блъскаха да стигнат по-скоро до някоя рекичка или извор по пътя; как се тръшваха на земята ведно с оръжието си, когато се дадеше знак за почивка. Бичът беше винаги в ръката му. Когато чуеше, че някой от войниците простенва от умора и отчаяние, той обръщаше коня си нататък, намираше нетърпеливия и го шибаше с бича си, докато не го накараше да тича презглава пред муцуната на коня; когато хукваха войниците към рекичката и се блъскаха кой по-скоро да легне на брега с лице във водата, князът се спущаше с коня си след тях, изпреварваше ги и ги спираше по-далеко от реката, а в същото време той самият влизаше във водата с животното си, ходеше нагоре-надолу, докато я размъти добре, и се заканваше на жадните с бича никой да не смее да се доближи. После се махваше от водата и едва след това войниците се нахвърляха да пият. Князът искаше те да бъдат по-търпеливи в жаждата си. Когато войниците се спираха за нощна почивка, князът не допущаше нито един да седне, макар и за един миг на земята или на някой камък, докато не бъдат разпънати всички шатри, докато не си нареди всеки място за нощуване. Сутрин, когато се даваше знак с тръби и рогове за ставане по целия стан, той, дигнал се от леглото преди всички, тичаше с коня между шатрите, прескачаше налягалите на открито и караше всички да стават веднага; тежко на тогова, който се опитваше да се попротегне, когато се приближаваше князът — сладката утринна прозявка замръзваше на устата му под ударите на княжеския бич. Князът ругаеше и челниците за всяко нетърпение и отпуснатост, но не удари никого заради чинопочитанието, което трябваше да се спазва строго във войската.
Полкът на Владислава вървеше с най-твърда стъпка по дългия път. В тоя голям полк нямаше безредие, нямаше изостанали или отклонили се войници. Нямаше шумна врява в тоя полк, ни провиквания, ни песни, всички вървяха дружно и всеки на мястото си. Такъв ред се пазеше и когато полкът се спираше на почивка и за пренощуване, войниците на княза първи разпъваха шатрите си, първи сядаха да се хранят. Князът стоеше над целия си полк с бича в ръка.
Не можеше да остане неизвестна за царя преголямата строгост на Владислава. Повика го той еднаж в шатъра си, докато всички князе и войводи чакаха вън за вечеря. Царят му рече:
— Говори се със страх за тебе в цялата войска. Биеш войниците прекомерно, мъчиш ги. Не мислиш ли, че ще те изоставят още при първото по-голямо изпитание? Със страх не можеш да задържиш дълго човека. По-големият страх лесно може да изгони от сърцето му по-малкия страх. Ако се уплаши войникът от врага, страхът от тебе няма да го задържи в боя. Така е и за цялата войнишка служба и тегоба.
Владислав отговори както винаги с голяма почтителност, но с противоречиви думи:
— Царю, аз давам и допущам на войника всичко, що му се дължи и е негово право, но искам и търся от него всичко, що дължи той на челника си и на своя цар. Моите войници са винаги сити, но аз не им давам да вървят по пътя като стадо свини. Това е всичко, а ти погледни моя полк и ще го видиш какъв е между другите полкове. Моят не е най-лошият, а може би е най-добрият.
— Най-добрият полк се познава в боя. Ти гледай да привържеш войниците към себе си, а не да ги държиш в страх и трепет.
— Да ги привържа ли, чичо! Вонещият селяк никога няма да се привърже към болярина. Ти оставяш, царю, всеки въшльо да плещи пред тебе и така е може би по-добре, но аз едвам се въздържам да не излезна и пред очите ти да го стъпча с коня си.
— Когато ми говори, аз знам и какво мисли, какво го боли. И като му показвам човешко съчувствие, той няма да ме изостави никога. Ние всички се раждаме голи на тоя свят, както е казано, и болката за всички е болка. Задържай ръката си, дори когато искаш да удариш и коня си под тебе, а още повече човека. Така искам ла водя аз людете си, за да стигна, където съм тръгнал. Няма по-здрава връзка от човешката привързаност, когато е за човека и за неговите дела. Ако аз не мога да бъда справедлив цар, не искам да бъда и никакъв.
— С твое позволение, царство ти, но… Но ако тая селяшка паплач не се бои от тебе, тя ще се поругае с твоята любов и справедливост.
