презираха, гнусяха се от тях и дори не ги поглеждаха, когато посягаха към стоката им, подхвърляха им отдалеко медените пенези, за да не се докосват до тях. Славяните се бяха опитвали много пъти да завладеят Солун с оръжие; нападали са го и откъм морето, повече с дълбани лодки, гъсто една до друга, войниците на василевса са преобръщали еднодръвките им във водата с копията си, с веслата на лодките и корабите си, стреляли са дръзките нападатели с лъкове, докато са избивали и издавяли мнозина от тях. По- късно, с течение на времето, много славяни неусетно са се заселвали в града. Живееха те в най- отдалечените му части. Мълчаливи, тихи, облечени в кожи, в груби вълнени или конопени дрехи, с кожени клобурци, с дълги коси и бради, обути с космати опинци или пък боси. Имаше ромеи, които се извръщаха от тях, и не можеха да понасят вонята им, не ги допущаха да стъпят в домовете им. С течение на годините мнозина славяни, по примера на ромеите, започнаха да се обличат по-чисто, с везани, ленени ризи, с чуждински платове, но казано беше: славяните вонят. Повечето живееха отделно от ромеите, общуваха само помежду си и все още не знаеха добре ромейски, а бяха и мълчаливи, плахи люде тук, в големия, крайморски град. Мнозина ромеи ги смятаха за потайни и вероломни. Когато се случеше славянин да се разбеснее от гняв или от вино, людете бягаха от него и се криеха, а стражата го стреляше с лък, като див звяр. Помнеше се и се разправяше как обзети от бяс славяни са нападали с ножове люде по улиците. За ухото на ромея беше противен и езикът им, песните им също, макар те да се събираха и да пееха повече по бедните си къщурки или някъде из полето. Много и много рядко славянин или славянка проникваше в по- горните ромейски слоеве, когато се случеше да спечели голямо богатство или чрез брак поради голяма телесна хубост, но най-вече когато славянинът се отделяше от своите и ги забравяше, а приемаше като свои ромеите, езика им, името им…
Щом се позамрачи тоя ден, някакви люде започнаха да се примъкват накъм улиците, където живееха славяни. Те не се криеха, а викаха в разговорите си, махаха с ръце, подканяха минувачите да ги последват. Виждаше се, че мнозина от тия люде носеха и оръжия под дрехите си, а някои и направо бяха препасали мечове. Между тях бяха и всички преоблечени стражи. И все затова бяха разговорите им, всеки можеше да ги чуе.
— Славяните се готвят за бунт! Готвят се да запалят града от четири страни!
Такива думи се разнесоха по целия град, та още рано портите се затваряха, улиците опустяваха, не се палеше и светлина по къщите. Някои от славяните започнаха да напущат своите къщурки заедно с децата си и да пребягват по ромейски къщи из града, дето бяха продавали млякото и зеленчука си, и имаше добри, милостиви ромеи, които ги приемаха и криеха. Ала това бяха малцина, що се решаваха да излязат с децата си по улиците сега на стъмване и когато към славянските улици прииждаха на цели дружини възбудени люде, които размахваха вече открито оръжия и запалени факли.
Като се стъмни още повече, всички тия озверени люде се втурнаха по славянските дворища и къщи с оръжието си, с огъня, който носеха, с викове и закани. Те разбиваха вратите, сечеха и мушкаха уплашените люде, палеха къщите им, посягаха към по-младите жени. Дигнаха се писъци, плач и жални степания, избухнаха пламъци и дим по ниските покриви, които често бяха и от суха тръстика. Така до късно през тая зловеща нощ.
На другата сутрин по улиците и стъгдите на Солун, дето все още се виждаше застоял пушък и се усещаше миризма на пожар, пак започна необикновено оживение. Камбаните и клепалата биеха по всички солунски църкви; много люде и сами излизаха от домовете си, но имаше и други, които спираха минувачите, чукаха по вратите, влизаха в дворищата и подканяха възбудено:
— Излизайте, ромеи, събирайте сее! Градът ни е в опасност! Снощи бе потушен бунт на славяните, славяни стоят и пред вратите на Солун! Ромеи, влизайте във войнишките дружини! Жени ромейки, не спирайте мъжете си, синовете си, братята си с плач и сълзи!…
Появиха се люде по стъгдите и кръстойътищата, качваха се на някой камък там или на маса, или на столче, събираха около себе си солунчани, говореха разпалено:
— Ромеи, ние няма да дадем тоя град на славяните! Събирайте се да прогоним с оръжие в ръка дивата славянска сган!
