Яви се един ден пред южната, най-важна врата на Бъдин ромейски глашатай с двама тръбачи. Когато тръбачите дадоха знак и свалиха дългите си тръби, разкрачи се срещу затворената врата глашатаят и викна с издути жили на разголената си гуша:
— Да излезе горе кастрофилаксът на тоя град! Да излезе горе кастрофилаксът на тоя град, за да чуе повелята и доброто желание на негово свето царство василевса на всички ромеи!
Виждаше се през зъберите над вратата, че там, на високата площадка, настана оживление сред българите, ала отговор на глашатая не се даваше. Тогава ромейският глашатай повтори призива си и някак сърдито. Мина доста време и отговор пак не се получи. Тогава глашатаят още по-сърдито и с още по-надути жили изрече за трети път повелята на василевса. Едва след това между два зъбера горе се надвеси някакъв стар войник или десетник с прошарена, премного дълга брада. Той разшири пръсти, за да оправи брадата си, разперена като опашка на стар мисир, глади я дълго, сякаш това беше най-важното, и най-сетне викна, изпулил надолу кръгли, присмехулни очи:
— Какво си се развикал, бре! Ха си върви с твоите свирци! Нашият войвода още спи, ще го събудиш.
Бъдинският войвода беше там, на площадката, и тъкмо той бе наредил да дадат такъв отговор на ромейския глашатай. Тримата ромеи долу не се и помръднаха; те като че ли бяха очаквали такъв отговор, но беше им казано какво да говорят докрай. По-далеко зад тях се бяха насъбрали и други ромейски войници от любопитство и безделие. Отново наду жили ромейският глашатай, а тоя път дигна и юмрук заканително:
— Изпратен съм и говоря от името на василевса! Слушайте и изпълнете, докато говоря аз, и така ще бъде по-добре за вас. Ако не искате да ме чуете, след мене ще заговори мечът. Какво си мислите вие — един само град срещу цялата наша империя! Ние няма да си отидем оттук, докато не разрушим тия стени. Погледнете колко сме, колко са и бойните ни уреди, а можем да докараме още толкова и два пъти по толкова. Да не ви заслепява временният ви успех! Ние можем да ви държим и цяла година, и десет години…
Всички чуха гръмкия глас на глашатая — и българите горе, и ромеите по-далеко зад него, въпреки че не разбираха българския му говор, но чувствуваха заканата му. Сега между зъберите горе се показа сам бъдинският войвода и не дочака глашатая да довърши, каквото му бе заповядано да каже:
— Иди кажи на василевса си, че той няма да мине през тия стени и след десет години. Ние ще опърлим с огнец и неговата брада. Вие сте мнозина, а ние малцина ли сме? С нас е цялата войска на царя български! Ти върви, прегракнал викачо, при своя василевс и не се връщай повече.
Обърнаха се глашатаят и двамата тръбачи и си отидоха. Ала няколко дни по-късно в ромейския стан се явиха посред нощ двама забулени българи и поискаха да ги заведат при василевса. И сам Василий заповяда да ги въведат в шатъра му. Нощта беше тойла и като че ли цяла изпълнена с тънкия, коварно подмилкваш се звън на прозрачните крилца на цели облаци комари, които долитаха от мочурите и вирищата край Дунава. Василий чешеше до кръв тялото си и не можеше да спи. Когато слугите му прогонваха комарите с големи кърпи и затваряха плътно шатъра, вътре ставаше задушно, по цялото тяло на василевса потичаше солена вода; когато пък слугите дигаха завесите по вратите на шатъра, веднага нахлуваха цели валма комари и звънът на крилцата им беше колкото тих и напевен, толкова пронизващ и тържествуващ. Василевсът бе взел вече една хладка баня, готвеше се да вземе и втора, за да примами съня върху очите си. Тъкмо в това време му съобщиха за двамата българи. Той ги посрещна в предната част на шатъра, мушнал ръка под нощната си дреха, за да почеше вече сто пъти на едно и също място широките си мургави гърди, покрити с гъсти, черни косми.
— Свалете булата си — каза им той. — Искам да виждам лицата ви, щом говоря с вас.
— Ще свалим булата си — отвърна с поклон единият от българите, — но само пред очите на твое свето царство, не и пред други очи.
