Той и по-нататък трябваше да изостави главния път между Солун и Цариград, който минаваше по-близу до морето, и да търси по-къси пътища за Одрин.
Ромеите бяха изненадани от тая голяма българска войска на тяхна земя, но нямаха сили да я спрат и прогонят. Все пак върху нея веднага се нахвърлиха малки отделения ромеи и я преследваха по целия й път. Върху нея внезапно връхлитаха ромейски конници, нанасяха й удари, доколкото им беше възможно, и бързо се оттегляха, преследвани пък те после от българските конници; ромейска пехота често устройваше засади на българите, обсипваше ги със стрели, сулици и камъни и бързо се разбягваше. Тия бързи и внезапни нападения на ромеите ставаха най-често нощно време, когато българите закъсняваха по пътищата или когато се настаняваха за нощна почивка.
И не беше само това, което правеше далечния поход на Самуиловия полк все по-труден. За да може полкът да се движи по-бързо, Самуил не поведе нито обсадни уреди, нито пък голям обоз. Пътят минаваше през плодородни места, през земите на струмците и смоляните, които бяха също български славани, и царят се надяваше, че не ще бъде много трудно с прехраната на войската му. Ала торбите на войниците скоро се изпразниха, свършваше се и храната, която носеха с обоза. Полкът заобикаляше отдалеко по-големите селища, а людете от селата, през които минаваше, се разбягваха от страх пред такава голяма войска. Жетвата по тия места бе минала и по нивите лежаха снопи, войниците попадаха и на изоставени гумна — започнала бе и вършитбата, но многолюдният полк не можеше да се снабдява с хляб от нивите или от недоовършаните снопи. Царят бе забранил да се взема насила от селяните, да се разравят житните им ями, да се разбиват кошове и житници, но и те бяха повечето празни по това време; което пък можеше да се вземе от господарските хранилища и житници, то също не достигаше. Стадата също биваха прогонвани далеко от пътищата, по които минаваше войската. Малки конни отделения се отбиваха от двете страни на пътя да търсят храна, товареха на коне, каквото успяваха да намират, подкарваха по някоя овца или свиня, или друг някакъв добитък и тичаха да догонят полка, но колко ли беше то за двайсет хиляди гладни войнишки гърла? Самуил не искаше да се спира никъде за по-дълго време, за да се издири и набави повече храна, и войниците му гладуваха.
Страдаше полкът премного и от жажда в тия най-горещи, сушави дни. Откакто бе тръгнал и много време преди това, не беше капнала ни капка дъжд, не беше се спирал облак да хвърли поне сянка по твърдата, напукана земя. Едва на няколко пъти се показваха откъм морето на юг бели, блеснали на слънцето облачета и пак изчезваха в далечината. Изворите бяха пресъхнали, по тревистите долчинки из горите беше останал само влажен пясък, над който се люлееха дребни жълти оси, жадни и зли, а някъде пътят правеше безкрайни завои през широки, безплодни равнини, по които изгорели от слънцето треви и трънаци се сменяваха с бели, напечени, нажежени сякаш до бяло пясъци. Войниците намираха само по реките по някоя тойла струя вода, но по-големите, още непресъхнали реки бяха далеко една от друга, та прежаднелнте пътници, минали вече отдавна през едната, бързаха да стигнат до другата с пресъхнали гърла, с напукани устни.
Полкът мина край Драма, прегази по-нататък премалялата Места, но заобиколи по-надалеко Мосинопол, който беше яка ромейска крепост. Като вървя още цял един ден право на изток от Мосннопол, зави не на юг, по главния път, а на северозапад, през гористи хълмища и хребети. Главният път обикаляше нашироко тия планински места и беше много по-дълъг — стигаше чак близу до устието на Хебър15 и после се връщаше нагоре по течението на тая река, за да стигне до Одрин. Царят избра по-късия път, но с това започнаха и най-големите трудности на тоя далечен поход.
Така се бе разпоредил царят, че начело на полка, почти веднага след предната стража и след първите няколко малки отделения, яздеше той със знамето си и с неколцина от най-близките си помощници; като бе повел войниците си на такъв дълъг и опасен път, искаше той лично да ги води. И пак с такава цел — да не се чувствуват войниците сами, някъде по средата на полка той остави Ивана-Владислав, а към края — двамата си зетьове, сръбския княз Иван-Владимир и княз Ашот Таронит. Сина си Гаврила-Радомира той остави в Скопйе, да не би царството да остане без върховен вожд и царски наследник, а другите свои първи роднини поведе на тоя опасен и мъчителен поход.
