Ромейската войска и василевсът й се насочиха по пътя за Велбъжд и Средец. Планините на север, на запад и юг бързо изчезнаха, като че ли потънаха в земята до най-високите си върхове и наоколо се отвори широка равнина, над която пламтеше огънят на юлското слънце. Хилядната войска пълзеше по пътя, от завой в завой. Бавно се влачеше тя през широкото поле, не във всяко нейно движение се чувствуваше страшната сила на живата й огромна снага. Така беше през първия и през втория ден на нейния поход, ала още рано на третия ден по цялата ромейска войска започна някакво смущение. Конници по едни и по двама препускаха край пътя ту към средата на необозримата върволица, където беше василевсът, ту към началото или към края й; после други, по-големи дружинки конници се спуснаха от двете страни на пътя надалеко из полето, тичаха нагоре-надолу и пак се връщаха към войската, която не спираше своя ход. Ромеите бяха усетили, че отдалеко ги дебнат и ги следват многобройни български дружини и сега, когато предните части на войската навлизаха между теснините и хълмищата накъм Страцин, василевсът се обезпокои да не би българите да му устроят пак засада както през годината 986-та в теснините при Траянова врата. Той изпрати разезди по всички посоки и наистина се разбра, че силна българска войска следеше отблизу ромеите и може би готвеше някаква изненада…
Още веднага щом ромеите излязоха от Скопйе и се насочиха към Средец, цялата българска войска, която дотогава се спотайваше из горите по Водно, също слезе в полето, премина Вардара и тръгна по следите им. Самуил искаше да ги издебне на някое сгодно място и да ги удари, макар с много по-малко сили. След сблъскването при Вардар българската войска не беше разбита, ала бе намаляла още повече и като търсеше сгодно място някъде по дългия път за Средец, Самуил искаше да удари ромеите с по-голям устрем, за да изравни донякъде силите на двете войски.
Царят следеше от височините на Водно движението на ромеите и щом излезе на полето и последният техен войник, той яхна коня си и тръгна между своите дружини, както бяха вече подредени на няколко поляни в горите и готови за път. Царят каза почти едни и същи думи пред всяка от дружините си:
— Ще се спуснем след тях без страх, без милост! Ако ги ударим добре и здраво, ще ги сразим, колкото и да са по-многобройни от нас. Те са обърнати с гръб към нас, а ние ще потърсим и по-сгодно място. Аз искам да замахнеш с всичката си сила и да удариш право в сърцето. Или ние ще живеем, или те, а тук е наша земя. Ако не си разбрал и досега това ти, български войнико, и ти, народе, връщай се и се скрий в хижата си, ромеецът ще дойде да те намери, да одере кожата ти. Иначе не може да бъде, но ти побързай да ю удариш добре в сърцето, за да живееш повече от него…
Говореше царят на войниците си, говореше и цялата негова външност — очите му, лицето му, пребледняло от мисли и грижи, юмрукът му, стиснат и твърд. Забелязаха мнозина от войниците, че той не поглеждаше челниците, които стояха край дружините, всеки на своето място, а търсеше техните погледи, искаше те да чуят и разберат тия негови думи, пълни с гняв и закана. И когато се даде знак за тръгване още по тъмно на другия ден, след като ромеите бяха излезли на открито поле, българските дружини се спуснаха по гористите стръмнини на Водно по-живо, макар и някак умълчани, но в това се усещаше гняв и упоритост.
Както бе премислено и решено преди това още, българската войска слезе в полето и се понесе след ромеите като птица с разперени крила. Една част от нея излезе на пътя и я водеше сам царят, а други две нейни, също големи части тръгнаха от двете страни на пътя, подредени на по-малки дружини, една до друга вляво и вдясно из полето. Така вървеше българската войска след ромеите, почти разгъната в бойни редици за нападение, готова всеки миг да се доразгърне и да се втурне върху неприятеля. Самуил и войводите му държаха войската готова за нападение, за да не дадат време на ромеите също да се разгърнат за бой там, където биха решили да ги нападнат. Вдясно от пътя водеше Ивац, а вляво — царският син Гаврил- Радомир.
Труден беше за българската войска тоя дълъг поход, с тоя неин боен строи. И по-труден беше за дружините, които вървяха без път вляво и вдясно, през долища и поляни, през ниви и ливади, през селища и речни пясъци. И твърдата земя беше немилостива към тях, и високото небе, което сипеше върху главите им огън от сутрин до вечер в тия юлски дни. Често тези, които вървяха по пътя, трябваше да се спират, за да изчакват другарите си отляво и отдясно, за да се изравняват, а те трябваше да избързват с разранените си нозе по изсъхналата вече земя, през пясъците и камънаците, през долищата и бодливите трънаци. По- щастливи бяха конниците в това мъчително пътуване без път, но небесният огън и за тях беше страшен, също и жаждата, и строгият ред, който трябваше да спазват. Когато ромейската войска се спираше да почива, спираха се и българите, но те бяха винаги на щерк и в боен ред, та не можеха да намират сгодни места за почивка, нито вода наблизу, пък и хляб нямаха достатъчно, понеже бяха тръгнали без обоз и без стада след тях, а само с торбите си, които и не бяха много пълни.