Василевсът спря да се почесва, загледан в единия българин, после премести подозрителния си поглед върху другия, но кимна на людете сн, които бяха там, да излязат. Българите свалиха булата си. Василий отново мушна ръка под дрехата си и попита, неволно попримрежил очи от сърбежа по тялото му:
— Кои сте вие? Говорете.
— Ние сме смирени божи служители, монаси — отговори пак същият българин, който, види се, беше с по-висок сан от другия и знаеше по-добре ромейски. Той продължи: — Ти, твое свето царство, имаш в Бъдин не само врагове, но и приятели. При тебе ни пращат твоите приятели.
— Кои са те…
— На първо място епископът на тоя град, Преосвещеният Стефан, а с него и боляринът Никодим Брич. Него, Брича, царят не го зачете да го направи кастрофилакс на Бъдин и сега той е против царя. Против Самуила е и епископ Стефан, понеже Самуил се сдружи с богомилите и сега епископът иска да спаси тоя град от твоя велик гняв и да го спечели за твоята любов. Затова и ни изпраща преосвещеният Стефан при твое свето царство.
Василий извади ръката си изпод нощната дреха, изпъчи гърди и беше внушителен, макар в такова нощно облекло. В големите му черни очи светеше някакво гордо покровителствено съчувствие. Така и заговори василевсът:
Аз съм дошъл в тая земя, за да помогна на своите добри приятели и да ги спася от безумията на неколцина злодеи, които сами и с насилие се провъзгласяват за царе и велможи на вашия български народ. Самуил Мокри пролива кръвта на тоя народ трийсет и пет години, но аз няма да го търпя повече. И тежко на тия, които ще ми се противят, но приятелите си аз ще пазя от всяко зло. Какво ви каза още епископът на тоя град, като ви праща при мене забулени?
Монахът, който говореше, пое издълбоко дъх, преди да заговори отново:
— Твое свето царство… Ние и мнозина още в Бъдни само на твоята милост се надяваме. И нашият кастрофилакс е също такъв безумец… Ние вече гладуваме и жадуваме зад тия стени и треперим пред твоя гняв, който справедливо ще се излее един ден върху нещастните ни глави, но кастрофилаксът насила ни кара да държим затворени градските врати, да посрещаме твоите войници с оръжие и с огън. А къде е Самуил, царят, да дойде и да ни помогне? Преосвещеният Стефан, който е помазан да бди и да се грижи за християните, за всички свои духовни чада в тоя град, ще отвори вратите му пред тебе и ще го предаде в ръцете ти заедно с всички негови жители, за да ги спаси от мъки и от мечовете на войниците ти.
Василевсът с нищо не издаде своята радост, нито дори с гласа си:
— А как ще изпълни преосвещеният това, което обещава?
Пратеникът на предателя беше по-радостен от ромейския цар и побърза да отговори:
— Ти спри, твое царство, нападенията си на града, за да могат приятелите ти да кажат: „Ето василевсът вече не ни напада и ни мисли само доброто.“ С тия думи те ще отворят един ден пред тебе вратите на Бъдин. Ти спри и чакай търпеливо, че може би ще трябва да чакаш дълго. И това ще ти кажа още, че пред тебе ще се отвори най-напред южната врата на града, а ти направи, което е нужно, за да влезеш незабавно и да се притечеш на помощ на приятелите си, които ще бъдат тогава може би в голяма нужда и опасност.
Василий попита някак отдалеко:
— Откъде да знам аз, че при мене ви е изпратил наистина преосвещеният епископ на тоя град, а не кастрофилаксът, който плете може би примка и иска да печели време или пък чака помощ от своя цар? Отворете ми веднага вратите на Бъдин, защо трябва да чакам?
Монахът не се изненада ог думите му, той засили още повече глас и дори замаха с ръце, за да го убеди в думите си:
— Ти изпрати глашатай и чу отговора на кастрофилакса, а ние ти носим отговора на преосвещения епископ, който иска да спаси духовните си чада от гибел, от безумията на нашите управници. Ние изпълняваме свой християнски дълг и нямаме други доказателства освен истинните си думи и ако ти не можеш да ни повярваш, направи тъй, както царство ти желае.
Василевсът отговори:
— Аз съм единственият християнски цар на земята и ще приема думите ви в името на Исуса Христа, сина божи. Ще почакам, както вие искате, за да видя какво ще свършите през това време, ноооо — проточи той глас — няма да ви кажа колко време ще чакам. Вие виждате: всичко оставям в ръцете на преосвещения епископ на Бъдин.