През целия път дотук Владислав не слизаше от коня си, освен когато полкът се спираше на почивка. От високото седло на своя кон той следеше с орлови очи едва ли не всеки войник и челник. Той не жалеше никого сега, когато трябваше да се върви, да се върви, не жалеше и себе си. От продължителната езда нозете му се бяха протрили, течеше кръв от тях и той често ги мокреше с моч, за да прегаря наранената кожа по-бързо. Князът не се криеше от войниците, когато мокреше протритите си нозе, и те не му се присмиваха дори скришом, а още повече се удивяваха от него, още повече му се бояха.
За всички стана два пъти по-трудно, когато царят поведе полка през планините, през Източните Родопи. Някое време полкът вървя по долината на река Търнава, срещу течението й. Тук бяха все повече гори, войниците минаваха през прохладните сенки, също и вода имаше в изобилие. Ала по-нататък Самуил не искаше да затвори войската си в планинските теснини, та да попадне в някоя клопка, и я поведе по стръмнините, през планинските височини, по тесни, каменисти пътеки, пък някъде и без всякакъв път. Тук и гори вече нямаше навсякъде, разкриваха се на големи разстояния голи ридища и плата, по които не се виждаше ни зелена тревица, ни дръвче, а често се надигаха скали и камънаци, напечени от юлското слънце, блеснали тук и там като купища жар в светналия летен ден…
Самуил остави приближените си, дето бяха, начело на полка, остави с тях дори и знаменосеца и тръбачите си, а той самият тръгна с войниците. Караше коня си ту редом с някои от тях, ту го обръщаше назад и вървеше бавно срещу тях, през редиците им. Тяхната мъка беше изписана по лицата им и той я виждаше. Не сдържаха и те езиците си.
— Така не се мъчат и в самия пъкъл! — чу царят зад себе си пресекнал глас и се обърна да погледне кой изрече тия думи.
Срещна две гневни, кръвясали очи, които го гледаха упорито. Царят позадържа коня и се изравни с разгневения войник. Той бе бутнал на тила железния си шлем, щитът му се клатушкаше на гърба, а копието си бе повлякъл по земята като сопа. Беше едър и силен млад мъж, но търпението му беше малко. Току пред него вървеше друг един войник и колкото беше дребен сам по себе си, изглеждаше още по-мъничък редом с тоя мъжага. И щитът му изглеждаше прекалено голям за него, та както го бе окачил на гърба си, по войнишки, за да бъдат ръцете му свободни, той приличаше на желва с корубата й; като на желва се подаваха и кривите му нозе, и ръцете му, и главата му с вехт, протъркан кожен шлем. Царят се загледа в него, а в ума си задържа гневните думи на другия. Пъргаво и твърдо стъпваха кривите нозе на дребния войник и царят позна какъв човек беше той, без да е видял добре лицето му. Самуил се приведе и побутна тъкмо него по рамото:
— Чу ли какво каза тоя мъж тук за пъкъла?
Дребният бързо се извърна и изпули изненадан кръгли, червени като на птица очи без вежди; лицето му беше бледо, даже възжълто, обрасло с редки червени косми, на китчици под носа му и по брадата му, тънки, плътно стиснати бяха устните му. От двете страни на лицето му се спущаще на също тънички прави кичури нечиста, сплъстена, червена коса, през която бяха щръкнали разперени уши, и те бледи, безкръвни макар в такава горещина. По страните му се стичаха вадички пот, която извираше сякаш изпод вехтия кожен шлем, та и косата му беше потъмняла от обилна влага. Той живо поклати глава и отговори с тънък, издрезгавял глас:
— Чух, царство ти, чух. А искам да кажа и аз… Не знам дали ще ти хареса приказката ми, твое царство…
— Говори, говори.
Червенокосият се извърна цял и вървеше с едното си рамо напред, но колкото подигаше очи към паря, много по-често поглеждаше пред себе си и около себе си. Погледите му бяха бързи, той схващаше всяко нещо, пък искаше и да погледне навсякъде, нищо да не изпуща от очите си.
— Ще говоря, царство ти — продължи той, — Ще говоря, но аз, бога ми, не от зло сърце или… Ти, царю, трябва всичко да знаеш. Ти може и да знаеш всичко, но пък нещо може и да не знаеш. Ти не живееш като нищия, а неговият пъкъл започва още от първия му ден. Което си чул, може и да не си видял, а което си видял, може и да не си изпитал. Ти живееш в палат, а нищият живее в подземна изба и разбита колиба. Ядеш хляб от пшеница, а той — по-често от просо и слама. Ти ядеш по три пъти на ден, а той понякога и по един път на три дни, пък може и да псовиса от глад. Ето и сега, царство ти, аз ходя пеш, а ти яздиш кон.
