Заедно с тия неволници бяха тръгнали и гладът, и всички болести. Когато войниците се отбиваха по градовете, тях ги оставяха сред полето, далеч от градските врати. Те вървяха след ромейската войска, която изпояждаше всичко, та по нивите и дървесата не оставаше нищо за нейните изгладнели неволни спътници. Настанала бе и голяма засуха по тия дни, та и водата не беше в изобилие. По прашните следи на изселниците оставаха телата на умрели техни люде или пък болни и старци, които не можеха да вървят по- нататък. По пътищата след тях и около временните им станове нощем виеха чакали…
Вторият Василий остави тия несретници в земята, наречена Волерон, по бреговете на Бяло море, между реките Места и Марица. Казано им бе, че отсега ще живеят тук, и бяха оставени насред полето да си правят нови жилища, да търсят храната си по пустеещите есенни ниви и градини.
VII
Когато ромеите нахлуха във Воден и бързо проникваха по всички краища на покорения град, княз Иван- Владислав се хвърли в реката и се остави буйните й вълни да го изтласкат вън от крепостните стени. Той не изведе никого със себе си по тоя необикновен път, за да не привлече по някакъв начин вниманието на победителя. После князът си намери и кон и се върна в Обител, където беше царят с цялата си войска.
Самуил живееше в обителския дворец на сина си, дето се бе настанила и Ирина с детето си след женитбата й с царския син. Вечер Самуил влизаше в малката трапезария преди определения час за вечеря и винаги заварваше там снаха си. Идваше по-рано тъкмо заради нея и тя долавяше това по-добре от него. Обичаше той да си поговори с нея и още повече да я послуша. Разговорите му с Ирина не бяха за войската или за Василия и царят обичаше да поседи при нея, да си почине.
Той трябваше да чака и да търпи, а по земята му ходеше чужда войска. Това бездействие го измъчваше и уморяваше повече. Но се породи в него и някакъв смътен страх. Не беше от Василия; мислите му за Василия бяха винаги ясни. Той познаваше голямата сила на ромейския василевс, но не се боеше от него. Други бяха чувствата му към Василия и преди всичко едно непреодолимо желание, една неутолима жажда да го надвие, да го срази, да съкруши силата му, да мине някак през него, да го прегази със своите тежки воински обуща. Той не се боеше от Василия и сега, когато ромеецът взе от него и откъсна Горна Мизия, градовете на юг, та чак и Воден. Той изпитваше мъчителен гняв към нашественика, но не и страх от него. Те още не бяха премерили силите си и Самуил вярваше в бойното си щастие. Вярваше и в божията справедливост. Той дебнеше търпеливо своя враг и очакваше по-щастлив час.
Страхът му идеше отблизу, идеше от неговите люде. Той забеляза, че още като нахлу тоя път Василий в България и проникна отвъд Маторие гори, настана смут сред най-близките му люде, долови някакво тревожно шушукане около себе си, тревожно и може би враждебно. Някои от най-близките му помощници като че ли избягваха да го погледнат право в очите, а дори и великият войвода Ивац, който наистина не беше много разговорлив, стана като че ли прекалено мълчалив и мрачен. После дойде предателството на Добромира, пък и предателството на Димитра Тихона, макар да се върна той при него с цялата си войска. Тия две случки удариха тежко Самуила и като че ли засилиха още повече смущението сред първите люде на царството. Той може би се лъжеше, това сред тяк беше може би от голяма грижа за царството, но ето около него започна да се навърта все по-често Яков Рун. После и му заговори направо с грубия си език:
— Дай ми воля, царство ти, да поопипам болярите, Нели с рибата от главата се започва. — И той продължи, без да го подканя царят: — Някои от тях, изглежда, са се уплашили от Василий. Говорят добро за него и противно за тебе. Аз не съм чул никого с ушите си; да чуя, вече си знам работата. Но дочувам какво се мънка сред простите люде и все се споменава името на някой болярин. Някой си, ето да речем Димитри Полемарх, направил златни ключове за двореца ти и ги изпратил на Василия. Да дойде Василий да те улови жив в леглото. Нели виждаш какво е щуро, но защо пък да се говори? Аз не мога да се уловя за никого — кого да уловя в тъмното? Но ти дай ми воля да започна отгоре. Може пък и нищо да няма.
