Угодливият слуга побърза да отговори:
— Избиват ромеите, господарю. Тукашните ромеи. Искали да пуснат в града своя цар и войската му.
Единият мустак на княза, провесел като опашчица, черен и лъскав, едвам забележимо потрепна и това беше скрита усмивка: „Ето как е стигнала до моя слуга повелята, която дадох… Е, добре, добре…“
— Нека ги избият, щом са искали да пуснат своя цар — рече гласно князът.
Той скоро заспа и спа дълбоко тая нощ.
Във Воден стана това, което пожела и нареди той, а не воденският войвода Драгшан. Драгшан даде своята повеля на двамата хилядници за мъжете ромеи, те я предадоха на други, по-малки началници и така повелята стигна до войниците, също и до мнозина от гражданите, но по-проста и по-ясна:
— Тая нощ да бъдат избити всички ромеи. Когато се стъмни добре и по къщите на воденските ромеи тръгнаха въоръжени войници, с тях тръгнаха и някои граждани от българите. Войниците се спираха пред всяка ромейска врата. Спираха се и тръгналите с тях граждани. Нахълтваха заедно по ромейските дворове и домове. Извличаха навън, на улицата, мъжете ромеи и деца почти между тях, и немощни старци. Нахвърляха се и върху жените. Разграбваха покъщнината и което не можеха да задигнат, чупеха го и го разбиваха, запалваха го да гори. Случи се да нахлуят и в български домове; които влизаха да палят и убиват, бяха люде с помрачен ум. Или някои ще набедят тоя или оня от българите, че е ромей или че крие ромеи в къщата си. Нощта беше тъмна и насилниците започнаха да палят ромейски къщи, за да им е по-светло. Настанала беше голяма несрета за воденските ромеи, но и мнозина българи се криеха със страх и трепет зад стените и залостените врати на своите домове. Писъци и стенания огласяха целия град: в разлюления от пожарищата нощен мрак зееха разбити врати и прозорци, по дворищата и улиците се чернееха мъртви тела… Всички мъже ромеи, които бяха извлечени живи от домовете им, от ръцете на близките им, бяха събрани на една неголяма поляна край реката. И там бяха избити до един. Убийците нахвърляха мъртвите в реката и буйните й води потекоха черни от обилната човешка кръв.
Цяла една неделя мина в затишие. По-шумно беше по стените на обсадения град, отколкото в ромейския стан. Василий нито помисли да довежда нови войски при Воден — би показал страх и слабост, но се зае да подготви съкрушителен удар срещу тая българска твърдина. Половината от людете му работиха три дни, за да отбият водите, които минаваха през града, и най-вече реката Вода; при такова изобилие от вода в града нямаше цистерни, а Василий също тъй кроеше неговата войска да навлезе във Воден по пресъхналото корито на реката, изпод градските стени. Византийците успяха да отбият и пресекат за тия три дни много вади и извори, много чешми, но реката не можаха да отбият от дълбокото й корито. После се опитаха да подкопаят стените на града и работиха още няколко дни без полза: или удряха в скали, които не можеха, да пробият, или пък българите успяваха да им попречат. Най-после остана пак оръжието да реши победата и Василий обмисли нов един начин за пристъп срещу града.
Българите се присмиваха на ромеите за неуспехите им, викаха и се кикотеха от високите крепостни стени, но и последният войник знаеше, че василевсът не ще изостави лесно Воден. Княз Иван-Владислав очакваше новите удари на Василия и още на два пъти изпрати скришом люде до Самуила, но се готвеше и сам да посрещне ромеите. По стените на града се качиха към седемстотин воденчани, както бе заповядано, ала между тях имаше и такива, които никога не бяха улавяли оръжие или бяха подвили нозе под товара на петдесетте си години. Князът нареди да ги въоръжат и да ги облекат по войнишки, доколкото беше възможно, нареди да ги размесят с войниците, а те да ги научат да въртят оръжие. Той ходеше непрестанно между старите и новите бойци да следи как се изпълняваха повелите му, събираше ги на големи купчини да ги поучава и насърчава:
— Опитните да учат неопитните. Ако другарите ти отляво и отдясно са добри бойци, и ти ще се запазиш по-добре. Нищо, че ромеите са повече от нас; да се браниш от стената е много по-лесно, отколкото да нападаш стена. И помощ може да ни дойде всеки час; близу е царят с цялата си войска. — Той въртеше от човек на човек втренчени, строги очи, сякаш търсеше виновник, и продължаваше с насмешлива закана в изострения си глас: — Ако пуснете ромеите в града, ще ви изколят до един! Вие избихте тукашните ромеи, ругахте се със жените им, със сестрите и щерките им, разграбихте домовете им… Какво си мислите — василевсът ще ви прости ли!
