Отдалеко още се белееха на слънцето стените на Скопйе, доколкото бяха оцелели след Василия, високите му кули по стръмнината, дето беше градът. Полкът се приближаваше по пътя стъпка по стъпка. Около града не се забелязваше никакво смущение, при все че идваше насам такава войска. Виждаха се тук-там из полето и градините край реката купчини работници, които спираха работата си и се изправяха да погледат войниците с ръце над очите, за да се пазят от слънцето. По стените на града и по кулите му не се мяркаше жива душа. Едва близу до града се замяркаха люде по пътя, по стария каменен мост над Вардара и още повече пред източната градска врата, която беше широко разтворена.
Когато железният полк се насочи право срещу разтворената порта, както беше още преди това наредено, тридесетте тъпана и тарамбуки екнаха отеднаж:
— Бум…
После веднага, на следващата стъпка, още еднаж. Замлъкнаха за една стъпка и после пак два пъти едно след друго, стъпка след стъпка. Така продължи тоя общ тътен и вече не спря:
— Бум-бум. Бум-бум. Бум-бум. Бум-бум. Бум-бум…
Наоколо затихна, замря всякакъв друг шум и в тишната между два удара се чуваше само тропотът на конските копита и тежкият, гъст тропот на многобройните подковани войнишки обуща по каменистия път.
— Бум-бум. Бум-бум…
Заглъхна всякаква врява и разговор и сред войниците, ослушаха се и те всички в плътния бумтеж на тъпаните, в глухия грохот на стъпките си, в подрънкванията на оръжията.
— Бум-бум. Бум-бум…
Още по-силен, по-кънтящ се зачу тоя бумтеж и тропот, когато полкът мина край каменния мост и се приближи до самата градска стена, та всеки звук отекваше в нея, стройният тътнеж на тъпаните заглуши и шума на реката, а малко по-късно ехтеше вече в самия град. Влезе през високата крепостна порта и дружината на царя, след нея се занизаха и редиците на железния полк.
От двете страни на улицата, която водеше нагоре, към вътрешната градска крепост, започнаха да се набират люде, някак плахо и предпазливо, после още повече, бързаха и тичаха отдалеко. Ехтяха още по- гръмко бумтежът на тъпаните и тропотът на войнишките стъпки между стените от двете страни на улицата. Тоя тътнеж заглушаваше всеки друг шум, но и людете, които се трупаха тук, гледаха войниците мълчаливо, някак чужди и уплашени. Неочаквано — и по-скоро се видя, отколкото се чу, някои от насъбраните там скопяни започнаха да пляскат с ръце, после все повече, докато започнаха да пляскат оживено и всички там. Шумът на ръкоплясканията им се чуваше вече и през тътнещия бумтеж на тъпаните, като плюсък на пороен дъжд. Царят дръпна юздата на коня си, животното се поспря и започна да бие нетърпеливо каменната настилка с четирите си копита, едно след друго. Озърна се Самуил на една и на друга страна, учуден от това ръкопляскане на скопяни, а лицето му стана още по-строго. Не беше техен тоя нов обичай, не беше български, а бяха го усвоили от ромеите, докато бяха те тук за късо време, усвоили го бяха за тяхна угода. С него, с чуждия обичай, посрещаха те своя цар, а не с викове и шум, както винаги преди. С учудване ги поглеждаше Самуил и с още по-строги очи. Не излезе да го посрещне никой от скопските боляри, нито от по-големите челници на тоя град — Рун ги бе задържал и те всички бяха в подземията на вътрешната градска крепост.
Полкът бързо зае града, всичките му врати, стени и кули, всичките войнишки помещения във вътрешната крепост. Наредено беше на войниците да не общуват с гражданите, да не влизат в дворищата, да не вземат от тях храна или каквото и да е, силом или дори и когато гражданинът сам поиска да даде нещо. Някои по-свободни и по-смели от гражданите подмятаха на войниците, които срещаха:
— Що… вие като да не сте наши войници…
— Заповядано е да се държим по-настрана. — А някой по-разговорлив от войниците ще каже: — Наши-ваши, ама вие тук май сте се сдушили повечко с ромеите, докато ви бяха гости.
— Аха… Драги гости! Криехме се по избите от тях. А, право е, някои и се сдушиха, за лапане и грабеж. Ето и големците ни… За тях няма ваши-наши.
Повечето от скопяните се прибраха по дворовете си, по домовете си — заедно с тоя железен полк в града проникна и страх, тревога някаква враждебна.
