— Да влезем някъде сами, царю — рече Рун с глух глас. Той отклони погледа си от царя и добави: — Такива са вестите, които донесе тоя мъж.
Царят въведе и двамата в работната си стая. Яков Рун отказа да седне и рече сърдито:
— В Драч са влезли ромеи.
Едва що бе седнал, царят скочи:
— Кога? Много ли са?
Рун се обърна към стотника:
— Разкажи.
Стотникът Кондо веднага започна:
— Точно преди четири дни, царство ти. Морето почерня от кораби. Но да почна отначало… Както ми беше наредено, аз придружих княз Ашот Таронит до Драч и останах там да го следя. Пазех се да не ме срещне, ще ме попита какво правя още в Драч. А той всеки ден у твоя тъст, царство ти, някогашния протевон Иван Хрисилий. Оттам излезе всичко, както се узна. Там са били и двамата синове на протевона, твоите шуреи, в Драч са се крили отдавна… Веднага излязоха по улиците и са постоянно със заповедника на ромеите Евстати Давномил.
— По-накъсо — рече царят. — И по-ясно говори.
— Те са наредили всичко — избърза стотникът и продължи: — Ашот Таронит и тримата Хрисилиевци, бащата и синовете му. Те сами са се похвалили, говореше се из целия град. Писали са писмо до втория Василий, люде са изпратили. Следях аз Таронита, но откъде ще узнаеш… Корабите са довтасали през нощта, преди четири дни. И веднага се изсипа войска. Нашите, доколкото имаше войска и люде от управлението, побягнаха. Които попаднаха в ръцете на ромеите, затриха ги. Също и от тамошните българи мнозина затриха. Аз се предреших с двамата мои люде и целия ден ходих и цялата нощ, но не можеше да се стои повече, пък и трябваше да тичам насам…
— Колко са ромеите? — попита царят. Той беше силно побледнял и дишаше тежко, но очите му блестяха остро и с нищо не показваше смут. Недочакал отговор, продължи: — А корабите им?
— Каза се, че са слезли шест тагми. Корабите аз ги броих: петдесет и три големи и по-малки.
В ума на царя беше непрекъснато дъщеря му Мирослава, но той не спомена името й от някакъв смътен, непреодолим страх, пък и не искаше да покаже, че се тревожи за нея колкото и за Драч. Ала стотникът Кондо сам заговори и за нея:
— Още на първия ден, царство ти, твоят зет и щерка ти заминаха за Цариград с три кораба. Викал го василевсът, така се каза.
Царят подигна колеблива ръка, мушна я под брадата си, но мигом я свали, сякаш се уплаши от това свое движение.
— Всичко ми е ясно — рече той, обърна се към Рун: — Моите роднини там са ме предали. Шест тагми войска… Нека са малко повече или по-малко. Ще стоят в Драч като нож зад гърба ми. А зад тях е морето, корабите им. Ще ги пазят и стените на Драч. Аз трябва сега да дигна половината си войска срещу тях, да ги обсаждам… няма да има край. И трябва да разкрия гърба си към Василия. Василий иска да ме удари от двете страни. Ще помислим за всичко. — Той искаше да скрие голямата си тревога, голямата си мъка, да ги потисне и в себе си, та рече на двамата мъже спокойно, любезно: — Останете да вечеряме заедно.
На вечерята в трапезарията не се спомена нищо за Драч. Пък и царят скоро се прибра в стаите си.
В малката трапезария останаха сами княгиня Рипсимия и княз Давид Мокри. Княгинята се поприведе и се огледа, като мачка, която е откраднала къс месо от готварницата. Слугите си бяха отишли, вратата беше затворена. Тя се приведе още по-ниско към незаконородения си брат на другата страна на трапезата със страшни очи и остро изсъска:
— Ти какво си мислиш… Царски син наравно с мене, с брат ми, с… Ти си копиле и майка ти беше дрипла! Не забравяй това!
Момчето се придръпна уплашено, скочи от стола си, сякаш да побегне:
— Царят ми е баща! И да не говориш лошо за моята майка!…
— Баща… Той може да има и други синове като тебе. Такива са мъжете. Къде ли не е ходил, с кого ли не се е срещал. Баща! Ти по-добре помни майка си и не се завирай между нас.
Уплашените очи на момчето плувнаха в сълзи, гласът му трепереше от безсилно негодувание:
— Аз няма да забравя майка си, макар да не я помня. Малина Бабчорова казва, че е била същинска светица…
— Ха, светица… Щом се е дала на женен мъж, а може да е спала и с други мъже. Невенчана легнала с баща ми, а той може и да не е бил първият. Той може и да не ти е баща, чу ли? Щом майка ти, такава разпасана…
— Мълчи! — изрида момчето и приповдигна ръце, готово да се нахвърли върху княгинята.
