това, че Василий събира българското население от тия места и го гони по пътищата, Самуил се оплака пак на слугата си:
— Аз съм там денем и нощем. И най-много жаля тия клетници, които Василий прогонва от огнищата им. Жени, деца. Ходя с тях, виждам ги…
Ала то беше друго, да се оплаче той на стария си слуга, на млечния си брат. Или да отиде да поседи с Ирина, която разбира всяко нещо, знае кога да говори и кога да премълчи. Около нея се носи някаква успокояваща тойлина, тя като че ли предусеща всяко нещо. Хубаво би било да можеше да поседи той и с Косара. А иначе царят никога не бе желал толкова много да удари Василия и такава сила имаше в сърцето му, че можеше търпеливо да следи чуждата войска в царството си, да търпи и да чака по-сгоден час, да се грижи с още по-голямо усърдие за войниците си.
Когато княз Иван-Владислав се завърна в Обител след падането на Воден, царят го задържа при себе си, в двореца на своя син. Ирина Радомирова и Владислав отново се видяха под един покрив и враждата между тях пламна с още по-голяма сила. Ирина не можеше да излезе против волята на царя, който искаше да държи по-близу своя племенник. Царят долавяше, че те двамата не се обичаха, но това не му беше чудно и мълчаливо търпеше студенината между тях, както схващаше той взаимната им омраза. Те и двамата се въздържаха да проявяват истинските си чувства пред другите люде и започна помежду им една подмолна борба, една яростна, мъчителна, прикрита игра. Колкото и да не искаше да издава чувствата си към Ароновия син, Ирина Радомирова се опита още в самото начало да попречи на настаняването му в двореца на мъжа й, в царското семейство.
— Но, татко — каза тя на свекъра си и като че ли само от преголяма грижа за добрия ред в дома й, — трябва да му отделим стаи и ще ни стане тясно тук, къщата ни не е много голяма. И после Владислав си има вече свое семейство, той може би ще иска да доведе тук жена си с детето, а тя, Мария, очаква второ дете. Ти сам виждаш…
Царят се усмихна на нежеланието й да приеме в дома си Владислава и каза:
— Тук, в Обител, сме като на войнишки стан. Може да ни е и по-тясно. Жена му няма защо да идва, шом чака дете. Аз ще го накарам той да отиде за малко да види семейството си. — Царят поприсви вежди и добави: — Той ми е нужен.
Ирина не отстъпи веднага. Тя познаваше тъжната обич на царя към неговия незаконороден син, който живееше отделно с Малина Бабчорова и с другите си слуги в своята малка къща в Преспа; още по-голяма беше грижата на Самуила за това дете, понеже то растеше болнаво и сякаш без радост. Ирина бе мислила вече да приближи и дори да въведе в своето семейство това дете, заради царя, но също и заради своя мъж: малкият Давид беше негов брат, а Радомир имаше нужда от свои близки люде; при това Давид беше незаконен син на царя и не можеше да бъде опасен съперник. В тая нейна мисъл беше и омразата й към Ароновия син, страховете й от него. Сега тя побърза ла каже на царя:
— Ако трябва, господарю и татко мой, да приберем някого в твоя дом, то е най-напред Давид. Детето расте самичко, със слугите си. То е роден брат на Радомира.
Самуил я погледна с благодарност, после отклони погледа си и рече:
— Добре му е в Преспа. Той е още малък.
Той не изрече истинската си мисъл: обичаше премного своя по-малък син, но не можеше да го прибере в семейството си, поне докато беше жива Агата, Ирина каза:
— Но аз мисля да дойде детето тук, у нас…
— Не, не, — После царят живо се обърна към снаха си и като че ли тъкмо нея да зарадва: — Още малко… Да позаякне. Ще го взема във войската, при мене. В моето голямо семейство.
