в боя отпочиналите през деня ромейски войници. И не се разпиляха те да нападат по всички стени, а се съсредоточиха на едно доста късо разстояние между две крепостни кули; тук се събраха бързо и повече обсадни кули, стълби — наредиха се кули и стълби една до друга и много ромеи стъпиха едновременно на стената. Хитроумният княз Иван-Владислав се опита да устои на тоя неочакван удар. Той накара неколцина от своите да викат:
— Помощ ни иде! Царят иде с голяма войска! Ето ги, виждат се!
Тия гласове се чуха надалеко по стената и като че ли българите се позадържаха за още един миг, ала после се втурнаха да бягат и не само там, дето напираха ромеите с нови сили, а по цялата крепостна стена и от всички кули около града.
Ромеите навлязоха във Воден на широки потоци от всичките му врати, влезе с тях и василевсът им.
Вторият Василий отиде най-напред и докато беше още във воинските си доспехи в голямата патриаршеска църква заедно с всички свои по-първи челници. Свещениците, които вървяха с войската му, също и тримата ромейски свещеници във Воден отслужиха тук тържествен молебен.
Когато след молебена и вече по здрач Василий излезе на стъгдата пред патриаршеската църква, изрече с ясен глас:
— От днес тоя мой град ще се нарича Едеса. — И след това попита: — А къде е българският княз, който го защитаваше, къде е също и българският войвода?
Казаха му, че не са намерени нито между убитите, нито между пленените българи тия двама техни велможи. Тогава пред василевса застана воденският протойерей и го гледаше с най-голяма почит и любов: старият свещеник не можеше да допусне, че има някъде по-умен и по-справедлив човек от василевса. Свещеническият му сан не позволяваше да пада на колена пред земния цар, но той заговори с разтреперано сърце и с надежда също, че слага съдбата на щерка си Махи в ръцете на най-справедливия съдник и повелител:
— Българският войвода Драгшан, допреди малко войвода на тоя град, е в моя дом. — Макар и толкова близу до всемогъщия василевс, наоколо, между неговите приближени и между всички, които се бяха насъбрали тук, се дигна шумна врява. Вторият Василий махна с ръка и всички замлъкнаха отново, продължи да говори само протойереят: — Той е годеник на моята дъщеря Андромаха и ще се жени за нея.
Дебелите вежди на Василия се присвиха, но още по-страшен беше гласът му:
— Как си допуснал, отец, дъщеря ти да се свърже с такъв човек!
— Смили се над мене, твое свето царство — затрепера сега и гласът на стария човек: — Смили се и послушай бащинската ми молба. Аз съм чист ромей и божи служител и няма да измамя своя василевс. Войводата Драгшан е човек с добро сърце. Каквото е вършил против тебе, вършил го е като войник на българския цар. Православната наша църква ще го освободи от връзката му с българския цар и ще го свърже с клетва за вярност на твое свето царство, ако ти пожелаеш и повелиш.
Василевсът попита:
— А ти от негово име ли говориш, или от свое име?
— От свое име говоря, но войводата е добродушен мъж и ще ти се подчини.
Василий не пожела да говори повече с протойерея. Той се обърна към един от своите протокелиоти и каза:
— Да се задържи българският войвода и да се доведе при мене.
В двора на протойерея нахълтаха ромейски войници. Драгшан се изненада — той мислеше, че се е скрил добре в дома на ромейския протойерей, който го издаде, като мислеше да го спаси. Младият войвода излезе с меча си в двора и се би с ромеите, докато си отвори път. Той избяга на улицата, но из Воден имаше толкова много ромейски войници, че не можа вече да се скрие никъде въпреки настъпилата нощ. Драгшан уби неколцина от преследвачите си и успя на два пъти да си отвори път, но най-после ромеите го заловиха, отнеха меча му и го вързаха с въже.
Изведоха го пред василевса на другия ден. Драгшан бе изправил високо младата си глава, лицето му беше озарено от усмивка, сякаш това, което ставаше с него, го развеселяваше. През нощта ромейските войници бяха смъкнали от него войводските му доспехи и знаци, разкъсали бяха и ризата му дори, изули бяха и обущата му, но той застана гордо пред Василия с широките си разголени гърди. Плененият войвода гледаше дръзко строгото лице на василевса и заговори преди него:
— Довеждат ме при тебе като презрян тат, но аз съм войник, царю на ромеите!
