опитвали да ги преминат и никога не бяха ги преминавали. Храна имаше, също и вода за пиене; българите не можеха да намерят подземните зидани водопроводи, отсам стените на града пък имаше извори и кладенци. Ала най-голяма опора на солунските ромеи беше името на василевса. Те го очакваха да дойде и да прогони нашествениците, очакваха войската му и по суша, и по море.
Така минаха две или три недели. Дук Иван Халд не можеше да чака и да търпи повече. Повика той най- напред челника на градската стража. Посрещна го прав в прохладното преддверие на своя дворец и му заговори, преди да приеме поздрава му:
— Досега чаках ти пръв да ме потърсиш, но може би и не знаеш това, което аз вече знам. Какво става със славяните в нашия град, челнико на градската стража?
Челникът беше вече доста възрастен мъж, забравен от василевса таксиарх, и не се уплаши от лошо прикривания гняв на дука. Но той наостри уши и отговорът му беше предпазлив:
— Славяните в нашия град мируват, твоя светлост. Аз не ги изпущам от очите си.
— Не, челнико на градската стража. Славяните се готвят за бунт и всичко вършат зад гърба ти. Така ли пазиш мира и тишината в града, докато аз съм с една шепа войници, а българите са под стените му? Славяните чакат знак от своите, за да ударят едновременно едните отвън, другите отвътре. Изпълни своя дъл;. челнико на градската стража, или ще станеш излишен и друг ще застане на мястото ти.
Едва сега се уплаши челникът, но дук Иван Халд размаха нетърпеливо ръка — не му бяха нужни никакви възражения и обяснения. И челникът само това каза:
— Ще изпълня добре своя дълг, твоя светлост.
Той се уплаши от гнева на заместника на василевса, но не повярва на думите му. Челникът на градската стража знаеше, че славяните в Солун не готвех, никакъв бунт и бяха по-смирени от всеки друг път; той знаеше и усещаше, че те се радваха скришом, щом като техните бяха дошли до стените на града и искаха да го вземат, но сега още повече се бояха от ромейска мъст. Иван Халд искаше да подигне воинския дух на своите, като се разправи със славяните в Солун, и челникът на градската стража почувствува, че бе дошъл съдбоносен час за него. Взеха го от войската, направиха го челник на градската стража и го забравиха; от дванайсет години беше таксиарх. Сега бе дошло време да си спомнят за него, да чуе за него и сам василевсът в Константинопол.
Започна се най-напред на пристанището, по двете градски пазарища и между риболовците по крайбрежната улица. Още на другия ден между носачите на пристанището, между купувачите по пазарищата, между риболовците по крайбрежната улица се размесиха преоблечели люде все от градската стража. Навсякъде по тия места имаше славяни. Един от преоблечените стражи сложи крак на славянин носач, който пренасяше на гръб голям кош с риба от спряла до брега гемия. Носачът падна, кошът се търкулна и рибата се разсипа в праха. Други преоблечени стражи се нахвърлиха върху падналия носач, биеха го с юмруци, ритаха го, не му даваха да се изправи:
— Куче… Нарочно падна! Нарочно разсипа рибата! Славянин! Българин! Те искат да оставят града без храна! Удряйте! Бийте славяните!…
Падналият се търкаляше в праха, върху разсипалата се риба, махаше с ръце, с нозе да се закрие, да се запази някак от ударите. Той не знаеше ромейски, говореше на славянския си език и никой не го разбираше, никой не искаше да го чуе. На пристанището имаше и други славяни, повечето носачи или улични продавачи на дребно, които идваха тук да купуват разни стоки, за да ги препродават. Преоблечени стражи се нахвърлиха и върху тях с тояги, с бичове, с мокри, навити на ръката въжета:
— Бийте славяните! Крият стоките! Хвърлят ги в морето! Слагат отрова в рибата! Те са навсякъде! Вземат хляба на нашите люде!…
Славяните се опитваха да обяснят, отричаха, молеха се, но повече на своя език и никой не ги разбираше, никой и не искаше да ги чуе. Някои от тях и се опитваха да се противят, да се защитяват със силните си юмруци. Нахвърляха се върху тях още повече ромеи, гонеха ги по цялото пристанище:
— Виждате ли ги какви са? Със зъби ще те разкъсат! Ами те ядат живо месо! Те ядат и човешко месо…
Подгониха славяните и на градските пазарища. Пак преоблечен страж се спря пред беден продавач на голямото пазарище. Продавачът беше славянин, стоката му беше наредена върху рогозка направо на земята: зеленчуци, плодове, току-що откъснати тикви едва колкото детска глава. Преоблеченият започна да рита тиквите, да гази зеленчуците и плодовете с прашните си, подковани обуща. Продавачът се хвърли в нозете му, да запази стоката си, той ритна и него:
— Продаваш два пъти, три пъти по-скъпо, а! Гнили плодове! Разбойници посред бял ден… А бедният народ гладува, една тиква не може да си купи!