Владислав знаеше, че демонът на войната се храни с кръв и пепелища, че и страхът тласка към меча и секирата. Като говореше еднаж на войниците си така, чу се между тях глас:
— Аз не съм убивал ромеи. И други също не са убивали.
Владислав повели да излезе пред него тоя, който рече тия думи. Войниците избутаха напред един от новите защитници на Воден, около четиридесетгодишен мъж, висок и слаб, с хлътнали бледи бузи, обраснали с редки, посивели косми. Той застана някак с безразличие пред княза и гледаше не в него с бледосините си очи, а някъде над главата му, разсеяно и тъжно. Бяха му дали железен шлем, но ризницата му беше от ленено платно. Князът пристъпи по-близу до него и сякаш да го изгори с поглед:
— Ромеи не си убивал, а? Но ромеите ще кажат, че българите са убивали техните, а не тоя или оня.
Воденчанинът чу всяка дума на княза и отговори без страх:
— Всички ние, които не сме убивали, ще кажем: не сме убивали, не сме грабили, не сме насилвали. Ние сме мирни люде и сме повече от убийците. Малцина са, които се раждат с бяс в сърцето.
Сега князът намрази още повече тоя човек и пожела да го погуби. Но продължи да говори с него сдържано, като човек, който иска да бъде справедлив:
— Ти проповядваш и заблуждаваш тия люде. Всеки се ражда с бяс в сърцето. И ти също, но твоят бяс е по-лукав. — Той се обърна към околните, посочи с ръка непокорния, повиши глас: — Не виждате ли? Тоя нека да ви предаде на ромеите, за да спаси себе си. Още ли ще го гледате!…
Като рече това, той го блъсна с две ръце в събралата се тълпа. Бледият човек се люшна назад и погледна княза с учудени очи. Неколцина от войниците го пресрещнаха с протегнати ръце и го блъскаха с още по-голяма сила на срещуположната страна:
— Ууу… Предател!
Пресрещнаха го и други с юмруци, с ритници, сипеха се удари върху клетника, струпаха се всички върху него и всеки бързаше да го докопа. Завъртя се, заплете се страшно кълбо от живи тела сред вой и викот, започнаха людете да се блъскат, да се удрят и ритат и помежду си. Князът навреме се измъкна от повилнялата тълпа и бързо се отдалечи. Отдръпнаха се също други неколцина и войниците като че ла за един миг изтрезняха. На земята остана само тялото на мъченика, окървавено и неподвижно. Войниците се заоглеждаха и се пръснаха наоколо. Някой каза:
— Убихме човека за нищо…
Ала пострадалият не беше умрял. Той отвори неочаквано очи, сякаш да погледне най-напред небето, после бавно се приподигна и обърса с опакото на ръката окървавената си уста. И седя доста време на голата земя, умислен, тъжен…
На другия ден, пак при изгрев слънце, ромеите започнаха ново нападение. И тоя път те нападнаха с голяма стремителност, с всички свои оръжия и уреди.
Василий нареди тръбите да тръбят непрекъснато, да думкат и тимпаните, войниците да пеят бойния тропар и други църковни песни, които подкрепяха силите им, като хвалеха храбростта на човешкото сърце и обещаваха небесни награди. Но василевсът направи тоя път и нещо друго, което реши битката: преди още да се раздени тая сутрин, по негова повеля един полк от два хиляди ромеи се скри с оръжието си по долищата и гъсталаците близу до стените на обсадения град, Ромеите бяха много и никой от българите не забеляза, че се бе скрила толкова голяма тяхна войска. Нападателите напираха и напираха, втурваха се и сега на цели тълпи по двайсет и трийсет души от площадките на прилепилите се до стените обсадни кули, точеха се на безкрайни редици от изправените стълби, работеха непрекъснато и всички техни бойни уреди, ала и българите се защитяваха с голяма упоритост. Защитниците на града сега бяха по-малко, макар и с въоръжените воденчани, но ги въодушевяваха за бой казаните от Владислава думи, че ако ромеите влязат във Воден, ще избият всички българи заради избитите от тях воденски ромеи.
Наближаваше краят и на тоя ден. Двете войски се биеха и в тоя час с всички сили, но вече с отчаяно ожесточение. Труповете бяха премного и от двете страни на крепостните степи. Ромеите се надяваха дано с още едни последен напор да сломят българите, а те пък очакваха близкия край на деня и на битката. В тоя върховен миг скритият ромейскн полк се измъкна от скривалищата си. Виждаше се с каква сила се хвърлиха