Но българските войници вървяха и вървяха. Бързаха след врага и дебнеха да го ударят. Да се свърши най-сетне с ромееца или да легне човек да умре на горещата, твърда земя. Една от дружините от лявото крило беше поизостанала в някакво долище, по нажежения камънак на пресъхнал поток. Войниците вървяха с напукани, разкървавени устни, с отровна горчилка в устата, между зъбите им скърцаше пясък и вдишаха те огън, а не въздух, нозете им затъваха и се спъваха премалели, оръжието им и всички железа по тях, нагорещените железни шлемове на главите тежаха и натискаха към земята. Там в долището беше и царевият племенник Иван-Владислав, по-упорит и по-гневен от всички, та се спусна с коня си да подгони изостаналите, дигна и бича си, какъвто беше обичаят му. Изстъпи се срещу него един от войниците и такъв беше той, с такова лице, че дигнатата ръка на княза сама се отпусна. Но какво беше станало от лицето на войника под железния шлем? Две хлътнали, пламтящи очи, тъмни и зли, прилепнали жълти бузи, сплъстени мокри косми, пресъхнали устни и черна, запечена кръв по тях. Разголи той зъби, сякаш да хапе и да къса, гласът му хрипти:
— Що искаш ти, болярино! С коня ти вървя и аз, и по корема си ще се повлека! И тия тук всички… Пазя ръката си за ромея, проклет да бъде той три пъти!
Наоколо се чу глух говор, сърдито ръмжене, като ехо на думите, които изрече войникът, това бяха другарите му наоколо, които изричаха също такива думи срещу княза, и те със същите очи и напукани, прегорели устни. Князът срита коня и отмина.
Вървяха българските войници и не се спираха, не се откъсваха от дружините си, не се разбягваха. Те сега почти всички имаха железни шлемове и повечето имаха железни ризници, оръжието им беше по-добро от всеки друг път. За това оръжие, за железните шлемове и ризници се бе грижил най-много Самуил, царят, през тия години, повече от трийсет, откакто беше той като най-усърден стойанин за царството. Направено бе вече много за оръжието на войниците. И за облеклото на войската се бе грижил царят много, заедно със своите най-добри помощници, и за обущата й, за храната и също. Грижил се бе той премного и за всякакви бойни уреди. Ала ето и сега още войниците му ходеха обути в беневреци от сурова вълна, смесена бяла с черна или боядисана с орехови люспи, ткаеха я жените на разбои; това имаше, не се намираше друго за облекло — вълна и кожи, коноп и лен за беневреци и ризи, а имаше все още и бойни ризници от ленено платно, да поспре такава ризница и задържи колко-годе вражия меч и стрела. Войниците и сега още ходеха повечето с опинци и по-малко с подковани, високи обуща, със скорни; нямаше в България много люде, изкусни в обработката на кожи за обувки. Не стигаха и опинците, лесно се протриваха по дългите пътища, пробиваха се, та някои от войниците сега бързаха след василевса и съвсем боси. Боляринът даваше само по едно рало цървули на войника, а още повече гледаше да го изпрати със старите негови цървули, стискаше той с две ръце и когато даваше кожи или цървули за царските хранилища. Стиска боляринът, къса и крие също и храната, и вълната, и конопа, и желязото, и всичко, що е нужно за войника, та и човека спира, кара го да се прави на болен, не иска да го даде на царството, за да работи на нивата му или в гората му. Промениха се много неща в царството, само болярите останаха все същите и малцина между тях се промениха към по-добро…
Вървяха войниците и не изоставаха. Те проклинаха небесния огън, твърдата нагорещена земя, острите камъни и трънаците, които късаха кожата им, проклинаха празната торба, болярина и всички човешки мъки, но вървяха, бързаха с разкървавените си нозе. Те не изоставяха своя цар, водеше ги след него някаква надежда сред всичките им мъки. Водеше ги и гневът им към чуждия цар, към чуждите войници, които бяха дошли, а те трябваше да ги прогонят. Водеше ги и мисъл за желязното облекло на ромейските войници, за подкованите им обуща, за позлатата по доспехите на ромейските челници, за големия ромейски обоз и стадата, които го следваха.
Към края на втория ден българите бяха вече по петите на ромеите и подредени дружина по дружина,