Иван-Владислав искаше да бъде винаги близу и най-близу до царя. Той се зарадва, когато царят го задържа да живее в Радомировия дворец; людете трябваше да знаят, че той е от царското семейство, втори след царския син. Но като влизаше по волята на царя в дома на Ирина Радомирова, той се опита да спечели и нейното благоволение, за да му бъде по-сгодно в чуждия дом. Издебна я той сама в градината на двореца през тия още горещи дни и отдалеко започна с дълбоки поклони, а по лицето му беше изписано робско покорство, умиление и скръб. Заговори с гласа на човек, който се покорява на съдбата си:
— Аз не можех, светла княгиньо и снахо, да не се подчиня на волята на царя. Влязох в дома ти по негово желание, но и по мое също, защото чувствувам тоя дом като мой, братски дом. Радва се и Радомир, виждам. Само ти…
Той не довърши и стоеше пред нея с наведена глава, черните му гладки коси висяха лъскави и гъсти от двете страни на бледото му лице. Гласът на Ирина беше задавен от негодувание:
— Това само ти… да влезеш и да се настаниш в чужд дом, в който не те желаят и не те чакат. Ако царят и моят мъж знаеха какъв човек си ти…
— Ти, разбира се, няма да им кажеш — прекъсна я Владислав.
— Ще им кажа най-сетне, те трябва да знаят.
— И какво е то! — дигна към нея князът безкрайно учудено лице. — Опитах се да те позакача, бяхме и двамата неженени люде, а ти беше такава хубава мома. Ти виждаш с каква почит се отнасям с тебе сега, макар да си още по-хубава.
— Безсрамник! Ти влезе да ме нападнеш в стаята ми.
— Да забравим това. Ще бъде по-добре и за двама ни, ако сме приятели. Е, да, сега Радомир ти е съпруг, но с какво беше по-добър към тебе преди? Ожени се за маджарката.
— Нечиста тъмнина има в думите ти. Някъде искаш да ме поведеш? Срещу Радомира? Ти не струваш колкото малкия му пръст. Ти си като змия, която шумоли в бурена. Това искам да ти кажа и не се доближавай до мене повече, отколкото съм принудена да те търпя.
— Аз обичам Радомира, той ми е като истински брат, той спаси живота ми, Ти също влезе с него в сърцето ми.
Ирина махна с ръка и се отдалечи.
Сега тя още повече се уплаши от Владислава и още повече го намрази. И се зае да го измести от сърцето на мъжа си. Скоро след тоя свой разговор с него тя каза на Радомнра:
— Татко по своему, по мъжки, а като е за дом и огнище, жените знаят по-добре. Владислав трябваше да си живее отделно. Аз не се чувствувам свободна с него в своя дом, той ми е чужд.
— Ние сме живели винаги заедно.
— Ето, виждаш ли, и ти по мъжки. Не разбираш. Тогава бяхме още деца, после млади люде, свободни, без всякаква грижа кого ще срещнеш и с кого ще седнеш да се храниш. Сега и той, и ние си имаме свое отделно огнище и за всеки човек идват такива часове — иска да бъде сам край огнището си.
— Но той не ни пречи. Има си свои стаи.
— Стана ни и по-тясно с него. Срещам го навсякъде. Под един покрив сме. И той е такъв присмехулник! С него аз седя като на тръни. Винаги е било така, сега още повече.
Тя забеляза, че на трапезата и на всяка тяхна обща среща царят разговаряше повече с Владислава. Владислав умееше да попита, да отговори и се виждаше, че в тяхната обща мъжка работа царят вървеше много повече с него, отколкото със сина си. Ирина Радомирова бдеше зорко да не би Владислав да измести мъжа й от мястото му и непрестанно подбуждаше мъжа си към по-голямо участие в царските работи. Още когато Владислав се върна от Воден и всички чуха самохвалските му разкази за падането на тоя град, Ирина попита мьжа си, щом останаха сами:
— Защо татко е изпратил Владислава във Воден, а не тебе?
— Татко тъй реши — отговори Радомир. И се опита да обърне на шега: — Ами ако бяха ме хванали там ромеите!
— Ти все да се пошегуваш! Аз пък виждам сега, че би трябвало ти да бъдеш във Воден. То там е било като преграда за цялото царство. Владислав говори, като че ли е спасил царството. А ти си по-силен от него и нямаше да дадеш Воден на ромеите.
— Уха! — провикна се Радомир разгорещен. — Щях да ги държа там поне една година.
Царската снаха започна и сама да се намесва в разговорите за царството, когато ставаха пред нея. Тя привличаше и мъжа си в тия разговори, но още повече се опитваше да възразява на Владислава, да разкрива грешките му, да оспорва едва ли не всяка негова дума. Царят все по-често се заслушваше в нейните думи. Владислав се отбраняваше ловко и упорито, прикрит зад една привидна сдържаност или зад една уж доброжелателска шеговитост, която беше насочена и към нея, и към мъжа й.