Василевсът се разгневи много повече от голямата надменност на българина, нежели когато видя с очите си как буйната воденска река влачеше откъм града ромейски трупове. И той още в същия миг реши съдбата на младия воин, но се въздържа в своята ярост, за да не накърни царското си величие. Само големите му очи леко се изблещиха и мургавото му лице потъмня още повече от нахлулата кръв. Той не знаеше български и с това показа своето презрение към чужденеца, че не поиска да преведат на ромейски неговите думи, а сам го попита, гледайки някъде встрани:
— Не искаш ли да влезеш в моята войска? Дойде да ме помоли бащата на годеницата ти.
Като му преведоха думите на василевса, Драгшан отговори:
— Аз съм войвода на българския цар и няма за мене друг цар освен него. Ако кажеш да развържат ръцете ми и да ме пуснат да изляза оттук, аз пак ще се върна при моя цар.
Сега Василий поиска да чуе думите на българина и веднага му ги преведоха. Срещу смелостта на младия воин той се опита да покаже великодушие:
— Бих те пуснал да си вървиш, ако войниците ми те бяха заловили на стените на тоя град, а не при твоята годеница. Ти си убиец, варварино, а не войник. Твоите войници избиха ромеите в тоя град и аз ще те накажа като злодей и убиец на невинни. Или може би ще се опиташ да се оправдаеш?
— Да — отговори Драгшан с учудени и негодуващи очи, — ние избихме мъжете ромеи в тоя град, но те бяха твои войници зад гърба ни!
Гласът на българина прозвуча и заглъхна като в празно пространство. Василевсът рече само две думи:
— На кол.
Тълмачът повтори думите му на български.
Драгшан бе набит на кол още на другата сутрин на същото място край реката, дето бяха избити воденските ромеи. Събрали се бяха да гледат много люде — и ромейски войници, и от местните. Младият войвода се бори дълго със смъртта, ви като жаден гонец в полето, докато острият връх на кола, като премина през цялата утроба, стигна до сърцето му.
Вторият Василий не се бави много във Воден. Той се радваше, че бе отнел от българите толкова земи и градове, и повече, отколкото бе мислил, но и се боеше да се срещне с българския цар тъкмо сега: в битките бе загубил доста войници, но много повече бе пръснал по завзетите градове и селища, за да ги пазят. Наближаваше вече и краят на лятото. Василевсът реши да се оттегли на почивка до другата пролет.
Пътуването на василевса до столицата му беше като някакво победоносно шествие. Тържествено го посрещна Солун, също и всички други градове, през които мина по пътя до Цариград. Весели бяха и оцелелите му войници, радваха се, че бяха останали живи и се връщаха към родните си краища с пълни торби. И времето беше хубаво, приятно през тия прощални дни на лятото, през тия първи дни на плодоносната есен; войниците утоляваха жаждата си не само с вода, но още повече с любеници и пъпеши, с грозде и смокини и с всякакви други плодове, каквито имаше в голямо изобилие по всички места, през които минаваше дългият им път.
Ала не твърде далеко след войската на василевса вървеше и друг многолюден полк. Дигнати бяха много и много българи от Воден и Верея, от Колидрон, от Сервия и от околностите на Лариса и бяха подкарани силом с войската. Вторият Василий искаше да изсели българите от тия места. По безкрайните пътища вървяха хиляди мъже, жени, деца, стари и млади. Те бяха прогонени от домовете им и каквото бяха успели да вземат от своя имот, носеха го на гърба си. Такава беше строгата повеля на василевса — всеки можеше да вземе само това, което можеше да носи на себе си. Така и тръгнаха тия люде, вратите на домовете им останаха отворени след тях. Който трябваше да носи дребни деца на гърба си, в ръцете си, не можеше да носи нищо повече. Забранено беше да се кара добитък или кола, та старците се препъваха по пътя с подвити нозе заедно с всички други. Надалеко се бе проточила скръбната върволица на изселниците. С тях вървяха и пазачите им — войници с дълги копия, отегчени и зли.