Така говореха и свещениците по църквите.
Разбуни се целият град. Солунчани се уплашиха още повече от врага, който стоеше пред градските врати, но те обичаха много своя град. Войниците по градските стени и кули бяха малко, а василевсът се бавеше с войската си. Българите можеха да ударят всеки час — не се ли дигнаха техните и в самия град? Жените плачеха и се молеха, слаба беше ръката им да задържи мъжа, или сина, или брата, който се бореше в себе си, колебаеше се между страха и любовта си към родния град. Някои по-смели мъже и сами отстраняваха майките и жените си, които се опитваха да им преградят пътя. По улиците тръгнаха по-млади воински челници, с по неколцина войници, също и градските стражи, спираха се по вратите, влизаха по дворищата и отвеждаха със себе си мъжете — млади и по-стари, дори болни и недъгави. Когато не им стигаха думи за любов към родния град, към василевса и ромейското царство, сочеха юмруци и заплашваха. Те завличаха насила тия, които не искаха сами да тръгнат с тях. Настана голямо оживение по войнишките помещения и хранилища. Събраха се там много люде, раздаваше се воинско облекло и оръжие, воински челници ги подреждаха в дружини. За два или три дни защитниците на Солун станаха двойно, а може би и тройно повече. Солунският дук Иван Халд наново повика при себе си челника на градската стража и попита, макар да знаеше какъв отговор ще получи:
— Вече всички ли солунски мъже са във войската?
— Всички, твоя светлост.
Дукът каза думи, които трябваше да се разнесат из целия град:
— В тоя час на общо воинско въодушевение аз сам ще поведа войската и ще прогоня скитите от Солун.
Самуил знаеше какво ставаше в Солун ден по ден; намираха се от солунските славяни безстрашни мъже, които скришом преминаваха на българска страна и разказваха какво бяха видели и чули в обсадения град.
На четвъртия ден на месец руен, едва що се бе разденило и преди още да се покаже слънцето над широкото Солунско поле, разтворени бяха по едно и също време двете главни врати на Солун — източната, към Цариград, и западната, към Охрид и Драч. И битката започна още щом стъпиха ромеите на подвижните мостове пред тия две врати. По крепостните стени и кули едва се мяркаше по някой войник, колкото да стои като стража и рядко ще опъне лък отгоре или ще метне сулица, та българите нямаше от какво да се боят и бяха се струпали с хиляди пред вратите, пък и продължаваха да се стичат.
Самуил знаеше и за надменната закана на солунския дук Иван Халд и го очакваше да излезе от Солун. Той остави няколко дружини да пазят по-близкия и по-дълбокия тил на войската му, а цялата останала своя войска струпа пред вратите на обсадения град, почти на равни части, понеже не знаеше през коя врата ще удари сам Халд и с каква сила. Царят не се боеше да раздели войската си на две половини, тъй като всяка от тия половини беше по-многобройна от войската, с която разполагаше солунският дук. Но като разпределяше така войската, царят се въодушевяваше и от друга една своя мисъл: да разбие до крак ромеите, да хване или убие и самия дук и да нахълта в града през вратите му. Той реши по някакво воинско чувство, че Иван Халд ще излезе през западната врата и може би с цялата си войска, за да удари с цялата своя сила; не Цариград беше българска престолнина, а Охрид, който беше на запад и до него можеше да се отиде през западната врата. Иван Халд би трябвало да очаква, че по-голямата българска сила ще бъде откъм запад, Така царят реши да застане и той самият срещу западната врата, войската пък, която беше пред източната солунска врата, остави под повелята на великия войвода Ивац.
Щом се отвориха и двете крепостни врати, втурнаха се и от двете да излизат по една дружина конници на едри, силни коне, с изтеглени дълги мечове. Ведно с бързия тропот на конските копита по спуснатите дървени мостове над крепостния ров, през широко разтворените порти ясно се дочуваше и звънът на много камбани — — Иван Халд бе наредил да бият камбаните на всички солунски църкви, докато продължава боят: нека войниците и гражданите на тоя град, които излизаха да го защитяват, чуват през време на битката неговия глас в звъна на многобройните му камбани!
И през западната порта връхлетяха също такива железни конници, гъсто един до друг, докато преминаваха моста, сетне се разгънаха в полукръг, който ставаше все по-широк с новите конници, що продължаваха да излизат през портата. Застаналите там български пехотинци, колкото и да бяха
