многобройни, не можаха да спрат тоя железен поток, а не беше вече възможно да излезе срещу него българска конница. Ромеите налитаха с дългите си мечове, прегазваха живи люде, прескачаха ги с конете си. Българите се криеха зад щитовете, дигаха напреко и копията, за да се запазят от ромейските мечове, или гледаха да се проврат под ромейския кон, да се доберат по-близу до него, да забият меча си в издутия му корем и когато паднеше конят, падаше тежко на земята и облеченият в желязо ездач. Имаше българи, които свличаха железните ездачи с дълги куки, опъваха срещу тях лъкове и пак други, които гледаха да ударят с меча си не конника на високото му седло, а коня по предните му нозе. Но българите отстъпваха, крачка по крачка. И в това беше най-голямата им смелост, че все още стояха с лице към врага и не обръщаха гърба си към него, за да се спасяват с бягство, което би ги погубило. Ала те отстъпваха. Живото ветрило на ромейската конница се разтваряше все по-нашироко над стария път, покрит с едри, протъркани камъни и бял прах, над каменистите поляни от двете му страни. Там лежаха вече много български войници, мъртви и полуживи, с дълбоки рани по телата си, с разцепени черепи. Имаше изпопадали коне или клекнали на задниците си и не можеха вече да се изправят на четирите си нозе, имаше изпопадали ромейски ездачи, неподвижни в железните си брони, или такива, които тромаво се въртяха край убития си кон в тежкото си облекло и спасяваха живота си с дългия меч, докато ги улучеше вража стрела или ги стигнеше с лъснатото си острие дълго българско копие. По пътя се тъмнееха петна от прах, пропит с кърви, от кървава кал, по широките поляни от двете му страни на много места ярко се червенееха на изгрялото вече слънце кървави локви, като гъсто израсли алени макове, един до друг в прегорилата, пожълтяла трева, между сивите камъни, зеленясали от лишен.
Самуил беше там, не много далеко от западната крепостна врата на Солун, и всичко виждаше. Седеше на коня неподвижен, в желязно бойно облекло и сякаш цял от желязо, стиснал в лявата си ръка юздата, изпънал дясната край седлото. Отдалеко се тъмнееше сухото му лице изпод натиснатия шлем над тъмните присвити вежди, побелялата му брада изглеждаше още по-бяла. Току зад него, само на една конска глава, стоеше с грамадния си кон синът му Гаврил-Радомир.
— Те са като колачи сред стадо овни, татко… — продума царският син и макар да изрече страшни думи, хубавото му лице беше озарено от усмивка.
Ромейските конници напираха и размахваха дългите си мечове сред голямо множество български войници, застанали наоколо гъсто един до друг, и само от по-предните редици отвръщаха на удара с удар, мушкаха коремите на конете, чупеха нозете им. Усмивката на княза не беше от весело сърце, а от голямо безстрашие: искаше да бъде там, сред боя:
— Татко… Докога ще чакаме…
Сега лицето на царя беше като на мъртвец, пребледняло, изпито, вкаменено, и само очите му бяха живи, горяха с още по-силен блясък.
— Ти да не мислиш… — промълви той задъхан, но не се доизказа: сърцето го болеше, качило се бе в гърлото му, той виждаше своите люде под мечовете на чуждите, но… още малко, още малко! И ако Иван Халд устои на думата си…
Скоро след конницата през разтворената крепостна врата започна да излиза гъста върволица от пехотинци, изпълни широката врата, изпълни докрай и подвижния мост, бързо изпълни и празното място, което конниците бяха разчистили и оставили зад себе си. Пехотата продължаваше да излиза, все повече се изпълваше това, което очакваше Самуил, с нетърпимата задушаваща болка в сърцето. После той видя как светна в широкия отвор на крепостната порта с позлатените си доспехи солунският дук и знамето му след него, и двамата му тръбачи… Царят го позна тъкмо по знамето му, по тръбачите, а след дука яздеха и други двайсетина конници също с позлатени брони, шлемове и оръжия. После пак започна да тече, да се трупа по моста зад тях пехота. Около гърдите на царя сякаш се пукна железен обръч, изчезна отеднаж болката в сърцето му.
— Ето — извърна се той бързо към сина си. — Ти сега там, вдясно! — Огледа се, завъртя се живо, кимна на племенника си, който мигом се приближи: — Ти вляво! Ще отстъпите още, докато излязат всички, колкото са, после ще ги хванем, ще ги притиснем здраво от всички страни. Но отстъпете още, още! Да ги привлечем вън, да ги хванем. Хайде! Хайде, деца…
Двамата князе подкараха конете си и Радомир по-бързо, по-нетърпеливо, със същата своя усмивка, още по-неуместна сега, но страшна. Разбутаха конете си след тях знаменосците им, тръбачите, протокелиотите им.
