още преди това знаеха, че ще се отваря градската порта, че ще трябва да се направи нещо, за да се освободи градът от обсадата; имаше и други, които живееха в пълно отчаяние и бяха готови на всичко, за да турят край някакъв на мъките си. Гласът и бунтовните думи на епископа бяха знак и повеля за едните, възбудиха до полуда другите и още мнозина с тях. Една дружина от двайсетина души тутакси се втурна към затворената порта. Между тях имаше и войници, а някои от гражданите бяха крили досега под дрехите си мечове, палици, секири, та ги измъкнаха и ги размахваха с изблещени очи. Веднага след тая дружина се спусна и втора, още по-многобройна, сред нея също имаше въоръжени войници и граждани. Повлякоха се след тях и други, по-смело или колебливо, а имаше и такива, които се озъртаха уплашени, отдръпваха се встрани или се разбягаха по страничните улици. Насред стъгдата остана епископът с другите свещеници, с неколцината мъже, които носеха църковните знамена, и това беше като войводство на разбунилата се тълпа.
Крепостната врата беше здраво затворена с всички свои заключалки, куки, вериги и лостове; струпано беше чак догоре купище от камъни, дебели дървета, които още по-здраво подпираха вратата. Стояха там и неколцина войници с дълги копия, да я пазят. Нападателите не се спряха нито за миг пред острията на копията им — задните тласкаха по-предните, връхлетя изеднаж цялата тълпа, прегази неколцината пазачи, изпочупи копията им, отне мечовете им, нахвърли се върху камъните и дърветата, които подпираха вратата, върху лостовете и веригите. Дотичаха и други войници от крепостните стени и кули, но докато едни от нападателите бързаха да отворят вратата, други се обърнаха с оръжията си срещу дотичалите войници и се започна кърваво сражение. Слязоха отгоре още войници, ала не можаха да разпръснат бунтовнициге, ни те, ни дотичалите преди тях, тълпата яростно се отбраняваше, а преминаха към нея и техни другари, обърнаха срещу тях оръжието си.
Сред дивия вик и рев на тълпата, сред звъна и трясъка на окървавените оръжия се чу тропотът на дигнатите лостове, сухото тракане на ключалките, като разярени зверове заръмжаха, заскимтяха ръждивите вериги на тежката крепостна порта; чу се как се блъсна оттатък и мостът върху крепостния ров. Вратата се разтвори с остро скърцане, бързо и широко, с двете си поли. Тълпата се втурна като отприщена вода, изтропоти по дървения мост над дълбокия ров. Право насреща се зададе една голяма дружина ромейски войници, желязото по тях едвам-едвам просветваше в белия здрач на декемврийския ден, приближаваха се бързо насам, надигнали оръжията си, и нели бяха чакали отдавна да се отвори тъкмо тая врата на обсадения български град. Бунтовниците се стъписаха там, пред моста, не се решаваха да изтичат да посрещнат тия, за които през труповете и кръвта на свои братя бяха разтворили вратата на Бъдин. Чуждата войска се приближаваше като широка страшна вълна от тежко желязо и щръкнали оръжия, зачу се и глух тътнеж — виждаше се нататък, че се бе дигнала и ромейска конница. Бунтовниците сега се притискаха един до друг, дърпаха се назад, неколцина на предната редица дигнаха мечовете си с ръчките нагоре.
Василий Втори влезе в Бъдин още същия ден. Бъдинският епископ Стефан го посрещна пред същата
