южна врата в позлатените си одежди. Тъкмо василевсът стъпи с коня си върху подвижния мост на крепостния ров, от ниското, побеляло небе започнаха да падат първите снежинки тая година. Епископът изричаше някакви приветствени, раболепни слова към чуждия цар и сега отеднаж дигна ръка към небето и продължи с угодническо въодушевление:
— Ето и бог ни праща своята благодат и ти идеш с нея, царю…
Василевсът рече горделиво от високия си кон:
— Които от вас ме посрещат с добро, ще познаят моята царска милост, а тежко на тия, които ми се противят.
И той постъпи според тия си надменни думи: по негова повеля войниците му набиха на кол бъдинския войвода, който беше заловен с меч в ръка, но епископа и болярина Никодима Брич той прие на трапезата си и яде с тях.
VIII
Самуил бързо научи за влизането на Василий в Бъдин. Научи той и как бе влязъл ромеецът в тоя български град. Разчу се и по цяло Скопйе, дето беше царят, за предателството на бъдинския епископ Стефан. Царят не потърси никого, да се оплаче, да излее гнева си — велможите му сами идваха при него. И всеки по своему изказваше пред него негодуванието си от предателството на бъдинския епископ. Царят повече мълчеше и само пред великия войвода Ивац изказа голямото си огорчение:
— Той предава нашия град на чуждата войска, а казва, че това е спасение за тоя град. Ето какви люде има между нас, какви владици, но може би има и такива войводи, такива боляри и челници и всякакви, които чуждото царство и власт приемат като спасение. Чуждият е дошъл да те прегази, а ти сам лягаш под нозете му. Това ли успяхме да направим досега ние с тебе, велики войводо и брате мой! Нищо ли повече не можахме да направим с кръвта, която проляхме, и с всички мъки…
Ивац никога не казваше излишна дума и само това отговори на царя:
— Защо ще мерим доброто дело със злодеянието на предателя?
Царят се взря в него с все още искрящите си очи, негли да чуе най-утешителните думи, сетне пздълбоко въздъхна. Разяждаха го съмнения и подозрения, но той не искаше да ги изрече гласно, на макар и само пред най-доверения си помощник. Страшни бяха тия съмнения и подозрения, той се опитваше да ги отпъди, да ги заличи в ума си, а те долитаха сами, бръмчаха в ума му като вонещи, отровни насекоми.
Мълчанието между двамата воини стана продължително и царят рече, като че ли да отклони в друга посока разговора:
— Дали не стареем вече ние с тебе…
Ивац полюшна едрата си глава, попристисна устни и каза:
— Защо… Седим още на седло, ти ходи чак и до Одрин…
Царят мълчаливо го прихвана през рамената, мълчаливо го притисна на гърдите си. Те помълчаха още някое време, като люде най-близки, които не се боят от мълчанието помежду им, после Ивац стана и си отиде. Самуил остана сам и пак с огорчението си, с подозренията и съмненията си.
Най-напред Яков Рун предизвикваше тия мисли в ума на царя. Той подозираше Димитра Полемарха още преди много време, а сега говореше едва ли не против всички велможи, ругаеше и простия народ. Рун не можеше да каже против никого нещо определено, говореше общи думи, често и те недоизказани, но ги говореше с гняв и ярост. Царят неволно се повеждаше по думите му, започна да се заглежда с по-други очи в людете си, сякаш търсеше в познатите лица и някакви непознати, скрити черти. Ала най-много съмнения и подозрения заседнаха в ума му през време на похода до Одрин и още повече след предаването на Бъдни. През време на похода той чу от войниците всякакви противни думи, а червенокосият, когото не можа вече да забрави, каза всичко открито. Това все пак не беше най-лошото; войниците винаги бяха мърморили и говорили противни думи — тежък е техният живот, големи са мъките им, голям е и страхът им, и ненавистта им към болярина, умът им пък не отива много далече. Но през време на тоя поход царят бе доловил нещо друго и в приказките на войниците си, и по техните лица, та дори и в движенията им, във вървежа им, още повече в преголямата им алчност, когато се нахвърлиха в Одрин за плячка, за жени, за убийства и кръв. Той винаги бе виждал и срещал съпротива у людете си, винаги се бе мъчил да я надвие и подчини, винаги се бе стремил с цялото си сърце да запали светлина в умовете им, та да могат да видят това, което и той самият виждаше за тях, за цялата държава; стремил се бе и бе се надявал и наистина бе успявал да подчини съпротивата им, която му се бе виждала и по-друга досега. През време на похода за Одрин той видя тая съпротива в най-грозния й вид, той я видя все така жива и сякаш непобедима. Сетне дойде предателството на бъдинския епископ, спомни си той и своя племенник Добромир, който предаде на ромеите Верея, спомни си отново и негли с още по-голяма болка за предателството на родния си брат… Никога досега не беше го изоставяла крилатата надежда, не беше го изоставила тя и сега, но ето тая нова болка…
Все пак тая нова болка беше като шипа на желязното стреме, който бодва коня тъкмо когато е уморен, когато нозете му натежават. Веднага след като се получи вестта за падането на Бъдин, при него дотича Рун.
