ромеите да се съвземат. Първият удар на българите не сполучи. Те нямаха бойни уреди и се катереха по стените със стълби, които бяха направили набързо. Царят повели веднага да се направят още двойно и тройно повече стълби и като започна вторият удар, закатери се по стените голямата част от българската войска. Защитниците на града бяха много по-малко. С голямо настървение се нахвърли по стълбите полкът на княз Иван-Владислав. Сам князът беше при войниците си и те го чуха много пъти да ги подканва и насърчава с ясен, силен глас:
— Прескочете тия стени и градът ще бъде ваш! Цял ден и цяла нощ ще го грабите и каквото докопате, ще бъде ваше. Ваши ще бъдат и жените му!
Тия думи на княза подлудиха войниците му, а се разнесоха и предадоха по цялата българска войска. Българите се изкачваха по стените, навлизаха по крепостните кули със сляпа ярост, посягаха негли с голи ръце да ловят мечовете и копията на ромеите. Срещу всяка стълба стояха по двама, трима или четирима ромеи, а още по-нарядко бяха те нататък по стените и кулите и тяхната малочисленост настървяваше българите все повече. Битката не продължи много. Ромеите бяха избити и прогонени до един, които пък попаднаха живи в ръцете на българите, бяха изклани още на самите крепостни стени, та потекоха кърви по сивите дялани камъни и августовското слънце бързо ги пресушаваше.
Това беше битка кървава между войници, но по-страшно беше това, което стана в самия град, когато българите преминаха неговите стени и мнозина от тях се спуснаха по улиците, по домовете му да грабят. Разбиваха вратите на къщите, на продавачниците, на хранилищата и не знаеха от кое най-напред, от кое повече да награбят. Те често отминаваха, захвърляха ценното, за да вземат и отнесат малоценното; струпваха пред къщите и продавачниците цели камари всякакви вещи, после не знаеха как да ги дигнат, къде да ги отнесат и каквото можеха да сложат в торбата си или в някоя вреща — вземаха го, а всичко останало разпиляваха по дворищата и улиците. Като позаситиха донякъде голямата си алчност, тръгнаха за жени. По жени посягаха и преди, но повече мислеха за торбите си, а след това се втурнаха да търсят жени и бесът им стана още по-голям. Едва след като попремина в тях и тоя бяс, завоевателите се нахвърлиха на ядене и пиене… Цар Самуил се спря с приближените си пред южната врата на Одрин и трябваше да почака някое време, докато войниците я отворят пред него, след като бяха преминали стените на града. Той се обърна учуден към людете си:
— Защо се бавят? Колкото и да упорствуват ромеите, не могат да задържат толкова дълго моите лъвове по улиците на града.
Негли пръв Радой, царският слуга, се досети какво ставаше в превзетия град:
— Те грабят вътре и мърсуват, проклетниците, не се сещат да отворят, а може и да не искат да отворят толкова скоро.
Заговори и княз Владислав, който стоеше с коня си току зад коня на царя:
— Щом взеха града, нека понапълнят и торбите си. Това е най-сетне тяхна юнашка награда.
Ароновият син искаше да позабави царя и още повече да го подготви за това, което трябваше да види в града, да смекчи гнева му. Царят се обърна към него:
— Ти знаеш, княже, има закон за военната плячка и аз ще наградя войниците си, но своеволията и злодействата се наказват.
Князът кимна послушно с глава, скри под сенника на шлема присмехулния блясък на очите си, покорно прозвуча и отговорът му, а беше против царя:
— Законът е ясен и справедлив, царство ти. Няма да кажа аз нито половин противна дума, но… Но нашият човек не обича законите. Повече обича торбата и търбуха си. И това си мисля аз, твое царство: по- лесно ще насърча войника с торбата му, отколкото със закона за плячката.
Самуил поклати глава нетърпеливо:
— Аз искам да бъда цар, а не разбойник и не ще извърша нищо без закон. Но ти, княже, запомни и това, че грабителската храброст не е нито голяма, нито трайна.
— Да, царство ти — въздъхна издълбоко Владислав, та и лицето му придоби скръбен израз. — Познавам аз твоята мъдрост, но тъкмо ти си ме учил да не крия коварно мислите си и ще се реша да ти кажа това, което ми иде сега на ум: млад съм аз още, но така ми се чини, че за човека е по-лесно да прави зло, отколкото добро и злото е по-силно от доброто. Затова бог е предопределил царе между людете, а царете създават и пазят законите. Мисля си, царство ти, и това, че когато е за бран и враг срещу тебе, не се колебай да повикаш на помощ и всичките адови сили.