Царят влезе в сградата на тукашното управление, във вътрешната крепост, заедно със синовете си и големите челници на полка, тук беше и Яков Рун. Той поговори с Рун и после нареди да доведат обвинените скопски първенци. Влязоха те, обкръжени със стражи, уплашени и посърнали, струпаха се на долния край на помещението, а насреща седеше царят и току зад него стояха людете му. Между задържаните имаше неколцина и от по-долна ръка, виждаха се там също двама монаси или пък писци. Царят каза:
— Излез по-напред ти, Лазар Къп, да те видя и да поговоря първо е тебе. Ти беше кмет на тоя град.
Излезе на няколко стъпки пред задържаните Лазар Къп, мъж на около петдесет години, мършав с черни вежди, гъсти и прави, като подпори на ниското му набрано чело, а под тях бяха скрити мрачни, дръзки очи. Прошарената му брада и косите му бяха сплъстени и нечисти, по пребледнялото му сухо лице се виждаха модри и кървавочервени петна — следи от груби милувки на Рун. Той се поклони до пояс пред царя и пак се изправи с лице на обидена невинност. Царят продължи:
— Ти беше доверен човек на своя български цар в тоя град, а защо се подчини на чуждия цар, та и сега си с него?
Лазар Къп не отговори веднага; лицето му стана някак синкавобяло, модрите петна по него потъмняха още повече — виждаше се как се бори той с душата си.
И току подръпна главата си назад, сякаш да я изправи по-високо:
— Ти, царю — потрепера гласът му, но бързо закрепна, — ти загуби половината и повече от половината наше царство… и Мизия горе с Преслав и Видни, и долу Воден с Верея, Сервия и Лариса, твоят зет и щерка ти също предадоха Драч. Прогониха те от Солун, от Одрин и тук, в Скопйе, влязоха ромеите. Аз и всички тия люде с мене — се поизвърна той към другите задържани и ги посочи с ръка — потърсихме друг цар, по-добър от тебе.
Бледност се разля и по лицето на царя, но той изслуша докрай предишния кмет на Скопйе и след това рече:
— Може да не съм добър цар и другият да е по-добър от мене, но аз съм твой български цар, а другият е чужд и на друг народ. Всеки трябва да бъде и да върви със своя цар, с царя, който е от неговия език, от неговия народ.
Царят млъкна, да чуе отговора на Лазар Къп и той не закъсня да отговори:
— Василевсът на ромеите е по-могъщ от тебе и по-мъдър цар. Неговото царство е по-голямо, по-богато, с него ще ни бъде по-добре, когато влезе и нашето царство в неговото. Ако идем при него и не му се противим, косъм няма да падне от главата на никого от нас. Така решихме ние за себе си и за целия наш народ. Ще вървим ние с чуждия цар, ще влезем в неговото царство и с него ще живеем по-добре, отколкото с тебе. Него ще наречем ние свой цар, ще вземем и неговото име, а от тебе ще се откажем. По-добре е да имаш богат и могъщ баща, отколкото слаб и несретен, за да бъдеш и ти несретен с него.
Сега по лицето на Самуил се дигна гъста руменина, очите му се напълниха с влага, гласът му прозвуча по-плътен, по-твърд:
— Ти имаш един баща и една майка, както всеки друг човек. Баща си и майка си не можеш да избираш и променяш според угодата си и според каквото и да е. Те са едни, които са те родили, и от тях е кръвта в жилите ти, от тях иде името и езикът ти. Ако наречеш другиго свой родител и вземеш неговото име за свое и неговия език за свой, това ще рече, че ти се отричаш от своя истински родител, от своето име и език. Такъв човек е изменник и отстъпник. Родителят, името и езикът не се разменят и продават за никакво земно благо. От тях и с тях си се родил и с тях ще вървиш и ще се бориш за свое добро, няма да просиш чужда милост и покровителство. Чуждата ръка никога не ще бъде по-добра за тебе от твоята.
Смути се в своята дързост Лазар Къп, но щом царят позамлъкна, той веднага се опита да му възрази:
— Каза ни се от името на василевса: вървете с него влезте в неговото царство, а живейте, както ви е по-сгодно и ще живеете по-добре с неговата милост. Той пое дъх, за да продължи, по Самуил не го дочака:
— Това стига, Лазар Къп: да тръгнеш еднаж с чуждия цар и да влезеш в царството му. Като влезеш в