Подкара коня си и царят, последваха го людете му, Навлезе той между войниците си, които тук, в по- задните редици, напираха нанапред, а по-предните се дърпаха назад, притискани още повече от ромеите. Царят се обърна на една страна, после на друга, приведе се напред:
— Отдръпвайте се полека! Отдръпвайте се! Полека, полека! Да ги притеглим…
Зачуха се наоколо и още по-нататък гласовете на челниците:
— Отдръпвайте се!
Това ставаше и само по себе. Въпреки че войниците от по-задните редици още се бавеха, тия от предните редици ги изтласкваха назад. Войниците бяха много, гъсто един до друг и чувствуваха силата си, а врагът беше някъде напред, виждаха го само тия от предните редици. Войниците чуваха и бодрите гласове на челниците, тук сред тях беше и царят, бяха и неговите синове — и по-малкият между протокелиотите му. Отдалеко се виждаше царското знаме, виждаха се знамената на князете, на войводите, ясни бяха гласовете на челниците:
— Отдръпвайте се полека! Да ги притеглим!
Ромейската конница бе намаляла много и се бе пръснала, забелязваха се отдалеко надигналите се ездачи, които все още се държеха на конете си, но тук един, а други двама много по-нататък. Те бяха отворили място за ромейската пехота и сега не бяха нужни, сега може би пречеха, пръснати в безредие срещу многобройния неприятел. Дук Иван Халд и не мислеше вече за тях — да се спасяват, както могат, но те ще загинат до един и колцина бяха останали? Сега напред излизаше пехотата на Халд, към две хиляди опитни войници, които се подреждаха за бой бързо и спокойно недалеко от редиците на неприятеля. След тях трябваше да дойдат и въоръжените набързо солунчани. След тях, когато се разгънат в своите железни редици, три една след друга и още една за последен удар, когато се разтвори по-широко място през това безбройно скитско пълчище, когато го подгонят, и нека дойдат солунчани тогава да секат, да секат…
Вече доста надалеко пред разтворената крепостна врата и пред спуснатия подвижен мост се изви в полукръг жива желязна стена. Сякаш някой с ръка подреди ромейските войници, да бъдат те близу един до друг, близу един зад друг, но всеки можеше свободно да размахва меча си, секирата, копието иззад широкия обкован щит, да опъва вития, гъвък лък. Те се движеха напред стъпка по стъпка и всеки нов удар отваряше място за нова стъпка напред. Българската пехота беше току пред тях, войник до войник, също с мечове, секири, копия и лъкове, но много гъсто един до друг и трябваше да замахват по няколко пъти, за да ударят един път, за да стигнат ромееца с върха на меча си. И се дърпаха, натискаха се с гръб назад — такава повеля бяха дочули, но и ромейската желязна стена не се спираше, все ги настигаше с блесналите си оръжия и свличаше от гъстите им редици, като със стоманени нокти, човек след човек, по няколко наеднаж, като да късаше живи късове, и ги хвърляше в нозете си, тъпчеше ги с подкованите си скорни. И някак прекалено тиха беше сега тая страшна битка при толкова бойци — ударите на оръжията се чуваха сякаш по-ясно, късият им глух звън, когато разсичаха меса или трошеха кости, по-ясно негли от задавените викове на тия разярени мъже, от продрания им вой, пълен с ужас и отчаяние, от предсмъртните им въздишки. Някъде към средата на извитите като дъга ромейски редици, високо над тях се люшваше ту насам, ту натам триъгълното знаме на солунския дук, блеснало срещу дигналото се слънце със златния си кръст отгоре, със златните си ресни, със златна нимба около тъмното лице на свети Спиридон, който беше изобразен по средата му. Там, току пред знамето си, беше и дук Иван Халд на своя едър кон, между войниците си от първите редици, вдаден и той в битката, с лице, лъснало от обилна пот, а гневните му очи святкаха изпод сенника на високия му позлатен шлем с дълга бяла грива. Той размахваше меча със зловещо усърдие, навеждаше се чак до щръкналото ухо на коня, за да стигне по-далеко, и се радваше в сърцето си, че конят му вървеше все напред, ведно с редиците на смелите му войници Ала битката не продължи много по тоя начин. Царският син княз Гаврил-Радомир, който бе навлязъл с коня си между българските войници откъм дясната страна на техните редици, не можеше да гледа повече победоносния ход на ромеите, как се смъкваха пред нозете им все повече български войници, не можеше да дърпа повече наназад юздата на коня си, който приклекваше на опашката си и клатеше глава с изблещени очи. Още ли назад?! Князът