— Никога преди — каза му царят — не си бил нужен толкова много, както си нужен сега.
От две години Яков Рун бе прогласен за войвода. Той бе побелял вече и особено брадата му, ала колкото черни косми бяха останали по главата, бяха сякаш още по-черни. Вдълбали се бяха още повече и всички бръчки по сухото му лице, сключили се бяха по-строго и дебелите му вежди, но тъмните му очи горяха с по-голяма сила, макар да бяха се откроили по-издълбоко.
И гласът му бе издрезгавял, станал бе и по-рязък, но идеше все така, сякаш направо от сърцето му. Натежали бяха и движенията му, ала все още се виждаше, че в гърдите му напираше неговото нетърпение във всяко нещо. Той отвърна, негли готов да се сопне и на царя:
— Аз никога не говоря напразно… Трябва половината да ги набиеш на кол! Може и да не са всички виновни, но ти ще изхвърлиш гнилата ябълка, ще изхвърлиш и тия до нея, за да ти останат другите здрави, Може да не са всичките виновни, но всички ще се уплашат и страхът по-добре ще ги вразуми…
Той не спомена тоя път име, не каза кои бяха виновни, но едва ли би се стъписал, ако царят би му повелил да набие на кол и половината български велможи, мирски и духовни, та и половината прост български народ.
— Ти вече остаря, Рун — скара му се Самуил, — но трябва да те усмирявам като вироглав хлапак. Ти трябва да бъдеш пазач на царството, а не губител на виновни и невинни. Запомни това добре и завинаги.
Рун не отговори, но гледаше царя, без да мигне, и погледът му не се укроти. Царят продължи:
— Предателството е като зараза, минава от човек на човек и не знаеш с какъв образ ще ти се покаже, ще те измами и съблазни. То понякога е заблуда и човек не знае накъде го води тя. Ти трябва да знаеш това, за да познаваш по-добре виновните и по-добре да ги различаваш от невинните. Между нас има предателство и ти търси предателството. Невинната кръв оживява и търси отмъщение.
Рун не можеше да се сдържи повече и рече задъхан, с изблещени очи, по които личаха червени жилки:
— Царю… Царю честити… Аз не мога като тебе… Моят ум не е… Втурвам се по всяка следа и… със зъби за петите. Ако се бавя и колебая, вятърът ще заличи всяка диря. Не ми е нужно мене много мислене, да се въртя и озъртам.
Яков Рун излезе от царското жилище с покорно лице, но думите на царя не бяха стигнали до ума и сърцето му, не бяха укротили неговата ярост спрямо всеки враг на царството, която беше и негова любов към царството.
Същия ден царят получи бързо известие, че в Преспа бе починала царицата. Самуил почувствува някаква неясна скръб, която се изписа дори и по лицето му, но той не каза нищо за покойната, а пристъпи, открехна едното крило на прозореца в стаята си и погледна вън. Царят знаеше, че през последните дни бе навалял до две педи сняг, но като че ли искаше да се увери още един път с очите си. Небето беше още облачно и във въздуха прехвръкваха редки снежинки, снегът тежеше като дебела, плътна покривка върху земята. Затрупани бяха обилно широките покриви на многобройните къщи на Скопйе, които се виждаха от високата градска крепост надолу към Вардара, затрупани бяха тесните криви улички, дворищата, градините; виждаше се и полето отвъд реката, също цяло Водно по-нататък като огромно снежно купище и само през