Царят не даде воля на Рун да следи, да изпитва болярите. Нямаше против никого видими знаци и какво би било, ако узнаят най-близките му люде, че е изпратил по петите им Яков Рун? И каза на някогашния богомил:
— Ти намеря видими знаци. Да, като някога… с моя брат. Аз няма да се спра пред нищо тогава. И тебе няма да спирам. Но несправедливото обвинение и подозрение ще бъде оръжие, обърнато против мене. Ти и сам пази се, човече, от прекалено усърдие в твоята работа, от лоши грешки.
Рун си отиде и вече отдавна не беше идвал, но тревогата в сърцето на царя остана и се засили още повече. По-късно се спомена с лошо чувство и името на неговия зет Ашот Таронит. Беше на една шумна веселба — време на лекомислие и волнодумство; царят обичаше людете му да се веселят свободно и позволяваше всякакви дързости. А войводата Елемат, който проговори тогава, бе съвсем прекалил с виното, та едвам се държеше на нозете си. Той грубо разбута неколцина там, за да застане лице срещу лице с царя, та и пестник размаха срещу него:
— Царю и господарю мой… Се-седем пъти и се-седемдесет пъти ще си дам главата за тебе, но ти защо въведе в дома си чужди люде? И Таронита остави да пази вратата на царството… Ашот Таронит, който измени на един цар, но ще измени и на тебе. Чувам, ромейски кораби спират на Драч без твое знание и докато ромейският цар воюва с нас…
— Ти се лъжеш — отговори му Самуил. — Аз знам за тия кораби.
Неколцина по-трезви бързо отстраниха Елемага, да не спори с царя, както се бе притъкмил, но два дни по-късно царят прати да го доведат при него.
— Вярвам — рече му Самуил — да ти е минало от оная нощ и искам да си поговорим с бистри глави. Сега и по-добре ще си спомниш всяко нещо. Кажи, войводо, какво си чул за моя зет княз Ашот Таронит? Говори свободно, макар да говориш за мой близък човек.
Смути се много Елемаг, колкото и да очакваше тъкмо това да го попита царят:
— Прощавай, царство ти, бях обезумял от вино… Наклеветих аз княза, щом и ти си знаял за тия кораби. Моята жена купила платове и търговецът й казал, че ромейски кораби ги донасят в Драч. Помислих, че князът търгува с ромеите без твое знание, щом те в същото време…
— А сега ще помислиш — прекъсна го Самуил, че царят търгува с тях, докато Василий опустошава царството ни. Там, в Драч, войводо, купуват и разменят търговци с търговци, а не аз или моят зет. И ще ти кажа, че не е зле да влизат в царството ни всякакви стоки.
Елемаг се извини още много пъти пред царя и си отиде. Ала царят не знаеше нищо за някакви ромейски кораби в Драч и проводи люде да научат какви кораби спираха на българския бряг. Ашот Таронит също отказа, че знае нещо за ромейски кораби и в писмото си до царя писа: „…за търговията, господарю и татко мой, няма затворени пътища, а търговията и свои пътища си отваря…“ Така се изясни всичко за ромейските кораби в Драч, но в съзнанието на царя остана нещо неясно около името на неговия зет. И като че ли трябваше Самуил да се оправдава пред някого, та много пъти след това повтори в ума си:
„Но нели там, в Драч, е и моята родна щерка…“
Тия свои страхове и тревоги Самуил не споделяше с никого. Би искал дори да ги заглуши и в собственото си сърце. И всичко оставаше там, в сърцето му, в тия тежки дни за българското царство. Понякога, само за един къс миг, му се струваше, че старее, но веднага прогонваше тая мисъл от ума си. Струваше му се, че такова признание дори и пред самия себе си би било слабост и отстъпление пред враговете, които трябваше да победи. Само снаха му Ирина долавяше, и то повече с женското си сърце, отколкото с ума си и с погледа си, че той идваше при нея да търси облекчение, забрава, макар да стоеше все тъй здраво на нозете си и все същият огън да гореше в пъстрите му, зорко втренчени очи.
Ирина и слугата му Радой, който забелязваше и кога царят изяждаше един залък по-малко. Между тях двамата ставаха такива разговори:
— Ти царю, дигна цяла пллланина на плещите си.
— Нели съм цар!
— Цар си, но товарът ти е преголям. Тъкмо защото си цар, трябва да ти е по-леко. Имаш кавхан, имаш роден син до тебе, имаш боляри, войводи.
— Всеки на своето място, Радое. Това е царството: всеки да бъде на своето място и за общо добро. Царят стои най-високо и ще носи най-тежък товар. Ти също имаш свой товар… грижиш се за леглото ми, помагаш ми да се съблека…
Когато се узна за падането на Верея, на Колидрон, на Сервия и Лариса, за пленяването на Никулица, за