Загледа се мълчаливо царят в лицето на племенника си и дори се попридръпна на седлото, да го види по-добре. Смирено беше лицето на княза и тъжно — той, види се, страдаше от собствените си мисли за човека. Така реши царят и прие думите на племенника си като младежка заблуда и прекалена строгост към човешките слабости.
Когато малко по-късно Самуил влезе в Одрин и види какво бяха вършили войниците му и продължаваха да вършат, той дигна своята суха, възмургава ръка и притисна с нея очите си. С бледо и тъжно лице седеше на високото седло току зад царя княз Владислав, само очите му горяха с мрачен блясък…
Царят повели българите да напуснат превзетия град до последния човек. Спуснаха се чак и войводите да разгласят неговата строга повеля. Челниците, малки и големи, отпъждаха мнозина от войниците като зли, стръвни кучета от домовете на одринци, от хранилищата и продавачниците, докато ги събраха и ги изведоха от града. Не можеше да се направи нищо повече с грабителите. Настъпваше нощ — тъкмо време да прикрият грабежите си, да се скрият от очите на своя цар. Намираха се между войниците и такива, които нямаше що да крият и защо да се крият, но те бяха по-малко.
Самуил престоя при Одрин двайсет и пет дни. Той имаше свои люде по пътищата накъм Плъвдив и по- нататък, които следяха дали Василий няма да напусне България и да се върне към Одрин и към своята столица, както би желал българският цар, ала и Василий имаше свои люде, които му донасяха всичко за българите. Той узна за тях още като навлязоха в неговото царство, узна колко бяха на брой и накъде вървяха, узна всичко навреме и за Одрин. Василевсът се досети за желанието на българския цар да го принуди да напусне България; той също знаеше, че Самуил с тая своя войска не можеше да стори нищо повече от това, което вече бе сторил. И василевсът нито се помръдна от Северозападна България и от Бъдин. Той пожертвува и своя Адрианопол, но не само заради Бъдни, а имаше и други замисли, като бе дигнал и тоя път такава многобройна войска.
Нямаше какво повече да чака Самуил край Одрин. Той също се досети защо Василий не се спусна да спасява тоя свой град и че това не беше само заради Бъдин. Като почака, доколкото беше нужно, за да изведе докрай своя поход във Византия, цар Самуил поведе войската си по обратен път и сега още по-бързо, за да събере цялата си войска, та да посрещне Василия, ако след Бъдин се насочи към Скопйе, както подозираше.
Първата половина на месец Руен17 вече минаваше, но горещините по тия места бяха все още големи. Сушата също продължаваше и като че ли огън бе преминал по цялата земя. Войската се връщаше по същия път и войниците търсеха по долините, низ завехналите храсталаци реките и изворите, от които бяха пили вода, но най-често намираха бял, горещ пясък. Те сега и гладуваха повече. Едно беше по-леко за българите, че се връщаха към родните си краища, докато всичко друго беше по-трудно за тях.
И въоръжени ромейски дружини ги нападаха по-често и по-дръзко сега, особено докато бяха по-далеко от земята на смоляните и струмците и населението беше повече ромейско. Българите бяха уморени, гладни, без воля за съпротива и тия бързи ромейски дружини връхлитаха върху тях, убиваха ги, завличаха някои в плен. Тогава княз Иван-Владислав измисли как да се защитава българската войска от тях и дори как самата тя да напада. С позволение на царя той избра и подреди пет дружини конни войници между най-добрите от по сто или сто и двайсет души и ги определи за стража на цялата войска. Те се движеха край пътя от двете страни на войската, както беше проточена на върволица, на известно разстояние една от друга и винаги бяха готови да се спуснат в една или друга посока. Нощно време, когато войската се спираше на временен стан, по две от тия дружини обикаляха непрекъснато около стана и го пазеха от нападения. Сега страдаха не българите, а много повече ромеите нападатели, които биваха посрещани и разбивани, преди още да се приближат до върволицата на българската войска. Князът нареди да бъдат избивани също техните ранени и пленени и войниците ги избиваха с настървение поради големия си гняв и омраза.
Самуил яздеше пак начело на войската си, както беше подредена за поход. Той беше мълчалив, цял затворен в себе си, не обърна сега нито един път коня да тръгне между войниците и заедно с тях, да ги
