— Трябва чичо да те прогласи за войвода — подхвърли й еднаж Владислав, а Ирина не закъсня с отговора си.
— Ей го моя войвода — посочи тя Радомира с нежната си, но иначе широка и силна брадичка. Сетне продължи с поглед към царя: — Вие говорите пред мене и човек пожелава също да каже две думи. Аз говоря като жена, вие пък не ми се смейте. Жените във всичко са до вас, но вие не ги забелязвате.
На царската трапеза често имаше гости, но Ирина Радомирова започна да кани още повече, като избираше гостите си между най-знатните боляри и воински заповедници, които бяха по това време в Обител или в околностите на тоя град. Тя не можеше да кани тия мъже направо, но караше мъжа си и с това зяздравяваше връзките му с тях. Мнозина обичаха искрено добродушния и храбър великан, но Ирина искаше Радомир да бъде техен вожд, както беше и утрешен цар по рождение. В същото време тя и сред тия люде се трудеше усърдно да отстранява Владислава, да го унижава, да му се противи и да разкрива все повече истинския му образ. Владислав от своя страна нищо не отминаваше, нищо не й прощаваше.
На една вечеря Владислав разгорещено убеждавате царя и гостите му, че най-голямото, единственото зло за българското царство е Василий Втори.
— Ти иди в Цариград и го убий — рече с блеснали очи Ирина. — Не ще ти бъде трудно. Нужно е само да се решиш и сам да умреш.
Владислав рязко се обърна към нея и като помълча, сякаш да приеме предизвикателството й или да покаже незачитането си към женската й немощ, изеднаж рече:
— Ако царят ми повели, аз ще отида да убия Василия.
— Не е нужно, не е нужно — рече Самуил и като че ли с еднаква строгост към двамата. Той продължи: — Вторият Василий е зъл наш враг, но когато един цар умре, идва друг. Пък ще срещнем ние някога Василий по бойните полета, няма защо да го търсим чак в Цариград.
Заговори се друг път за лов на мечки. Ирина пак издебна Владислава:
— Ти недей там… с мечки. Някоя може изеднаж да те лапне. Или гледай да си по-близу до бачо си Радомира.
Тоя път Ароновият син не отговори нищо, но след няколко дни отиде сам на лов за мечки низ горите по Пелистера; придружаваха го само двама от царските ловци и двама песяци12 с кучетата. Беше късна есен, но мечките още не бяха заспали за през зимата. И шумата бе окапала, та се виждаше по-надалеко през гората. Той се върна още на втория ден и докара с кола две убити мечки. По негова повеля царските ловци ги хвърлиха във вътрешния двор на палата. Едната беше стара и много едра, а другата — много по-малка, види се, тазгодишно мече, което ходило все още с майка си. Дигна се голям шум и врява, яростен кучешки лай и вой, та излязоха всички в двореца по врати и прозорци да гледат горските зверове. Владислав нареди да одерат мечките, месото им да занесат в дворцовите готварници, а кожите им — в една кожарска работилница.
Князът не говори много за щастливия си лов, пък и много не го разпитваха, а Ирина и нищо не продума. Той все така скромно помоли царя да му позволи да покани неколцина свои приятели на вечеря и само това добави:
— Младата мечка е хубава за ядене. Затлъстяла е сега, пред зимния си сън.
За вечерята Владислав покани не най-добрите си приятели, доколкото ги имаше, но повече ония, пред които Ирина Радомирова каза, че някоя мечка може да го лапне поради не много едрия му ръст. На трапезата бяха наслагани гозби от младо мечо месо. Говори се пак за мечки и Владислав разказа как бе убил двата звяра. Когато Ирина и другите жени станаха да преминат в женското отделение, слуги донесоха и сложиха пред нозете й кожите на двете мечки, изработени набързо, но изкусно за постилки на пода. Владислав се поклони отдалеко и рече:
— Повели, светла княгиньо, приеми ги. Не можаха да ме налапат мечките, макар да бяха две.
Ирина се усмихна, попримига с очи, а наоколо всички се умълчаха да чуят отговора й. Тя се поклони по ромейски:
— Благодарна съм ти за дара, светли княже. Ще тойлят те нозете ми през зимата. Ние всички тук чухме и разказа ти как си убил двете страшни мечки. И сме удивени от твоята смелост, само че… Само че за разказите на ловците винаги са нужни свидетели. Ловците обичат да си правят шеги, колкото и да са изкусни и смели.