— Недей, господарю… — молеше се задъхан продавачът с бедния си ромейски език: — Аз, нищо. От моята градина. Работя с децата цял ден, копая… Всичко е добро и не е два пъти по-скъпо…
Пасъбраха се и други люде, дотича и друг преоблечен страж, завика и той:
— Що го гледате… Славянин! Българин! Продава три пъти по-скъпо, продава развалени зеленчуци и плодове! Кожи дере от бедния ромейски народ. Дошъл е тук чак от Скития да ни ограбва и чака неговият цар да влезе в града ни! Що го гледате… Дръжте всички!
Нахвърлиха се мнозина върху славянина, върху стоката му. Други по-нататък се нахвърлиха върху други продавачи славяни. Биха ги, разграбиха стоката им, прогониха ги от пазарището. Същото стана и на другото пазарище, по-малкото. Станаха сбивания със славяни и по крайбрежната улица, където идваха и от тях да уловят по някоя рибка. Неколцина от тях хвърлиха направо в морето. Славяните бяха по-малко и по-плахи, нямаха и език да се защитяват.
Тоя ден солунските улици се съживиха повече и през най-горещите часове. Все така преоблечени стражи търсеха славяни по целия град, нападаха ги, биеха ги, призоваваха и други ромеи да ги бият и гонят:
— Бийте славяните! Затрийте ги! Искат да отворят градските врати на българите! Искат да прекъснат водопроводите! Искат да хвърлят отрова по изворите и кладенците!
Имаше мнозина между ромеите, които се нахвърляха и повтаряха, което бяха чули, без да размислят и проверяват:
— Бийте славяните! Искат да пуснат своите в града!…
Разтревожени люде се спираха по сенчестите улици и повтаряха същите думи, прибавяха нови такива думи за славяните; жени, деца излизаха по прозорците, а също такива прозорци имаше на един разтег срещу техните — къщите бяха съвсем близу една срещу друга, надвесени над тесните улици, и викаха, махаха с ръце разярени, още повече уплашени.
— Славяните отровили водата! Прекъснали водопроводите! Тая нощ ще ни палят къщите, ще ни избиват!…
По улиците се появиха и въоръжени войници, челници на коне, които бързаха нанякъде, цялата градска стража беше на крак и не само преоблечените. Градските стражи разнесоха нова заплаха:
— Тая нощ славяните се готвят да дигат бунт, за да пуснат своите в града!
Привечер обикновено целият град се съживяваше, а тоя ден бяха излезли по улиците едва ли не всички солунски ромеи. Срещаха се и се разминаваха, събираха се на купчини разтревожени, възбудени. Но като наизлязоха толкова люде, чуваха се вече и по-други думи:
— Защо говорите така? Кой е видял славяните да пущат отрова във водата? Те са кротки люде, път ще ти направи, до стената ще се долепи, за да минеш.
Тревожните слухове плашеха людете и те не разсъждаваха. Та нели наистина силна славянска войска напираше да нахлуе в града!
— Кротки люде! Знаеш ли какви са, като се разярят! Като се напият с вино! Със зъби ще те разкъсат…
Славяни живееха в Солун от векове; много от околните селища и чак до стените на града бяха славянски. Бяха наистина кротки, работливи люде. В града бяха работници и за най-груба работа — носачи, цепачи на дърва, продавачи на вода, зидарски помощници, които дигаха на гърдите си камъни от по сто мини, копачи на кладенци, каменари, слуги за всякаква външна работа; бяха дребни търговци, също и технитари. В околностите на града разработваха градини за овощия и зеленчук, донасяха от селищата си на градските пазарища пшеница, просо, ечмен, коноп, лен, мляко, яйца, вълна и козина, всякакъв добитък, а които бяха парици и клирици, бяха безропотни роби на господарите си. Ала някои от ромеите ги мразеха и