Сухото й лице, покрито сега с червени петна, сияеше цяло от нечиста радост, изблещените й очи горяха с мътен блясък. Тя също се изправи, подпря се с две ръце на масата. Момчето я гледаше с ужас; нейното възбудено, грозно лице му изглеждаше страшно, като лице на юда, която ще те грабне със зловещ писък, ще те дигне високо във въздуха и ще те пусне оттам, а ти ще загубиш ума си от уплаха. Малина Бабчорова му бе разправяла за юди и самовили, а ето сега виждаше страшна юда пред очите си. Давид не разбираше добре всичките й думи, но долавяше смисъла им, сладостта, с която ги произнасяше тя, потисканото, скритото сладострастие в задъхания й глас. Тя повлече ръце по масата и тръгна дебнешком към него с тихи, меки стъпки, приближи се с отпусната долна челюст, чуваше се бързото й сухо дишане. Давид стоеше като омагьосан, трепереше цялото му тяло от погнуса и омраза, но и от някаква приятна премала. Рипсимия се спря пред него, дигнала към лицето му криви пръсти, после замахна да го удари, но изеднаж сложи и двете си ръце върху рамената му. Преди да седне на трапезата, той бе свалил плетената си ризница и бе облякъл дреха от меко бежово кадифе, старата мома плъзна ръце по гърба му и го притисна на гърдите си, притворила клепки, стиснала зъби, близу лице срещу лице, да го докосне с хлътналата си буза. Сетне в нов някакъв порив тя дръпна ръцете си от тялото му като от огън, блъсна го, простена жално и бързо излезе от стаята.
Давид стоеше с отпуснати ръце, някаква опустошаваща горещина бе преминала през цялото му тяло, той едвам се държеше на нозете си. В ума му, в самия му мозък горяха злите думи, които бе изрекла Рипсимия за милата му майка, за царя — баща му, който може и да не му беше баща… Той се огледа като загубен в пустиня, притисна ръце на лицето си и избухна в отчаян плач.
Радой стоя дълго в преддверието, сядаше и пак ставаше да ходи, да влачи нозе нагоре-надолу по широките дъбови дъски на пода. Царят отдавна не се бе бавил толкова много за лягане. Най-сетне слугата влезе сам в стаята му — ако го изпъди, пак ще си излезе. А царят го посрещна прав сред стаята, като че ли го бе чакал нетърпеливо, в насрещния ъгъл зееше полуотворена вратата към спалнята му. Както всяка вечер преди лягане, но и не беше както всяка вечер. Царят беше същият, но и не беше същият. Дрехите му бяха същите, побелялата му коса, брадата, все още тъмните му вежди, откроените очи, но това същото лице бе изсъхнало, стойило се бе за толкова късо време и той стоеше сред стаята като човек без душа, дори и очите му бяха угаснали. Сърцето на стария слуга замря, но той бе свикнал да не се учудва на нищо и като се преструваше, че не забелязва никаква промяна, искаше да върне, да съживи царя. Слугата тихо попита:
— Ще си лягаш ли вече, или да почакам още?
Самуил не отговори веднага, но после се чу гласът му, задавен, прехрипнал:
— Дойде ли най-сетне… Ти, дърдорко! Пак ли ще ме съдиш ти, праведнико… Виждаш само недостатъците у людете, само ти безгрешен! Иди извикай и владиката. И той като тебе, право в рая ще влезе.
Радой го погледа някое време покорен, уплашен, с голяма мъка; никога не беше виждал господаря си в такова отчаяние. Сетне той мина край него — нека царят го ругае, нека го удари, нека го ритне с нога, само да излее някак мъката си. И пак сякаш нищо не бе забелязал, нищо не бе се случило. Той и не знаеше какво се бе случило, но виждаше, досещаше се, че беше нещо страшно. И тоя сатана Рун бе идвал, стоял бе затворен с царя проклетият богомил… И другият с него какъв ли огън, каква ли отрова бяха излели те в сърцето на царя… Той всичко ще му каже, всичко ще му изповяда, виждаше се, не можеше да задържи повече сърцето му някаква преголяма мъка. И Радой мълчеше покорен, преструваше се, че нищо не забелязва. Влезе в спалнята, остави вратата широко разтворена: ето, царю, той е тук; викай по него, карай