Зашумяха всички гости, чу се и смях. Засмя се весело и Владислав, за да прикрие по-добре гнева си към присмехулницата.
Рано на другата пролет Василий Втори пак дигна голяма войска срещу България. И веднага щом премина кръстойътя между Дългата стена й град Цурул13, където се разклоняват пътищата за Одрин и Плъвдив, за Мосинопол и Солун, и се насочи по пътя за Одрин, цар Самуил също се дигна от Обител с цялата си войска и се премести в Скопйе и околностите му. Самуил тоя път изпрати повече люде да следят още по-зорко движенията на ромейската войска; Василий бе ударил един път на север, един път на юг и сега царят го очакваше да се насочи право към сърцето на България. Това очакваше Самуил, но не се учуди, когато Василий за доста късо време мина през Плъвдив, мина и край Средец и през един от западните проходи на Маторие гори навлезе в западната част на Горна Мизия. Той се спря чак при Бъдин и го обсади; по тия западни български места ромейска войска не беше стъпвала още от времето преди Аспаруха. Бъдин беше голям град и яка крепост на Дунава, седалище и на епископ, но ясно беше, че не можеше да бъде единствена цел на василевса, при все че премина той нататък с цялата си войска. С тоя свой поход вторият Василий посягаше надалеко, за да обхване България по-нашироко.
Василевсът се спря при Бъдин с една част от войската си, а по-голямата й част остави на прехрана в западна Горна Мизия и най-вече около проходите през тая част на Маторие гори, които хвана здраво, за да се пази от Самуила. Той се надяваше, че не ще се бави много по тия места, но се задържа при Бъдин много по-дълго, отколкото бе мислил.
Обсадата на тоя град се извърши, както и всички други обсади на ромейската войска — с жива сила, с обсадни и защитни уреди. Като преспаха спокойно цяла една нощ след обсаждането, рано на другия ден, както винаги, ромеите предприеха общо нападение срещу българския град. Те забелязаха още в самото начало на нападението, че на много места по стените и кулите на обсадения град, току зад високите зъбери, се надигаха гъсти пушъци, полъхваше оттам някаква остра миризма. И когато първите ромеи се покатериха по стълбите, струпаха се по площадките на прилепилите се до стените обсадни кули и се готвеха да стъпят върху самите стени, изеднаж българите започнаха да плискат върху тях, сред синкави пушъци и бяла пара, гъсти струи нагорещена, кипнала смола.
Надигнаха се нечовешки викове и сТойове от непоносими болки и ужас, по площадките на обсадните кули настина голяма бъркотия, също и по изправените на стените стълби, изпопадаха мнозина от ромейските войници по тях, а някои и сами се хвърляха долу, обезумели от болки и страх. Черната и гъста нагорещена смола беше като течен огън, който се залепваше по тях и бързо разяждаше облеклото им, месата им, прегаряше ръцете им, лицата, очите, стичаше се по железните им доспехи, капеше по нозете им. В уплахата си някои я бръскаха от себе си с голи ръце, тя се размазваше още по-нашироко, впиваше се като жива в голата кожа на ръцете и бързо я прояждаше. А българите не преставаха да притичват до почернелите медни котли и да плискат срещу нападателите горещата смола на гъсти, провлечени струи.
Най-сетне ромейските обсадни кули се отдръпнаха надалеко от крепостните стени, издърпани бяха и стълбите, отстраниха се и всички други ромейски войници, които се бяха втурнали да превземат града. Засегнатите от смолата бяха много и продължаваха да викат, да стенат и охкат, молеха се за помощ, тичаха ту на една, ту на друга страна, хвърляха се и се търкаляха по земята, във вирове и вади, тичаха към реката. Никой с нищо не можеше да им помогне. Смути се и се разбърка за дълго цялата ромейска войска край Бъдин.
Василевсът нареди всички изгорени от смола войници да се съберат в отделен стан и по-далеко от обсадения град. Мнозина от засегнатите бяха измрели и продължаваха да умират в големи мъки, страшно беше да се гледат и по-малко засегнатите с черните петна от смола по тях, които с нищо не можеха да се изчистят, с отворените кървящи рани и бели мехури, от които течеше жълтеникава лигавина. На тяхно място бързо бяха докарани други и още по-многобройни дружини, но Василий не се решаваше да предприеме ново нападение срещу Бъдин. Войниците му не скриваха големия си страх от течния, черен и лепкав огън на българите, а и сам василевсът се боеше от многобройни и безполезни жертви. Боеше се той също да не би
