Червенокосият млъкна и като че ли нищо не бе казвал на царя. Но той искаше само да си почине, да си поеме дъх. Повървя и царят редом с него, сетне изеднаж рипна от коня си и хвърли юздата му в ръцете на друг едни войник там. Тръгна и той пеш, рамо до рамо с червенокосия. Войниците наоколо се поотдръпнаха, сякаш се бояха да не се блъснат в него, и всички замълчаха, заслушаха се, да чуят, да видят какво ще стане по-нататък. Червенокосият войник не се обърна да погледне, но усети, че царят тръгна редом с него, и продължи с още по-голяма дързост:
Ти си добър и справедлив, всеки от нас знае, но много и много повече са болярите, големи и малки, големите и малките делници тук с нас, разните събирачи на царски и болярски данъци, пък и поповете са премного, макар аз да не съм проклет богомил, но съм от нищите и имам четири деца. Ти искаше да знаеш всичко, царство ти — обърна се той изеднаж към царя, но пак не показа страх, като го видя толкова близу до себе си. Неговият страх беше в дързостта му и той умело го прикриваше, решил да изкаже всичко, що тежеше на бедняшкото му сърце, та и най-черната си бедняшка злоба. — Аз съм от Поречието, там по река Велика, или Треска, както още я казват, близнак на Вардара. Ти знаеш, цялото това място с двайсет и шест села е под болярина Иов Рилко. Ти си големият ни цар, а той е малкият ни цар и е по-близу до нас. Ние всички там сме негови люде, преди да сме твои. Големи са там планините, горите с кон не можеш да изходиш, и господ дори не поглежда нататък, та Йов Рилко за нас е и цар, и бог. Стар е той вече, ти не го викаш във войската, но тука са двамината му синове и аз съм от дружината на по-младия. Там у нас вадят желязо, но болярите ни раздадоха кожени шлемове и повечето сме с ленени ризници. Какъвто е бащата, такива са и двамата му синове, а и всички там челници, та и десетниците и старейшините, и кучкарите му, и соколарите му, всички са като него за нас нищите, като да ги е правил той и раждал.
Той пак млъкна, задъхан от умора, та и гласът му не достигаше. Вървеше натоварен с оръжието си, с торбата си, а слънцето отгоре и днес изливаше жив огън, та и цялото небе беше нажежено до бяло. Сега царят показа нетърпение и рече:
— Говори и от нищо не се бой. Ти може и да сгрешиш някъде, но по-важно е от сърце и душа да говориш, да не лъжеш и хитруваш. Нели ще видя аз после за кое си казал истината и за кое си излъгал. Ти не бой се от истината, човече.
— Не се боя аз, царство ти, не се боя. Така съм си мислил всякогаш и съм го казвал: да ме попита царят, ей тъй да застане пред мене и да ме попита… Всичко ще му кажа. Така и стана. Ти ме попита и аз всичко ще ти кажа. — Той погледна бързо към царя, сякаш колкото да потвърди думите си, и пак продължи да се пули пред себе си, с протегнат упорито врат, тъничък, жилест и някакви зърна като лешници имаше под кожата му. Умората караше червенокосия да млъква за малко и не личеше, че в същото време все повече се разпалваше злобата в сърцето му. — От тебе аз, царю честити, не се боя, а ти кажи още сега да ми отсекат главата. Аз цял живот за това съм си мислил, кога ли ще застане пред мене сам царят и ще ми каже: говори, Самсон Пуле, кажи ми всичко. Така и стана. Ще ти кажа, пък ти повели да ми отсекат главата; мене и това ми стига, че говоря и ти ме слушаш. Ето ти каза и повели да няма ангария за болярина. И сам боляринът казва: няма ангария. Но има ангария за царството и той своята ангария нарича царска. И какво още не прави, за да не се нарече работата, която му върша, ангария. Негов човек ми казва: иди, налови риба от Велика. Реката е на господаря и ти не смееш сам да ловиш в нея, но като ти каже слугата му и като си гладен, нагазваш във водата. После идва пак слугата му и ти взема рибата. Подхвърля ти две рибки, като на мачка. Нели, знаеш, казва, реката е на господаря и рибата е на господаря. А като речеш да влезеш в реката без господарско позволение, то се знае, рибата пак ще ти вземат, но и те пребиват с тояга. Влизаме ние и без да питаме, пък като ни хванат, сами подлагаме задницата си, че гладен не се живее. Аз казах за водата и рибата, но така е и със земята, и с гората, и с добитъка, и с дивеча. Няма ангария, но, кажи го, всичко е на болярина, а в мене е само гладът ми и нуждата ми за всяко нещо, за хляб най-напред. Като съм сега в полка и повече съм във войската, кой ще храни децата ми, ако не робува жената и по-голямото ми дете на болярина… Моята земя е, кажи го, две педи, и гора имам два разтега. А ти, което искаш, наречи ангария, което искаш, наречи свое. Ето аз ти казах всичко, царю честити…
Той млъкна и някак се поприсви, като че ли едва сега се уплаши от приказките си. Настана тишина голяма сред сгъстените редици на войниците, които се бяха насъбрали около царя и вървяха заедно с него. Чуваше се само разбърканият тропот на стъпките им, подрънкването на оръжията, на железата по тях. Така дълго време и всички чакаха да чуят какво ще каже царят.