— Простият народ е като дете понякога: може да бутне паницата, да я разсипе и с него е нужна бащинска строгост. Но ето какво ще ти кажа още: тебе, аз княже и войводо, ще накажа по-строго, ако извършиш нещо, което трябва да бъде наказано, отколкото последния мой войник. На него по-лесно ще простя, на тебе няма да простя. Така мисля да държа войската си и занапред, това искам и от всеки челник. И от тебе също.
Княз Владислав се поклони дълбоко пред царя и нищо повече не възрази. Той не искаше да му противоречи повече, ала не от страх или от разкаяние, а защото не искаше да разкрива пред него образа си.
Те бяха различни люде, макар и толкова близки по кръв.
Българската войска премина Хебър на юг от Одрин; намерен бе широк разлив и брод по тия ниски места, пък и водата на реката бе много намаляла сега, в началото вече на месец Зарев16. Самуил не криеше войската си, пък и не можеше да я скрие, след като бе вървяла тя толкова дълго през ромейска земя. Все пак царят се опита да заблуди ромеите, да приспи тяхната бдителност. Той излезе на големия път за Цариград и даде голяма почивка на войниците си, които се разположиха от двете страни на пътя. Българската войска сега беше едва на две поприща от Одрин, но царят изпрати към тоя град предрешени люде, които разнесоха лъжлива вест, че българите ще вървят за Цариград. Такова нещо можеше да се допусне, понеже ромейската столица бе останала с много малко войска и беше защитена само от високите си стени; българите можеха да се полакомят за Византион, щом изглеждаше сега по-лесно влизането в тоя град. Така бе подучил Самуил и предрешените люде, които изпрати в Одрин.
Кастрофилаксът на Одрин навреме се затвори в града с около хиляда войници, но като стигнаха до него вести, че българите се готвят да потеглят за Цариград, той се поуспокои и се поотпусна. Българите останаха в стана си край цариградския път още цяла неделя и като че ли съвсем бяха обърнали гръб на Одрин. Два дни преди Успение Богородично кастрофилаксът отвори широко вратите на града — на тоя голям празник ставаше събор в Одрин и панаир също за цялата адрианополска тема. Градът очакваше цяла година тоя събор, от който зависеше препитанието му до голяма степен, и адриаиополският кастрофилакс разгласи, че съборът ще стане, макар и при такова опасно съседство с българите. Люде от градската управа успокояваха всички, че българите не мислят да нападат и че най-сетне и стените на града са достатъчно яки, за да го запазят, ако стане нужда. През тия два дни преди големия празник в Одрин се насъбра доста свят от по- близките селища, надонесоха се всякакви стоки, макар и не в такова изобилие, както през мирните години.
Съборът започна още от предния ден, а на самия празник настана голямо оживление по улиците и широките стъгди на Одрин. В общата възбуда людете взаимно се насърчаваха и все повече се увличаха. От друга страна, и страхът от българите ги караше да купуват и продават повече, да пълнят зимниците си с разни неща за ядене, ако градът бъде обсаден, да опитат от всички съблазни, които се излагаха по продавачниците и кръчмите, че не се знаеше какво можеше да сполети човека в такова тревожно време. По тържищата имаше много купувачи и продавачи, имаше и пияни люде много, а също и разпътни жени, които завличаха свои гости по бърлогите си. Късно след обед вече целият град ехтеше от песни, от свирки и тръби, от кънтящи тимпани. Людете като че ли забравиха врага, който стоеше на две поприща от градските порти.
Самуил бе чакал тъкмо тия часове. Едва-що бяха приели войниците му обеда и бяха се нахранили, даде се повеля за тръгване. Така беше наредено всяко нещо, че и самите войници не знаеха накъде ще тръгват — за Цариград или за Одрин. Не можеха да познаят и съгледвачите, които преди това още бе изпратил одринският кастрофилакс, та се спуснаха да занесат в града тревожната вест едва когато българите се насочиха вече право към Одрин. Все пак ромеите успяха навреме да затворят вратите на града, но всичко започна неблагоприятно за тях. Макар да знаеха, че българският цар е близу, за тях дойде като изненада появяването на българите пред вратите на града. По градските улици и стъгди настана голяма бъркотия, а после всички се изпокриха, сякаш изчезнаха вдън земя. Имаше повеля да излязат по крепостните стени и гражданите, които можеха да носят оръжие, ала страхът беше голям и всеки гледаше да използува настъпилото безредие. По градските стени останаха само войниците, не повече от хиляда души.
Самуил удари града, преди да успее да го обсади от всички страни; той бързаше, за да не даде време на