— А ти какво искаш? — попита Самуил, и той питаше не само червенокосия, а всички тия люде около него, които бяха селяци като червенокосия или пък градски аргати и слуги.
Самсон Пуле, червенокосият, пак се обърна към него, но сега учуден от въпроса му, и укротен, плах:
— Какво искам… Нищо не искам аз, царю честити. За мене хляб повече и добра работа. Да знае човек защо работи. А сега как… работиш, пък децата гладни.
Царят нищо повече не попита. Не знаеше ли той какво беше нужно на нищия? Знаеше, но като че ли бе забравил. Знаеше и за болярина-вълк, но и това като че ли бе забравил. Насреща беше само Василий, той държеше погледа му. Минали бяха трийсет и повече години, откакто бе казал, че няма да има вече ангария и че нищият няма да бъде презрян роб. И се виждаше, че през тия години все не беше както при стария цар нито за селяка, нито за болярина. То се знае — много пъти го лъжеха, покрай по-добрите боляри минаваха и по-злите, а селяците повече мълчаха. Царят знаеше, че доброто беше още много малко, но надеждите бяха по-големи, също и неговите надежди. Така знаеше той, но ето доброто още повече бе намаляло, останали бяха само надеждите. Тук бе говорил само един човек, най-дръзкият, но всички наоколо мълчаха и в мълчанието им беше тяхното одобрение, тяхното съгласие с най-дръзкия, който говореше и за тях…
Царят вървеше с войниците си. Той слезе от коня си, за да върви като тях по тия тесни, каменисти пътеки, под огъня на слънцето. Той не беше млад като тях, нозете му премаляваха, често се препъваше. Той се задъхваше от умора, пот течеше по лицето му, но вървеше с войниците си. Те се бяха струпали около него, бяха излезли вън от пътеката, за да бъдат около него, по-близу до него. Червенокосият бе говорил на царя и заради тях, сега те чакаха отговор. Те вярваха в своя цар, очакваха добро от него. Той мълча дълго, докато намери по-правдиви думи, и каза:
— Врагът е в земята ни. Трябва да го прогоним и да го затрием. Това е била винаги най-голямата ми грижа. Говорил съм много пъти за царство българско, което да е добро и справедливо за всички негови люде. Но не може да се направи всичко, да се направи повече за общото добро, докато стои такъв враг срещу нас. Помнете ми думата, аз съм ваш цар: един ден ще се върна при болярина и ще го принудя да бъде по-справедлив към людете си, към по-долните от него.
Той не каза нищо повече, но си мислеше: „С надежда ли вървят те с мене или от страх? Дано да ги води добрата надежда, защото страхът е слаба опора за човешкото сърце, със страха върви и всяко друго зло. Не искам да ги държа със страх, не ми са и нужни, ако само страхът ги държи до мене…“ Такива мисли измъчваха неговото сърце и грижите му бяха големи. Вървеше той така, с войниците си повече от трийсет години, а още не беше дошъл до желания край, още не се виждаше и никакъв край. Василий беше в България с неизброима войска; боляринът беше все още вълк за нищия; децата на селяка гладуваха в избата му. И днес той трябваше да започва отначало, да започва пак с чуждия цар, когото не беше успял да надвие, с вълците в царството…
Рядко ще се обади някой от войниците около царя, накъсо, със затихнал глас. И сякаш цялата войска далеко пред него и след него вървеше някак затихнала, укротена. Разнесла се бе вест надалеко по войнишката върволица, че царят слязъл от коня и върви редом с най-последния войник. Някои по-любопитни изоставаха или пък изтичваха напред, за да го видят. А той вървя и вървя с войниците, докато съвсем не премаляха старите му вече нозе.
Далеко някъде към средата на дългата войнишка върволица, яздеше на коня си княз Иван-Владислав. Не се отлъчваха от него и знаменосецът му, и тръбачът му. С него яздеха и по-големите заповедници на полка, който беше оставен под негова повеля. Князът мълчеше мрачно; не се решаваше да подхване приказка с него и никой от приближените му. Това не беше поради умората в тоя продължителен поход; той понасяше тьрпеливо и умората, и жаждата, и слънчевия пек. Гневеше се князът на войниците си и святкаше мрачно с черните си очи изпод сенника на лъсналия, напечен от слънцето железен шлем. Войниците вървяха, не спираха, но не скриваха мъката си. Слухът на княза долавяше негли всяка тяхна въздишка или всяка изтървана дума на поплак, колкото и тихо да беше изречена; той виждаше как те се втурваха, как се
